Македонските борби през 80-те години на 20 в.
(в паметта на архивите)
Евгений Еков
Колкото повече забравата покрива борбите в защита на българщината в Македония от края на миналия век, толкова по-трудно става за изследователите да ги изучат и опишат. Една от неизвестните страници на тези борби са връзките и раздорите между участниците в тях от България, Европа и Америка през 80-те години на 20 в. Значителна светлина върху това движение хвърля съхранявания в Централния държавен архив (ЦДА) в София личен фонд № 1362 „Иванов, Борислав Атанасов (1924-2002)“. В него се пазят редица непознати документи за отношенията между бивши дейци на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), македонските младежки революционни формации, организацията „Новата македонска борба” и членове на Македонските патриотични организации (МПО) в САЩ, Канада и Австралия през въпросния период.
Възстановяването на прекъснатите преди 34 години контакти между македонските деятели от България, Европа и Америка започва след 1978 г., бележеща нова политика на София спрямо емиграцията от Македония в Америка.
Връзките между разделените тогава от „желязна завеса” бивши и активни дейци се осъществяват главно епистоларно. При неочаквано открилата се възможност за общуване, първоначално предпазливо, а не след дълго и все по-смело тръгват писма в двете посоки. Техни податели са хора, жадуващи да възстановят контактите си с успелите да избягат на Запад техни съидейници. Започващи несигурно с размяна на информация как се е развил живота на единия или другия, къде се намират бившите „братя по оръжие” и т.н. писмата постепенно се изпълват с темата „Македония”. Инициативата за това обикновено идва от обитателя на свободния свят, който няма какво да губи, ако властите в България прибягнат до някакви репресии и спрат възродените връзки.
Още в първото си писмо до Методи Кърпачев от Велинград Борислав Иванов от Торонто засяга темата за Македония. „Драго ми е, пише Иванов на Кърпачев, да чета напоследък в българските издания положителни неща относно българската история в Македония. Чета и това, което пишат сръбските фалшификатори и оръдията им в Скопие. Имам тук и двутомната им история, която издадоха преди няколко години. Цвиич сигурно би се срамувал, ако имаше възможност да чете подобни „исторически” сведения. Но и на това ще му дойде някой ден край. Жалкото е само, че ще се създадат доста болни поколения, които тежко ще се лекуват някой ден”, с горчивина отбелязва дългогодишният защитник на българската кауза в Македония. Именно поради това си качество, Б. Иванов не смята да стои безучастно. „Аз, пише той, все още се смятам млад и макар да планирам да прекратя сегшната си работа след 4-5 години, възнамерявам след това, ако имам възможност, да установим едно добро българско списание в чужбина, което да брани главно интересите на нашите поробени братя под белградската и атинската тирания. Доста от приятелите ми тук приемат тази идея и нищо чудно и това да стане някой ден”, оптимист е Иванов. И констатира, че: „Аз смятам, че каузата на македонските българи е заплашена както никога в миналото и само смела защита може да допринесе за някакво по-добро бъдеще.”
Междувременно, Иванов информира Кърпачев, че: „Миналата пролет е минал през тук Борис Вапцаров. Поискал е да се срещне с мен, но се случи точно тогава да съм във Вашингтон на посещение при приятели. Жалко че стана това разминаване”. Иванов знае, че Кърпачев, макар и живеещ във Велинград, е родом от близко разположеното до „крепостта” на Вапцарови – Банско село Елешница и добре му е известно мястото на последния в българската властова йерархия. Така той му отправя предупреждение на какво ниво се следи дейността на емиграцията в Америка. А и, както се вижда от запазените документи, през целият период намесата на семейство Вапцарови – не само на Борис, но и на синът му и на дъщеря му Никола и Майя, в македонските работи е активна. С дейността си те стават незаобиколими и в България, и в Америка!
