КРУМ ГОПОВ ОТ КЛИСУРА, ЕДИН ГОЛЯМ БЪЛГАРИН – ЧЛЕН НА ЦК НА ВЗРО „ВЪРТОП“ ДИМИТЪР ФОЧЕРОВ АНАКИЕВ

КРУМ ГОПОВ ОТ КЛИСУРА, ЕДИН ГОЛЯМ БЪЛГАРИН – ЧЛЕН НА ЦК НА ВЗРО „ВЪРТОП“

..

Съществува голямо несъответствие между усилията на хората от Трънския шоплук в Западните покрайнини да влагат в своето българско съществуване, за да останат българи, и усилията на родината да им помогне в много враждебна среда.

Макар и малка територия, Трънска клисура дава много изключително важни борци за България и българщината. Войводата Симо Соколов от село Грознатовци е добре познато име, въпреки че не заема мястото, което би трябвало да има в българския пантеон. Днес не се споменават членове на  организация ВЗРО „Въртоп“ от Трънска клисура, въпреки че те изиграха важна роля, преди всичко Крум Гопов, член на Централния комитет, и Любомир Янакиев, един от основните изпълнители. Тези хора обаче са задължили техният край и родината и трябва да ги помним.

ВЗРО „Вртоп” (Вътрешна западнокрайска революционна организация) е легитимна организация, която реагира на терора на крал Александър срещу българското население в Югославия (100 души са били убити на година в мирно време) с въоръжена борба.

Днес не можете да намерите биографията на Крум Гопов никъде. Изключение прави книгата на Румен Евтимов „Годен за терористични действия“, София, 2017.:

.

