Екатерина Каравелова – видна общественичка, съпруга на многократния министър-председател на България Петко Каравелов и ръководител на борбата за равноправие на жените у нас
Екатерина Каравелова е родена на 21 октомври 1860 г. в Русчук, административен център на Дунавския вилает, като дъщеря на кожухаря Велико Пенев, преселил се от Арбанаси в крайдунавския град. През 1870 г. Екатерина Пенева напуска Русчук и след кратък престой в Южнославянския пансион в Николаев и в Левашевския пансион в Киев, Тодор Минков я настанява в Москва, в дома на запасния генерал Всеволод Лермонтов.Записват Катя в ІV-а Московска женска гимназия, която след осем години завършва със златен медал.
На 3 август 1878 г. Катя са завръща в България. На 12 август пристига в Русе, ненавършила 17 години и става учителка, като прогодява родния си дом в училище. Разделя учениците си на три класа и преподава по всички предмети, като и руски, френски и немски езици. През втората учебна година, Екатерина Пенева е назначена за главна учителка на девическите класове, помещаващи се в Мъжката гимназия.
През есента на 1878 г. Любен Каравелов се установява в Русе с печатницата си и живее в града до смъртта си. Брат му Петко Каравелов, при честите си посещения в града, навестява Екатерина и с часове води разговори с нея. Те се познават още от Москва, където той е бил студент.
На 4 октомври 1879 г. те си разменят годежни пръстени, а венчавката е определена за 13 януари 1880 г. Двамата са венчани в русенската църква „Св. Троица“ от митрополит Григорий Доростолски и Червенски. След женитбата Екатерина Каравелова става съпричастна на идеалите и делото на съпруга си, който е лидер на Либералната партия и става депутат в Учредителното събрание.
В Русе тя остава до началото на юни 1880 г., когато Петко Каравелов става министър на финансите в правителството на Драган Цанков. В София става негова сътрудничка и секретарка. От 26 юни 1884 г. Каравелов е министър-председател до 9 август 1886 г. На този пост той извършва най-голямото си политическо дело – Съединението на България.
При окончателното си напускане на България, с последния си Манифест от 26 август 1886 г. Батенберг назначава за регенти Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Сава Муткуров. Каравелов напуска на 1 ноември 1886 г. и е заменен от Георги Живков.
Когато Петко и негови съмишленици са арестувани по време на русенския бунт на офицерите-русофили през февруари 1887г., Екатерина Каравелова обикаля европейските дипломатически агенти в София с настойчива молба да се застъпят за затворниците. Намесата на дипломатите ги спасява, но омразата на стамболовистите срещу нея се засилва. През 1891 г. Каравелов е обвинен за връзка с убийството на министъра на финансите Белчев. Осъден от Военен съд, през 1892 г. е затворен в Черната джамия, където е малтретиран жестоко от стамболовистите.
Безогледната политическа борба не пощадява и съпругата му. На 30 ноември 1891 г., Екатерина Каравелова е поставена под домашен арест. На 10 февруари 1892 г. е изправена пред съда по обвинение за предателство, дето искала чуждо вмешателство, търсейки помощ от чуждите дипломати в България. Стефан Стамболов нарежда да я осъдят на смърт. Съдебният заседател Калпакчиев, неуверен в нейната вина, се посъветвал с русенския митрополит, дядо Григорий, който му казал да гласува по съвест, а не както е заповядал Стамболов. Това и блестящата защита на докторът по право Константин Стоилов я спасява от бесилката. Докато трае процесът, за да може да преживява, Екатерина Каравелова се преселва с децата си в Русе, където остава две години, работейки, като учителка.
През 1901 г. Петко Каравелов за трети път става министър-председател и Екатерина Каравелова отново е учителка в Първа софийска девическа гимназия, където работи до смъртта на съпруга си на 24 януари 1903 г. Тя взема дейно участие в обществения и културния живот на страната.
След жестоката разправа с Илинденското въстание, Каравелова застава начело на женски комитет за освобождаване на девойки-боркини от турските зандани; взема участие в свиканата на 28 март 1904 г. в Лондон „Македонска конференция“ под председателството на Джеймс Брайс и Ноел Бъкстон.
По време на Балканските войни (1912 г. – 1913 г.) Екатерина Каравелова е главна медицинска сестра във Военното на Н.В. училище. По време на Първата световна война тя се грижи за ранените и болните.
След Ньойския диктат на 24 септември 1919 г. изготвя протеста, който Българският женски съюз изпраща до женските съюзи в чужбина. На конгреса на лигата в Дъблин горещо защитава националната кауза на своя народ; в продължение на 25 години е председателка на Българския женски съюз. Представлява България на ІV конгрес на Международната женска лига за мир и свобода през 1924 г. във Вашингтон. След връщането си изнася беседи, посветени на борбата за мир в цялата страна. През 1925 г. е избрана за председателка на българската секция към Международната женска лига за мир и свобода.
По време на многобройните си пътувания в Европа и САЩ, Екатерина Каравелова непрестанно и неуморно работи за българската национална кауза. През 1935 г. тя е избрана за председател на Съюза на българските писатели.
Екатерина Каравелова участва най-активно в създаването на Комитет за защита на евреите в Германия. Тя има заслуги за спасяването на еврейската конгрегация от нацистките лагери на смъртта в България през пролетта на 1943 г. Екатерина Каравелова се отдава и на писателска дейност и преводи.
Петко и Екатерина Каравелови имат три деца-първата дъщеря Радка, умира ненавършила 3-годишна възраст; втората Виола угасва с помрачено съзнание след безследното изчезване на съпруга ѝ, журналиста и общественика Йосиф Хербст по време на априлските събития от 1925 г., третата Лора, съпруга на поета Пейо Яворов се самоубива. Eкатерина Каравелова умира на 1 април 1947 г.
.