Макар и плахо, в дебата, съставяващ смисъла на целия техен живот се включват и обречените да живеят по правилата на „реалния социализъм” дейци у нас, надживели страховете си. Впрочем, тук е мястото да посоча, че в опитите си не само да следи тази комуникация, но и по един или друг начин да й влияе, властта в България се включва активно в контрола й. С македонстващите в страната се заема не коя да е институция, а ЦК на БКП, към който е създадена специална група начело с Димитър Димитров. Вражеските емигранти стават обект на засилено внимание от страна на Славянския комитет, който отговаря за българите зад граница, и на дипломатите ни.
Впрочем, и бившите македонски дейци в България, и съидейниците им в САЩ и Канада не се притесняват да споделят взаимно за „работата” на българските институции в страната и чужбина. Понякога дори се стига до парадокса оплетени в мрежите на новите им „приятели”” в България бивши македонски дейци открито да ги хвалят в писмата си. Което, съвсем естествено, не се посреща еднозначно от носителите на друго мислене адресати на техните послания, живеещи на Запад от „желязната завеса”. Това разминаване обаче не възпрепятства продължаването на контактите между бившите съратници, още повече, че те изработват перфектна система за общуване.
Когато говорим за начина, по който се обменя информация, не може да не кажем няколко железни правила, които и двете страни методично прилагат и спазват. Най-напред, изпращачът на писмо задължително прави препис на текста, който е отправял до адресата и го е класирал в архива си. На запазване са подлежали и получените писма, като, по преценка на получателя, преписи от тях са изпращани и до споменати в тях лица или заинтересовани от информацията. По този начин не само се гарантира запазване на важна част от обменените данни при форсмажорни обстоятелства като обиск, бедствие и т.н., но и се създава дублираща „база данни”. Много рядко лични писма са били публикувани. И това е било правено най-вече във в. „Македонска трибуна” от техни получатели в САЩ и Канада, които са смятали, че те са обществено значими.
Визирайки периода обхващащ 1978-1989 г. не бива да пропускаме и въпросът за „пропускливостта” на системата. Излишно е да се казва, че пощите в Америка доставят на 100 процента получените от България писма. Не така обаче стои въпросът с родните ни пощи. По начало писмата на дейци от САЩ и Канада се доставят с известно „закъснение”, което варира от 1 до 6 месеца, като някои така и не достигат до адресатите си. В опит да компенсират загубата на информация, изпращачите от Америка добавят, както става ясно от текста на титулните писма „препис от преписа”. Но този подход, съдейки от запазената кореспонденция, далеч не преодолява решимостта на специалните отдели в пощите да не допуснат дадено писмо. Но с оглед на ситуацията епистоларната комуникация между македонстващите в България и Америка върви „добре”.
Възстановяването и поддържането на контактите между бившите и активни македонски дейци в България и в САЩ, Канада и Бразилия се осъществява от двамата признати лидери – Георги Димчев и Борислав Иванов. F1362_1_631_3
Както пише Борислав Иванов в своето първо писмо до Методи Кърпачев от 8 декември 1980 г.: „През миналото лято аз пръв път се обадих с едно кратко писмо до него (Георги Димчев – б.а.) и след това получих неговия пръв и последен отговор.” За съжаление, тези две писма не са запазени във фонда на Б. Иванов и за съдържанието им може да съдим само от написаното от него в цитираното вече писмо. „Пишеше ми (Георги Димчев – б.а.), съобщава Б. Иванов, че се радвал като дете. Моята радост също бе неизмеримо голяма. След повече от 34 години успяхме да разменим няколко мисли и писано е било и това да е края”, констатира Иванов. След което съобщава, че: „Поисках от съпругата му да ми прати някои биографични данни за него, които получих преди няколко дни.” И се обръща към М. Кърпачев: „Ще те моля, ако имаш възможност, и ти да ми пишеш… и да ми дадеш подробности по погребението.”