В българското село Клисура, Трънско, за по-малко от 70 години, един човешки живот, от 1877 г. до 1945 г. осем пъти се сменя държавното знаме. Крум Гопов Велков е роден под българското, на 17 ноември 1892 г. във Велковата махала на селото, в семейството на Гопа и Стана. Има по-големи сестра Манасия и двама братя, Страти и Гаврил, но записани с фамилно име Илиеви, по името на дядото. Село Клисура по онова време е голямо село – паланка, пазарно средище и център на община, към която са били селата Драинци, Грознатовци и Колуница. Самото село Клисура се състои от няколко махали – Дервент, Стрезине, Гацина, Кабайово, Гранджева, Марина, Влайкова, Ракина, Грубина, Велкова и доста още, пръснати в гънките на баирите, наричани малко нескромно планини, по двете страни на клисурата, из която тече тънката още Ерма. Съвсем наблизо, по високото на запад, е минавала тогавашната граница със Сърбия. Веднага зад нея е Власинското блато, откъдето е тръгвал сръбският вече път за Сурдулица и Владичин хан в долината на Българска Морава. Главната махала е Дервент (ще рече проход, клисура), в ниското, до реката. През тази клисура във Власинската планина от стари времена е минавал занемареният по-късно и прекъснат от границата път, свързващ адриатическия Дубровник със Средец (София). По турско време населението е било с „войнушки (войнишки), дервентджийски“ статут – натоварено със задача да охранява и поддържа пътя през прохода, срещу което е ползвало данъчни облекчения и други привилегии, които са го отличавали от „раята“ в поробените земи. Доскоро сред Дервент са стърчали останки от така наречената „Турска кула“, свързвана с тези функции. Там и сега е църквата „Света Троица“, кметството, там е била пощенската и полицейската станция, училището, имало е дюкяни, бакалия и магазин за манифактура, две сладкарници, четири-пет кръчми и т.н. Там е свършвал пътят от Трън, тогава и окръжен, и околийски център. През същата тази 1892 г. град Трън е броял 2397 жители, а в община Клисура са живеели 2834 души. В самото село Клисура (с махалите) жителите са били 1854 – всички български поданици, на всички „матерният език“ е българският, няма нито един иноверец. Грамотните не са много – 219 души, в това число само 12 жени. Децата обаче са много – 874 на възраст до 15 г., повече от половината – на училищна възраст.1 През същата тази 1892 г. в Клисура е открита новопостроената смесена прогимназия – сграда за гордост не само в Трънски, но и в Софийски окръг. Заслугата е преди всичко на народния учител Стоян Любичев. Роден през 1850 г., участник в Трънското въстание (1877) и в Сръбско-българската война (1885), ръкоположен през 1899 г. за епархийски свещеник с духовното име Кирил.2 За неговия син Гаврил Любичев стана дума. През 1910 г. грамотните жители на селото са вече 841, в това число 149 жени. По процент на грамотност (33%) Клисура изпреварва селата от Софийска околия (29%).3 Велковата махала е на високото южно от Дервент, по баира между деретата на реките Градска и Грубина, на пет километра от църквата. Природата в този край е прекалено щедра на красиви гледки. Хълмовете са покрити с обширни дъбови и букови гори и с поляни, из които ромолят множество потоци. Не е така щедра обаче, когато трябва да осигури поминък на населението. Хората „са толкова бедни, че едва могат да си изплатят данъците, поради това по-голямата част от тях напускат през пролетта родните си места, за да търсят печалба в Истанбул и даже в Мала Азия, откъдето се връщат обратно през зимата или даже след по-дълго време“ – пише в свой доклад австрийският вицеконсул в София през 1853 г.4 Трънските гурбетчии („печалбари“, както се наричат в този край) се прочуват из българските и съседните земи като майстори строители и столари (дърводелци). Бащата на Крум, Гопа Илиев, също е майстор строител. „През 1900 г. е паднал от постройка в с. Вълчедръм, Ломско и там е починал.“ Останал рано сирак, Крум Гопов ходи на училище, колкото да понаучи четмо и писмо, и от малък също тръгва по строежите.5 В Балканските войни не участва, тъй като при мобилизацията през 1912 г. още не е навършил призивната възраст от 20 години. Във войската е призован на 20 май 1914 г. с 38 набор. Първоначално служи в разположения в Цариброд 25 пехотен Драгомански полк на Първа Софийска дивизия („Желязната“), където завършва школа за картечари и е произведен в младши подофицер. При включването на България в Първата световна война на 30 септември 1915 г. Крум Гопов е зачислен в картечната рота на новосформирания 42-и пехотен полк (от развърнатата Трета бригада на Първа дивизия) като командир на картечница.6 Полкът води пригранични сражения и настъпва по направлението Власотинци – Лесковац, осигурявайки левия фланг на