ЗАБРАВЕНАТА КЪЩА В САН СТЕФАНО
–––––––––––––––
текст: Венцислав Венков
Само зарзаватчиите в Истанбул знаят къде е подписан договорът, който дава свободата на България. Това е най-красивата къща, в най-баровския квартал на Истанбул „Йешил кьой“.
Двата й етажа и мансардата се издигат като бял кораб сред море от зеленина. Оценява се на близо 10 млн. долара. Турските власти са я обявили за паметник на културата с първостепенно значение. Дори и вътрешните ремонти се извършват със специалното разрешение на Службата за исторически паметници.
Такива домове в мегаполиса има много. Къщата на улица „Истанбул“ в „Йешил кьой“ обаче е кръвно свързана с българската история, защото в нея на 3 март, в 17 часа, през 1878 г. е подписан Санстефанският мирен договор.
В тогавашния ловен дом на султан Абдул Хамид е сложен краят на Руско-турската освободителна война и е постигната независимостта на България, Румъния, Черна гора и Сърбия. От този ден Европа не е същата. На нейната карта се появяват няколко нови държави, сложен е краят на многовековното робство за балканските народи.
Нищо обаче не припомня историческото значение на мястото, където е подписан мирът. Няма дори табелка с надпис, който да припомня какво се е случило тук. Малкото градче Сан Стефано, което тогава е било извън Цариград, отдавна е погълнато от многомилионния град. Изчезнало е и името му, сега кварталът се казва „Йешил кьой“ („Зелено село“). Никой от старите цариградски българи не знае къде се намира къщата. Местонахождението й е неизвестно и за хилядите наши изселници покрай Босфора. Никой български турист също няма да бъде заведен там, за да постави стръкче цвете в знак на признателност.
Подобни исторически места в други държави, които са чертали европейската карта отново, като Потсдам, например, отдавна са превърнати в музеи. И всеки патриот може поне за миг да вдъхне от атмосферата на случилото се преди години.
С много питане и обикаляне мисля, че я открих. „За къщата на духовете ли става въпрос?“, попита възрастен зарзаватчия. Човекът обясни, че преди години къщата е била много занемарена и заради призрачният й вид хората й измислили името „перели кьошк“ (от т.ез. къщата на духовете). Той показа и точното място.
От къщата на духовете обаче няма и помен. Масивна ограда с денонощна охрана дискретно отделят от уличния шум дома. Личи, че е частен дом, в който живеят богати хора. Така се и оказва. От 5 години това е домът на семейството на видния турски индустриалец Данъш Кьосе, който живее тук със съпругата си и трите им деца.
Домът е в общ парцел с още няколко модерни четириетажни кооперации, опасани от обща ограда. Налага се три пъти да обяснявам кой съм и защо търся собствениците. Първо на пазача, след това – на икономката, и накрая – на стопанката. В дома се оказва само съпругата на турския бизнесмен Данъш Кьосе. Тя е симпатична 52-годишна жена, която гостоприемно ме кани да вляза. Това не е типично за сама жена туркиня вкъщи, но по-късно ще се убедя, че за семейство Кьосе не важат някои от типичните ни представи за турците.
Семейството на Неджля и Данъш Кьосе купили къщата преди 5 години. Дотогава тя е била собственост на семейство Хамди – трима братя, сват и ортак, които били общи собственици на сградата. Владеели я поне от 20-30 години, но не са живели там. Преди тях собственици били албанци. Фамилията Хамди дълго не могли да решат кой да я стопанисва, жените им се изпокарали, изоставили я и тя се превърнала в руини. Вероятно от това време й излязъл прякорът Къщата на духовете, защото имала твърде призрачен вид.
„Купихме къщата за 1,5 млн. долара, още толкова дадохме за ремонт. Сега стойността й сигурно е 10 милиона долара, но никога не бихме я продали“, казва Неджля ханъм. Жената е чувала от предишните собственици и от хора в квартала, че в нея е подписано някакво важно споразумение, заради което е обявена за исторически паметник. Но не знае подробности. Не могат да правят никакви подобрения нито вътре, нито по фасадата на сградата, без да я съгласуват с Независимата служба за исторически паметници.
Главата на семейството – Данъш Кьосе, е собственик на две фабрики. Едната е за производство на машини за шиене, гладене и боядисване на дрехи, другата – за бои. Бизнесът му очевидно върви добре, защото стопанката дискретно споменава, че имат и голяма яхта. Двете дъщери на семейство Кьосе са завършили висшето си образование в САЩ и вече са включени в семейния бизнес. „Странно нещо е съдбата. Само преди броени дни малката ни дъщеря сключи първата си сделка за продажба на машина от фирмата на баща си в чужбина. Познайте с коя държава? С България. А днес вие идвате тук“, казва Неджля.
С недоумение за повода на посещението тя разказва, че не е търсена нито от български власти, нито дипломатическите ни мисии, нито от туристи през годините, в които живее тук. „Е, може да са идвали, когато не съм била у дома“, дипломатично подхвърля жената. На въпроса ми дали пък не са били търсени предишните собственици, тя разсъждава на глас, че ако това се е случвало, те са щели да и го кажат, най-малкото за да вдигнат трикратно цената заради историческата стойност на постройката.
Неочаквано г-жа Кьосе реши също да ми зададе няколко въпроса. „Нали мога сега аз да ви попитам нещо? Когато бях в България, ми направи впечатление, че вашите хора са умислени, кахърни, в черни дрехи. Промениха ли се нещата, откакто влязохте в Европейския съюз? И какво мислите за нашия министър-председател?“, изстрелва на един дъх жената.
Накрая, когато стопанката разбира истинското значение на къщата си за българската история и осъзнава какво всъщност се е случило в хола й, се съгласява нашата държава да постави паметна плоча на оградата. Прави уговорката, че това трябва да се съгласува с местните власти. Но уверено казва, че това би било голяма чест за нея и за семейството й. Нещо в погледа й обаче подсказва, че не вярва това да се случи. След като толкова години тази къща е останала забравена за България.