Интересното в случая е, че М. Кърпачев вече е разказал в своето първо писмо до Б. Иванов от 21 август 1980 г. за прощаването му с Георги Димчев, но поради по-късното му получаване, по посочени вече причини, адресата го пита повторно. В своето писмо до Б. Иванов, М. Кърпачев му пише, че: „… на 10 т.м. [август – б.а.] почина Георги Димчев, а на 11-ти [1980 г. – б.а.] го погребахме. Умря много набързо. Получил кръвоизлив в мозъка на 6 август, в сряда, както си вървял по улиците по работа. Грижите от страна на лекарите бяха големи, но напразно. Умря без да дойде в съзнание. На погребението беше много народ. Говориха негови приятели, а като негов боен другар от Гръцка Македония говорих и аз. Така българският народ от Македония загуби един негов син, на когото целият му живот мина в упорито устояване на фалшификаторите от Скопие. Той никога не склони глава и така прав падна на 64 години и без да види свободен българския народ в неговия бащин край”, завършва описанието на събитието М. Кърпачев.
Без преувеличение, може да се посочи, че гръбнакът на възстановените контакти меду македонските дейци, техни катализатори и главни ментори на комуникацията стават емигрантът от Неврокоп (Гоце делчев) Борислав Иванов от Торонто и Методи Кърпачев от Велинград. Това, което ги сближава, е, че и двамата са дейци на македонските младежки организации в България през 30-40-те години на 20 в. По различни времена и М. Кърпачев, и Б. Иванов с оръжие в ръка отстояват идеите срещу враговете на каузата на българщината в разни дялове на Македония. Кърпачев е член на т.нар. „Охрана”, защитавала българското население в Костурско от терора на гърците през 1943-1944 г., а Иванов командва група за диверсии навлизала неколкократно от Гърция в България през 40-50-те години на 20 в. Всичко това спечелва и на двамата уважение сред другарите им в България и Америка и е ключов фактор към увиличаване броя на възстонавяващите връзките си техни съратници. Свидетелства за това са запазените писма от и до Борислав Иванов и Методи Кърпачев за положението в България и Македония до съдбоносната 1989 г.
Обладан от прилив на енергия в края на живота си Кърпачев разширява максимално връзките си с другарите си зад граница, насочвайки вниманието си и към тези от тях, които съдбата изпраща да продължат борбата си в Бразилия. За това свидетелства съхраненото в ЦДА негово писмо до Славчо Джолев за приятелите в емиграция, с които е възстановил връзка; за радостта си от свалянето на Тодор Живков и свободата на словото; за опашките и безработицата; за възстановяването на ВМРО и пречките и др.
Разбира се, тук трябва ясно да подчертая, че далеч не всичко в отношенията между македонските дейци върви „по мед и масло”. Разцеплението между тях, което винаги е било страшен бич за делото им, продължава да взима своите „жертви” и през разглеждания период. Осемдесетте години на отминалия век се оказват и буреносни за дейците на македонското движение от двете страни на Атлантическия океан и в самата Америка. За това свидетелстват множество запазени писма разменяни лично между историческия водач на ВМРО Иван Михайлов и негови сподвижници в САЩ и Канада. Както и съхраняваната в ЦДА писмена кореспонденция между застъпниците на отрицателната позиция към Радко и неговите привърженици сред активните членове на МПО.
Особено показателно е отвореното писмо от 12 май 1983 г. на д-р Иван Гаджев „В името на истината и справедливостта” изпратено до Димитър Попов, редактор на вестник „Македонска трибуна”, публикувано в същия вестник. В него се хули името, честта и достойнството на Иван Михайлов. Същата година то предизвиква разнопосочни и бурни реакции. Протест до д-р Аспарух Исаков, председател на ЦК на МПО в САЩ и Канада срещу неговото публикуване изпращат МПО „Правда”, МПО „Победа” и МПО „Любен Димитров” от Торонто, Канада. А в защита Борислав Иванов и Иван Илиев Гаджев за антимихайловистката им позиция се обявява Сава Наумов. Показателни са и писмата от Иван Гаджев от Детройт, САЩ, до Пандо Младенов за разногласията в МПО; за случилото се с Борислав Иванов; за ролята на Иван Михайлов и др.