настъпващата към Ниш Първа армия, след което (28–30 октомври 1915 г.) участва в кръвопролитните боеве при р. Пуста в долината на р. Българска (Южна) Морава. За кампанията срещу Сърбия Крум Гопов от 1 януари 1916 г. е произведен в по-горен чин старши подофицер „за добро поведение, усърдие към службата и бойни отличия“. След поражението на Сърбия 42 пех. полк носи окупационна служба в Моравско до м. юли 1916 г., когато е прехвърлен към Добруджа. На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния. При щурма на Тутраканската крепост (5–6 септември 1916 г.) 42 полк прикрива десния фланг на ударната групировка със задача да осигури шосето Тутракан – Силистра и осуети прехвърлянето на резерви към крепостта. На 6 септември в тежък боя при с. Сарсънлар (днес Зафирово ) са отблъснати румънските части, стремящи се към Тутракан. За сраженията при пробива на Кобадинската укрепена позиция (19–25 октомври 1916 г.) ст. подофицер Крум Гопов е награден с войнишкия кръст на ордена за храброст ІV ст.9 Впоследствие полкът е прехвърлен на левия бряг на Дунав и участва в сраженията и в преследването на румънските и руски войски на север до р. Серет. През март 1917 г. е предислоциран на Македонски фронт, в Завоя на Черна. До офанзивата на Антантата в средата на септември 1918 г. полкът държи твърдо позицията си северно от гр. Битоля, в района на с. Караман – Западна Черна. След пробива при Добро поле и започналия в разбитите части войнишки метеж българските дивизии от западното крило на фронта (62 корпус), сред които е и Първа Софийска, започват планомерно оттегляне в обща посока към Скопие. 42 полк е в ариергарда на една от колоните и успешно възпира атаките на 35-а италианска дивизия. На 30 септември 1918 г. части от полка, включително и 2-а картечна рота, в която командир на 1-а картечница е ст. подофицер Крум Гопов, водят при с. Соп последния бой на българската армия в Първата световна война. Към 11 ч. по пладне, в разгара на сражението, огънят от италианска страна неочаквано е прекратен, чуват се сигнали с тръби, развяват се бели флагове. Парламентьорите съобщават, че в Солун е сключено примирие, за което българските командири още не са уведомени. Голямата война за България е приключила с поражение. Според конвенцията на Солунското примирие (т. 5) близо 90 000 български войници от боеспособните дивизии, намиращи се на запад от Скопския меридиан, са разоръжени и оставени в залог . По това време родният му край „остана под Сърбия“ и Крум повече не се завръща в родното си село. Крум Гопов не остава встрани от проблемите, с които живее бежанската общност. Той е един от основателите на нелегалната революционна организация, наречена впоследствие ВЗРО „Въртоп“. Избран е в първото ръководство, за което без съмнение са допринесли бойният му опит, познанията по оръжейно дело и лидерските качества, които е изработил у себе си като младши командир по време на войната. Военното контраразузнаване е отбелязало в досието му: „Той е запасен подофицер от българската армия. Награждаван е с ордена за храброст, като войник е бил един от най-смелите бойци“ и още: „честен, добросъвестен, родолюбец и морално запазен човек… Голям противник е на сърбите.“ Крум Гопов е член на „управата“ на „Въртоп“ до 1928 г. и е отговарял за организационното оръжие. Неколкократно е преминавал с въоръжени чети „във вътрешността“. От 1929 г. заедно с Иван Гьошев и Асен Николов оглавяват радикалното крило на организацията, а от 1931 до 1934 г. тримата съставляват Централния комитет на ВЗРО „Въртоп“ (Ив. Гьошев). Съхранени документални източници показват, че Крум Гопов е участвал активно и в организационния живот на легалното западнопокраинско движение, като многократно е избиран за член на ръководните органи. През 1924 г. е избран в настоятелството на софийското Дружество на бежанците от Трънско12, а през 1925 г. е член на контролната комисия13, от 1930 г. отново е в настоятелството на дружеството14, като през 1934 г. е и негов подпредседател. Участвал е като делегат в работата на всички редовни конгреси на Организацията на бежанците от Западните покрайнини, на ІІІ и на ІV конгрес е избиран за член на Контролната комисия на Върховния комитет.15 Документирано е и участието му и в организирането на мероприятията и манифестациите при отбелязване на Деня на Западните покрайнини, 8 ноември, Димитровден. Сам останал сирак от малък, Крум Гопов е съпричастен към нелеката съдба на децата, които са принудени да понесат цялата тежест на „бежанията“. Преминавайки с чети на „Въртоп“ в окупираните земи, нелегално превежда в България останали отвъд границата деца на бежанци.16 Като член на настоятелството на Трънското дружество активно се включва в организирането на детско летовище.

