БУНТОВНИТЕ БЪЛГАРКИ, ЖЕНИТЕ ХАЙДУТИ И ВОЕВОДИ
В „Жени хайдутки“ Николай Хайтов пише:
„В началото на всяка хайдушка орисия има кръв, обида или драма. След това идва желанието за лично отмъщение, което прераства у повечето в отмъщение заради всички; и тогава хайдутинът се превръща в народен закрилник.“
Историите на жените хайдути го потвърждават. Най-често мотивът е мъст за убийството на любим човек и за поругана чест. 55 са поне българките, водили боеве в чети за свободата на България. Повечето от тях са били воеводи! При дълбоко вкоренения патриархален модел за женско поведение, от жената се очаквало да търпи и да стиска зъби, а не да влиза в непривична мъжка роля. А за да се вмести в нея, най-често й се налагало дълго време да крие, че е жена – „дор до 9 годин“, както се пее в песента за Тодорка войвода. Когато се избира воевода на четата, тя се състезава наравно с мъжете и нерядко ги побеждава в хайдушките надпревари – стреля най-точно (прокарва куршум през пръстен), скача най-високо, мята камък най-далеч. Песните убедително говорят, че станала веднъж хайдутка, жената не само не отстъпва на мъжете по юначество, но и ги превъзхожда. Не съществува нито една народна песен, в която мъж хайдутин да помага на жена хайдутка, да я спасява или отървава. А когато жената не успее да се наложи като воевода на мъжка чета или просто да влезе в състава й, тя сформира своя самостоятелна хайдушка дружина – смесена или попълвана единствено от жени. Когато жена излиза хайдутка, невинаги е заради насилие, но винаги има непоносимост към ролята на роб, към условията, в които се живее и към чуждия поробител, който създава тези условия. Има най-вече жажда за промяна. Тези жени не са били мъжкарани – почти всички са описвани красиви, със стройна снага. А съдбата не е това, което животът ни дава – тя е това, което всеки сам си вземе от него. Тези жени са грабнали своя шанс!
Как са успели да надскочат предразсъдъците на традиционното общество? Те тръгват не само срещу политическата власт, а срещу властта на нормата и стереотипа, които им отреждат определено място и поведение в обществото. Всяко тръгване срещу нормата е бунт. После надскачат и това, което се смята за нормално и общоприето за жената – дом, семейство, деца. И точно тук е силата им – в преодоляването на това, което ги задържа и привързва към битието. Дори само хайдушкото облекло е демонстрация на неподчинение за онова време, на отхвърляне на заобикалящата среда.
Свободният им дух ярко се вижда в историята на хайдутката Каймак Стойна. Тя била жена на Стоимен Терзия от с. Панчарево, Пиянечко (днес в Македония). 16 години двамата водели спокоен живот, но нямали деца. Веднъж, когато турци за пореден път влезли в къщата им и ги накарали да им прислужват, тя грабнала ятаган и ги прогонила. След тази случка убеждава мъжа си да излязат в гората. На нея се приписват думите: „Стоимене, що ще научим от този свят – да робуваме и да бъдем игралка на всякакви аги? Нямаме деца да ни привързват към колибата ни, нека горите ни бъдат къща. Да не седим в таз тесна колиба, а ако поживеем, да поживеем като соколи из горите.“ Двамата събрали малка чета, с която хайдутували 7-8 години из Осоговско-Малешевските планини през 40-те и 50-те години на XIX век. За Каймак Стойна има сведения, че била пó юнак от мъжа си, затова воeводствала наравно с него. Убита била от турците, а след смъртта й четата се разпаднала.
/Следва продължение/