Допълнителна светлина върху причините за възникналия раздор хвърлят писмата от декември 1975 до 11 август 1991 г. писани в Синсинати и Детройт, САЩ, от и до Борислав Иванов и д-р Иван Гаджев за неразбирателствата в МПО „Татковина” поради различно отношение към действията на Иван Михайлов; за разговора на последния с Петър Ацев, за писмата от Асен Аврамов и Иван Михайлов до Георги Младенов, от МПО „Победа”, Торонто, Канада, отнасящи се до Б. Иванов и др. Изключително ценни за разбиране на генезиса на разкола са приложените протоколи от заседание на МПО „Бистрица” по повод протеста на членовете от организацията за членството на Антон Попов в ЦК на МПО, публикациите на Искрен Азманов за Илия Гаджев и др.
По обясними причини обаче реакциите на Иван Михайлов на отправените към него обвинения почти не са запазени във фонда на Борислав Иванов. Това наложи да се обърна към фонд № 1945К „Михайлов, Иван (Ванче) (И. М. Гаврилов) (1896–1990)”, в който се пазят уникални образци на водене на епистоларен спор.
Едно от най-ярките доказателства е запазеното писмо на Иван Михайлов до Андрей Марчев от 12 декември 1983 г. за раздора настъпил в отношенията му с Ив. Гаджев – бивш член на МПО в САЩ и негов заклет противник. В него последният водач на бившата ВМРО дава своята позиция по разразилият се скандал. „Някои приятели, пише Михайлов до Марчев, премного се ядосват срещу Гаджева. Аз му се смея, но на дадени места той върши стопроцентово предателство – по своя воля, или в съгласие с вълци и лисици, не е дори и важно. Ти добре ги помирисваш вълците. В тези работи повече вина има и вълка, макар да се скрива. Добре си схванал, че даже и минали факти тенденциозно са преиначавани. Когато ще се види, че на върха са дошли хора подходящи, тогава ще може да се прецедят през девет сита и решета извършените от разни господа безсъвестни, нелогични, антиродолюбиви, неморални дори деяния. Като не можа да бъде пръв в МПО, Гаджев си науми да бъде поне пръв – ако може – като Херост[р]ат в МПО, да не кажа като поп Кръст[ь]о. За себе си хич не се грижа от гледище каквото интересува хора а ла Гаджев. Казал съм и на други като него там, отдавна: там не можете нито един сантиметър по-голям да го направите Р[адко]. нито един сантиметър по-малък. Каквото е оформено, това е вече дори залоено – дори, в известна степен в някои балкански политически писания /да не кажа политическа литератури/”, заключава Ванчо, както е подписано писмото на Ив. Михайлов.
За да спечели окончателно на своя страна в битката си за доминация над МПО А. Марчев, Ив. Михайлов още повече задълбочава възприетия интимен тон обръщайки се към него: „Бил си на двата конгреса [на МПО, б.а.] и сам си видел всичко. Пред тебе /вземи го като по домашному, лично – курсив мой, б.а./ ще кажа: на лоялности с думи не вярвам никога, делата са важни. А твоите впечатления са напълно верни. Що се отнася до вестникът пък, от две години той само орезилява МПО, че дори самата идея, на която вестникът минава винаги като изразител”, твърди Ванчо.
Без да го споменава поименно, виновникът за посочения от Иван Михайлов „резил” се явява Б. Иванов, който е изпратен лично от него от Рим в Индианаполис, САЩ, за редактор на в. „Македонска трибуна”. Той е и „вълкът”, който Ив. Михайлов иска да отстрани, за да продължи и по-нататък да ръководи работата на МПО в Америка. Впрочем, с Б. Иванов са свързани и не един или два други скандали в македонското движение през разглеждания в изложението ни преломно десетилетие.