След 19 май 1934 г. легалните бежански организации на практика преустановяват дейността си. Те не са разгонени и преследвани от превратаджиите както ВМРО и „Въртоп“, не са и официално забранени както политическите партии и професионалните съюзи, но като неудобни за новата власт са подложени на мощен пропаганден натиск и подмолни интервенции, които постепенно водят до пълното им обезличаване. Още преди преврата властта намира повод и забранява провеждането на поредния редовен конгрес на бежанците от Западните покрайнини.18 Идеята за южнославянска федерация е изтупана от нафталина и става водеща линия в политиката на звенарите, представяна като ключ за разрешаване на националните проблеми, включително и на въпроса за Западните покрайнини. Поощрява се създаването на българоюгославянски дружества, които Югославия охотно подкрепя официално и щедро финансира неофициално. През септември 1934 г. югославянският крал Александър пристига на официално държавно посещение в България. При подготовката за посрещането му от София са „изчистени“ всички елементи, „опасни за реда и спокойствието в държавата“. На 25 септември, след полицейски обиск, Крум Гопов е задържан и заедно с Иван Гьошев и др. са интернирани в Радомир.19 От началото на следващата 1935 година започва постепенно да се овладява реформаторският бяс на звенарите, но положените от тях основи за изграждането на авторитарен държавен режим са съхранени. (Много от елементите на тоталитарната комунистическа държава, наложена по съветски образец след 9 септември 1944 г., всъщност вече са имали известна традиция на българска почва. Дори понятието „бивши хора“ се появява в обръщение след 19 май 1934 г.) На 25 януари 1935 г. Кимон Георгиев се принуждава да подаде оставка. Във Военната лига няма единство. Болшинството от офицерите са лоялни към царя, който концентрира към себе си всички лостове на властта. По това време Ив. Гьошев и Кр. Гопов изглежда все още обсъждат някакви планове за бъдеща съвместна дейност, тъй като успяват да постигнат назначаването на трима от приближените им бивши въртопци – Любомир Янакиев, Владимир Керавски и Никола Велков – в Разузнавателното отделение (РО) към Щаба на армията. Впоследствие обаче пътищата им се разделят. Гьошев се ориентира към политиката и през 1936 г. става един от основателите на РНБ (Ратници за напредъка на българщината). Гопов се отдава на своята работата и на семейството си, той ненавижда политиче ското лицемерие и партизанлъка – в досието му е отбелязано: „политически убеждения никога не е имал, в смисъл партизански. Страшно мрази партизаните и всички вредни елементи…“20 Последното мярване на Крум Гопов в обществения живот е през лятото на 1935 г., когато е гост на двореца по случай провеждането на VІІІ съюзен юнашки събор (12–14 юли). Двайсет години по-късно за това ще научи и вездесъщата ДС: Агент „ОГНЯНОВ“ донася: […] КРУМ ГОПОВ бил много опасен човек и имал връзки навсякъде. Преди 9. 9. 44 година бил ходил при цар Борис и заедно ядели и пиели.21 Всъщност не е известно как Гопов е попаднал в листа на поканените, вероятно като представител от бежанските организации, тъй като няма данни някога да е имал контакти с юнашкото движение.22 Очевиден е бил стремежът юнашкият събор да бъде превърнат в манифестация на единство на родолюбивата общественост, сплотена около неоспоримия авторитет на своя цар, както и в знак за водещата роля, с която Борис ІІІ се нагърбва при управлението на държавата. Организацията на събитието е дело на нарочен комитет и е извършена с размах, зад който без съмнение стоят пълномощия, дадени от много високо място. Впрегната е цялата държавна машина – столичната община, полицията, софийския гарнизон, железниците, пощите и пр. Разпределени са по „квартирни райони“ близо 10 000 участници от дружествата в страната и около 8 000 гости от Чехословакия, Полша, Югославия. „Само от Югославия ще пристигнат с 5 влака… ок. 5–6 000 души соколи… За по-голяма тържественост гарите и пристанищата трябва да се украсят.“ Организирана е прехраната им, квартирни райони, маршрути на движение, охрана, екскурзия до Рилския манастир за ръководителите. Плановете и инструкциите са разработени с генералщабна прецизност. Спонтанната радост също не е пропусната – предприети са мерки, „щото населението, градско и селско, да вземе масово участие в посрещането, като селската младеж се яви непременно в национална носия.