За две поколения казанлъчани Илия Балкански е строгият, мълчалив и аскетичен художник, когото всички уважават. Завършилите при него млади творци се гордеят, че именно той им е дал най-важните урои в икуството. Той не участва в изложби. Малцина са имали шанса да видят негово произведение, но дори и те не са предполагали, че той никога не е преставал да рисува. Мотото му е „Рисунката е мисловна дейност, второто е чувството”.
Илия Балкански е роден на 10 март 1917 г. в Казанлък и е най-малкото от четирите деца на Тотка и Димитър Балкански. Брат е на един от най-значимите български живописци – Ненко Балкански. Семейството им по майчина линия е от Трявна, а баба им е сестра на Ангел Кънчев. Детството и юношеските му години са свързани с Казанлък. Гимназиалното образование получава в София.
Предвоенните години в живота му са наситени с работа на редица места, недоимък и рисуване. През 1944-45 г. е на фронта, вземайки участие в някои от най-тежките сражения, които води българската армия на територията на Сърбия, Унгария и Австрия. За проявен героизъм при битката за Декенеш получава орден за храброст. По време на войната създава десетки рисунки на фронтови ситуации, на свои другари и автопортрети.
През 1946 г. Илия Балкански постъпва в Художествената академия. Учи живопис в стелието на проф. Дечко Узунов. През тези години развива възможностите си за придаване материалност на изобразяваното. Проявява качества във всички живописни техники, но очевидно е пристрастието му към рисунката с молив и въглен. През 1951 г. завършва Академията и се завръща в Казанлък. Противно на очакванията тези ранни години на професионалния му живот започват с редица несгоди. В училищата няма свободно място за учител по рисуване и онова, което му предлагат е през 1952 г. да води кръжок по изобразително изкуство към музея. През следващите четири години той успява да привлече в него десетки младежи, но и немалко възрастни, които десетилетия след това ще помнят привечерните часове, прекарани при него.
През 1956 г. той най-накрая е назначен на щатна учителска длъжност, но не по рисуване, а по стенография. И тук обаче този мълчалив, но магнетичен педагог увлича учениците си, печелейки с тях редица регионални и национални състезания по стенография в София, Велико Търново, Стара Загора, Сливен и т.н. В средата на 60-те години е вече преподавател по рисуване в Първа и Втора казанлъшки гимназии, а от 1969 г., поканен от читалище „Искра”, подновява дейността на кръжока по изобразително изкуство. Следващите години от живота на Илия Балкански са свързани с наскоро откритата Художествена гимназия. През 1971 г., след спечелен там конкурс, е назначен за преподавател по рисуване и живопис. В рамките на едно десетилетие, с присъщата си взискателност и сурова любов, той дава на бъдещите художници онези същински уроци по художествена грамотност, която те никога не ще забравят. От училищното му ателие ще поемат пътя си към изкуството художниците Андрей Янев, Таня Шивачева, Анастас Константинов и т.н.
През 1981 г. илия Балкански се пенсионира, затваряйки се в своя свят и импровизираното си ателие.
Вероятно има няколко причини илия Балкански да не участва в изложби, но по моему едната от тях е твърде сериозната самокритичност към създаваното от него. Стотиците творби, които оставя след себе си са основно рисунки с молив, въглен и сангин. Другата част е съставена от акварелни произведения, ескизи с маслен пастел и няколко ранни камерни маслени платна. Любимите му жанрове са портретът, натюрмортът и пейзажът. В десетките рисунъчни автопортрети, в образите на своите дъщери и син, на най-близките и приятелите, той разкрива умението си бързо, само с няколко линии и щрихи, да улавя характерното за модела, който най-често не подозира, че го рисуват.
В натюрмортите си се интересува от възможността да придаде специфичното усещане за материалност. Пейзажите му са повод да развива визията за пространство и атмосфера. Илия Балкански е рисувач с психологическа изразителност. Последният автопортрет е пример за това и метафора за живота му.
Илия Балкански умира на 3 юли 2003 г. в Казанлък.
проф. д-р Марин Добрев