И тук е мястото дебело да се подчертае, че поради тежката съдба на бежанските организации в България след държавния преврат на 9 септември 1944 г., до рухването на социалистическия лагер, МПО е най-твърдият и последователен защитник на българската народна кауза в трите дяла на Македония – Вардарска, Егейска и Пиринска. В нея са вперени погледите на всички онези непримирили се със „статуквото” българи, които край Вардар, Струма и Места рискуват живота и свободата си за Македония. Но отдалечеността на САЩ, Канада и Австралия от Македония пречи на МПО пълноценно да ръководи различните македонски организации. Оформилата се празнота, особено през 80-те години на 20 в., отчасти е запълнена от все по-задълбочаващите се епистоларни и персонални контакти между македонски дейци от двете страни на „желязната завеса”. F1362_1_653_1 Използвайки момента Б. Иванов влиза активно в ролята на „сив кардинал”, който воден от лични мотиви – изключването му от МПО, действа срещу превръщането на патриотичната формация в център на национално-освободителните борби. F1B_102_2180_1/5
Както е видно обаче от запазените писма на Ив. Михайлов, неговата упоритост му позволява, макар и в Европа, да съхрани лидерската си роля сред дейците на МПО и да ги направлява до кончината си на 5 септември 1990 г. Поради този факт, не Индианаполис, САЩ, където се помещава централата на МПО, а Рим, Италия, където живее и работи Радко е де факто „столицата” на македонските борби след Втората световна война. Разбира се, това положение, както става ясно от съхранените документи, рязко се променя в посока на „анархия” със започналите борби за неговия „престол”.
Сякаш предчувствайки скандалите, които ще се разразят след смъртта му, водачът на ВМРО изпраща на 11 март 1990 г. писмо до населението в Пиринска Македония за опасността Пиринският край да бъде заграбен от Югославия. И то е неговото политическо завещание, съхранено в личния му фонд пазен в ЦДА. С обръщението към населението на Благоевградски окръг Михайлов прави и последния си „конспираторски ход”. Посланието е отправено най-вече към дейците на бившата ВМРО, минали през лагери и затвори, да останат верни на идеалите, които са отстоявали неотклонно.
Съхраняваният в ЦДА личен фонд на Ив. Михайлов обаче далеч не е единственият, в който се пази неговото безценно епистоларно наследство. В намиращата се в архива колекция от микрофилми от Република Северна Македония (КМФ 23-01) се пазят и други писма на лидера на ВМРО, отнасящи се до визирания период.
Независимо че „есента на народите” отбелязва края на комунистическата система и разширява формите на контакти между македонските дейци, епистоларният начин на комуникация се запазва и се разраства и през периода 1990 до 2001 г., когато благодарение на свободното пътуване, се добавя и персонална форма на общуване. Просто защото, пътуването до Америка или до Австралия не е „по джоба” на повечето македонски дейци в България, дори когато получават финансова помощ от по-богатите им съратници. Затова комуникацията с писма остава основна форма на комуникация и в течение на последното десетилетие на 20 в., което е обект на следващото изложение.
Текст под снимките:
F1362_1_631_5
Борислав Иванов (правия вляво, на първия ред) заедно с други делегати на годишен конгрес на МПО в САЩ, където се взимат съдбоносни решения за бъдещата дейност на многобройните активисти на организацията. Източник ЦДА.
F1362_1_653_1
Писмо от Христо Аврамов, македонски деятел, до Джордж (Георги Лебамов), дългогодишен член на ЦК на МПО в САЩ, Канада и Австралия, с благодарност за изпратените му вестници и снимки на Тодор Александров. Източник ЦДА.
F1B_102_2180_1/5
МПО са постоянно във фокуса на вниманието на ЦК на БКП, както личи от информацията по материали на Комитета за българите в чужбина, Генералното консулство на НРБ в Торонто и в. „Македонска трибуна”. Източник ЦДА.