“ Съборът ще бъде открит на 12 юли, петък, Петровден, с молебен на игрище „Юнак“, след което многохилядното шествие ще дефилира по ул. „Граф Игнатиев“, бул. „Фердинанд“ (дн. „Васил Левски“), „Цар Освободител“, Двореца, където царят ще поздрави юнаците и соколите. От 9 ч. вечерта е предвиден „банкет за чуждестранните гости и официалните лица“.23 Колкото и да е бил необразован, Крум Гопов със сигурност си е давал сметка, че е използван като мимолетна фигурка в масовката на „новата политика“, но вероятно се е ласкаел и от мисълта, че това е знак на признание за смисъла на делото, заради което се е трудил и е рискувал живота си. Въпреки че се оттегля от всякаква обществена дейност, службите продължават да го държат под око и особено военните в Разузнавателното отделение към Щаба на армията, където през 1936 г. му е заведено досие.24 По тяхно настояване след убийството на началник-щаба на войската генерал Йордан Пеев, извършено на 10 октомври 1938 г. в София от неуравновесен бивш „македонстващ“, с писмо на директора на полицията № 6213 от 14 октомври 1938 г. са интернирани в провинцията за по шест месеца „като опасни за държавната сигурност, държавния ред и народното спокойствие“ и „бившите “ от ВЗРО „Въртоп“: Иван Гьошев – в Троян, Крум Гопов – в Чирпан и Никола Велков – в Ихтиман. Шест дни по-късно и тримата са освободени без мотивировка, но при разговор в Дирекцията им е съобщено, че интернирането е било по искане на военните.25 Само за едно десетилетие официалната власт в българската държава три пъти си променя отношението към въртопци. От поставени извън закона и преследвани „терористи“ през 1934 г няколко години по-късно те са провъзгласени за „особено заслужили в освободителните борби дейци“, които „с оръжие в ръка са отстоявали своята българска принадлежност, бранили са българското име и българската чест и са се борили срещу поробителите за освобождението на поробените земи и за обединението им с майката Родина“26, за да бъдат заклеймени след 1944 г. отново като „терористи“, „великобългарски шовинисти от политическата междина“, та дори и като „фашисти“. На 27 януари 1943 г. е приет „Закон за отпускане народни пенсии на особено заслужилите в освободителните борби дейци“.27 Правоимащи по този закон са „участниците в освободителните борби в Македония, Тракия, Добруджа, Западните покрайнини, Пиротско и Моравско“. В тази категория са включени организираните четници, сражавали се с поробителя, осъдените на затвор и малтретираните от чуждата власт във връзка с „борбата за освобождението или защитата на българската народност“ (чл. 1). Законът обхваща също и екзархийските учители, живели и работили най-малко 10 години в тези области, както и доброволците в Македоно-одринското опълчение от 1912–1913 г. (чл. 2 и чл. 3). За отпускане на пенсия са поставени възрастови и имуществени условия (навършени 60 години, липса на друга пенсия, месечен доход до 2500 лв., да не са на служба), както и изискването лицата „да не са проявявали противобългарски или противодържавни чувства (к.м.) или дейност“ (чл. 4). Всички правоимащи е следвало в тримесечен срок от публикуването на закона да подадат молба, животописна бележка и приложени удостоверения. Тези от тях, които към момента не отговарят на възрастовите и имуществени условия, ще могат да получат пенсия впоследствие, когато достигнат определената възраст и ако отговарят на другите изисквания (чл. 7). През септември 1940 г. Южна Добруджа е възвърната към България. След разгрома на Кралство Югославия и на Гърция от германската армия през април 1941 г. българската власт се разпростира и върху Западните покрайнини, Вардарска и Егейска Македония и Беломорска Тракия. Националните въжделения за „обединение на българското племе в една държава“ изглеждат сбъднати. Цар Борис ІІІ е величан като „Цар Обединител“. Всенародната еуфория обаче скоро започва да помръква заедно с неблагоприятното за силите на Оста развитие на войната. В страната се разраства въоръжено съпротивително движение. В този контекст приемането на споменатия закон е не само знак на признателност и изпълнен дълг на държавата към онези, които са се борили за родните си земи и за българската кауза, но е и чисто политическа и пропагандна „манифестация“ (както откровено го определя един от депутатите при обсъждането на законопроекта), целяща консолидация на патриотичните сили с властта през трудните времена, „когато реки от кърви се леят и грамада човешки кости се трупат, в дни когато България е формално във война с Америка и Англия и народът ни прави всички усилия, за да помогне на онези борци, които се борят за нова Европа.“28 Крум Гопов също подава необходимите документи за отпускане на народна пенсия. Информацията за дейността му във ВЗРО „Въртоп“ удостоверяват със саморъчните си подписи Никола Йорданов Велков, съратник на Гопов в организацията, Стефан Георгиев Недялков и Милан Стоименов Топлодолски, въртопци и членове на Върховния комитет на Организацията на бежанците от Западните покрайнини.