Оскъпяването на производството ще доведе до обедняване, а оттам – до замърсяване

Тази нова светска догма уби идеите за свободата, за пазара като мрежа за взаимодействие между свободни хора

COVID-19 беше само повод. Претекст. Звучащата налудничаво идея за въглеродна неутралност до 2050 г. вече е официална политика на Съюза. Страхът от пандемията свали гарда за ъперкъта на всеобхватния зеленистки комунизъм, изразен в т. нар. Зелена сделка, която де факто бе прокарана с Плана за възстановяване и фонд от 750 млрд. евро на ЕК. А фондът е наречен с блудкавото „ЕС: Следващо поколение.” Измерението е реално: сто и петдесет хиляди загубени работни места само в нашите въглищни мини и ТЕЦ-ове. Не се тревожете, Европа плаща за преквалификация. Или за нови водородни централи. Как, кога и колко по-скъпо – това са вторични въпроси. Не правите достатъчно за преструктуриране към ВЕИ, биомаса, нямате стратегия за излизане от „въглищната“ зависимост – препоръките и наставленията следват едно след друго.

Щом е решено в Брюксел и под давлението на хиляди лобистки НПО-та, няма какво повече да го обсъждаме. Правете повече, набиват ни канчето зеленистите. А те играят на европейско политическо ниво де факто с целия ляв спектър, като след излизането на Орбановата „Фидес“ от ЕНП вече безпроблемно ще окупират и либералния „център-дясно”. Зад Океана прогресивните социалисти в демократическата партия също сериозно настъпват по темата, поглъщайки екопосланията на зелената партия там. Американският зелен Нов курс също звучеше като антиутопия. И тепърва ще носи „благини”.

Вече явно сме се примирили. Зелената идеология жъне победа след победа. Постепенно и всепроникващо. Във всяка сфера от живота ни. От енергетика, през поредната мегаломанска евроидея Баухаус („творческа инициатива, която разчупва границите между науката и технологиите, изкуството, културата и социалното и културно приобщаване”?!), та до паричната политика на ЕЦБ, финансираща преимуществено компании със „зелен профил”.

Днес тема номер едно е какъв е нашият „план за възстановяване и устойчивост” и какво правителството ще договори от европейския фонд, финансиран с общ дълг между държавите в ЕС. Ако някой се сеща за по-добра дефиниция за социализъм – да я каже. С дълг, който не се знае как и от кого ще се изплаща, и с трансфери от изкаралите парите към харчещите ги, се гонят три цели: изграждането на зелена европейска икономика и въглеродна неутралност до 2050 г.; изпреварващо цифрово и технологично развитие на европейския бизнес и възстановяване на икономиките в ЕС от пандемичния шок. Бюрократични цели, план, времева рамка за реализацията им, натруфени и нищо незначещи фрази, обещания за небивал растеж в бъдещето – да не си помислите, че правим хроника на злополучния стопански опит на СССР. Не. Съвсем за „Зелената сделка” на ЕС си говорим.

Един евродепутат смята, че няма достатъчно проекти за цифровизация, друг опозиционер – че липсват повече възможности за водород и производство на батерии за електрически автомобили. Нищо, че в производството на последните отиват толкова метали, сплави и енергия, че цялата идея за „еко” става гротескна. Партиите се надпреварват да пишат в програмите си, коя как ще „използва” прословутите 12 млрд. лв. от грантовете на ЕС по плана, бизнесът призовава за повече иновация, а правителството насочва, усвоява, променя от саниране към цифровизация и обратно…

Загуба на време, ресурс, мозък, питателна среда за корупция и схемаджийство. И повече още от същото, в омагьосан кръг. Плюс сюрия нови желаещи точно те да „осъществяват” зеления преход, те да дирижират биоземеделието, енергийната ефективност и споделената, да си я кажем направо, социалистическа икономика.
Икономическият урок е прост. Парната машина е измислена още от Аристотелово време. Масово навлиза едва по време на Индустриалната революция през 19-и век. Защо? Защото са нужни налични средства и спестявания, за да се направят инвестиции и това да стане икономически изгодно. Днес с един „пакт”, „сделка” или „курс” и с поставянето на произволен срок за въглеродна неутралност, се прескачат цели стадии от развитието на икономиката и защитата на околната среда. Този подход е толкова скъп и опасен за природата, колкото изобщо можем да си представим. Оскъпяването на производството ще доведе до обедняване, а оттам до замърсяване и много бавно внедряване на екологично чисти решения. Бедните палят гуми да се топлят. Само заможните могат да си инсталират соларен панел в градината. Ние караме стари коли, не защото не искаме да караме нови – а защото на този етап от икономическото ни развитие, това можем да си позволим. ЕК ни критикува, че през 2018 година само 5,6 на сто от автопарка е между 1- и 5-годишен, а 86,9% са коли над 10 години. С техните идеи, дори тези коефициенти ще ни се струват приемливи след време. А Африка и Азия са замърсени, защото са относително по-бедни. Просто е.

Така както Маркс замести утопията за масите – религията – със собствения си месиански комунизъм, така и след потресаващия му срив социалните инженери и плановици намериха прибежище в зеленизма. Новата светска догма, която уби идеите за свободата, пазара като мрежа за взаимодействие между свободни хора. Която уби разума и разбирането, че реалните ограничения на материалния свят и оскъдността на благата съществуват. И че те имат нужда от икономисване.

След падането на Берлинската стена много комунисти, плановици, социални инженери и реформисти тоталитари останаха без идеологически смисъл. И скочиха в лоното на зеленизма. Крайният човеконенавистен възглед за това, че не човекът е център и цел сам по себе си, а такива са планетата и природата, които буквално нямат нужда от човека. Разбирането, че чистата среда и обуздаването на природните стихии могат да се случат въз основа на разум, сътрудничество и защита на собствеността, бе дълбоко заринато под псевдонаучна пропаганда, креслив алармизъм и индоктринация през образователната система.

Разбирането, че само цените на производствените фактори и дисциплината на пазара, наказващ с икономическата загуба, са адекватни механизми за производство и насочване на благата – това разбиране е изчезнало окончателно. Какви цени, какви пазарни сигнали, какво реалности като факта, че фосилните горива – газ, нефт и въглища, са евтини и няма да изчезнат скоро? И че никой не знае дали в бъдеще по естествен път няма да ги заменим с нещо по-добро, което сега не познаваме.

Нищо няма значение, щом има решение на плановиците в Брюксел и ляво-либералните им клакьори. Защитата на частната собственост и наказването на замърсителите на околната среда са единственото, с което държавата и ЕС трябва да се занимават. Никакви зелени сделки, нови икономики и „устойчиви растежи” не трябва да им се позволява да бълнуват. В противен случай всички ние ще платим голяма цена. А тяхната власт само ще расте.