На 26 февруари 1907 година на булевард „Цар Освободител“ в София е убит министър-председателят на Княжество България, Димитър Петков.
В най-новата история на България , често пъти конфликтът между поколенията във видни български семейства ражда парадоксални случаи на генерални различия в политическата ориентация между бащи и синове.
Такъв е примерът с видния политик на Третата българска държава – Димитър Петков и неговите именити синове – Петко Д . Петков и Никола Петков . Роденият в Тулчанско, Северна Добруджа Димитър Петков, на младини е пламенен патриот. Без капчица колебание се записва в българското опълчение през Освободителната война и са сражава като лъв под свилените дипли на Самарското знаме . Проявява чудеса от храброст при героичната защита на Шипченски проход , където е ранен тежко и загубва едната си ръка . Награден е с орден за храброст.
Той влиза в политиката с летящ старт заради заслугите си в освободителната борба. Самобитен публицист и родолюбец , той участва активно в борбата срещу режима на пълномощията на княз Александър Батенберг. Заради това е осъден на доживотен затвор . Смъртно ненавижда монархическия институт. След амнистията си , се впуска в яростна полемика като журналист с всички поддръжници на монархическата кауза у нас .
Приема с чувство на задоволство военния преврат , който детронира Батенберг и го прогонва от пределите на страната, като “персона нон грата”. Въпреки контрапреврата,
организиран от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и неговият зет- полковник Сава Муткуров, началник на Пловдивския гарнизон, завърналият се в страната княз разбира, че не може да остане повече в нея, заради омразата, която питае към него руският император Александър II и абдикира този път завинаги.
Димитър Петков се впуска с хъс в партизанските борби . Той бива избран в ръководството на Стамболовата партия . Когато бившият хъш и поет става млад регент на княжеството, идва и неговият час. Като главен редактор на вестник “Свобода” – органа на народнолибералната партия, натрупал опит от предишните се вестникарски писания , Димитър Петков – Чолака започна яростно да сипе огън и жупел по враговете на своя кумир Стефан Стамболов.
Заради своите злъчни филипики е наречен от опозицията “копиеносецът на Стамболов”, а някои му лепват подигравателния прякор “Свирчо”.
Назначава го за министър в кабинета си, а по-късно и за кмет на столицата. Простоват и самоук като човек , с ограничена обща култура , Димитър Петков е готов да се преклони пред всеки по-образован от него . Той обаче изпъква като добър администратор и градоначалник на София и започва да разчиства терена на западналия ориенталски град за ускорено европейско строителство и модерни комуникация.
Oмерзен от грубата вмешателство и опита на руските генерали Каулбарс и Енрот да управляват България като Задунаевска руска губерния.
Бива избран за депутат и председател на 4-то, 5-то , 6-то Обикновено Народно събрание .
На многохилядната траурна процесия при погребението на Стамболов, казва: “ Това е мястото, където загина под ножовете на наемните убийци най-заслуженият син на Отечеството, най-добрият гражданин на България. Тук на това свещено място ще си издига някога паметник, когато признателното потомство ще знае да цени по-добре делата на този велик човек, отколкото днешните властници!”
Назначен е за премиер министър заедно с генерал Рачо Петров на коалиционен кабинет.
Като министър на вътрешните работи, Димитър Петков доказа на дело, че нищо старо не е забравил и нищо ново не е научил. Добре усвоява от своя патрон политиката на “моркова и тоягата” . Неговите сопаджии и копои по нищо не отличаваха от тези на Стамболов , когото наследи като лидер на Народно либералната партия. Със своите дела, “Свирчо” напълно оправда прякора си . . В една от своите речи в парламента, Димитър Петков нагло заяви : ” Нам доброволно не ни се ще да напуснем властта.Ако сме се компрометирали, освен Народното събрание има и друг, който е върховен надзор над всичко в държавата. Само той ще ни каже, когато дойде момента –хайде, момчета, обирайте си крушите!”
По този начин той обезпечава своето управление , но пропилява политическия капитал , който му завеща Стамболов. Затъва в блатото на безброй афери, като взема огромни комисионни при доставката на оръжие за войската и сключените външни заеми със западни банки. Въпреки това , по волята на Фердинанд той става едноличен премиер след напускането на кабинета от генерал Рачо Петров. Продължава Стамболовата политика на безогледен терор и полицейски безчинства над инакомислещите. Целта му е да насажда страх всред опозицията и печата , за да не го критикуват за корумпираната му и провалена политика.
Това особено проличава при откриването на Народния театър на 3 януари 1907г., когато студентите освиркат княза . Побеснелият премиер, загубил всякаква мяра и уплашен за стола си , все впуска в скандална акция срещу своя народ , за да угоди на монарха. Чашата на търпението на интелигенцията прелива, когато той уволнява уважаваните професори от университета и министъра на просветата проф. Иван Шишманов и затваря висшето учебно заведение.
В 17 часа на 26 февруари/ 11 март 1907г., уволненият от Българската земеделска банка Александър Петров се приближава по столичния булевард “Цар Освободител” до разхождащия се премиер министър Димитър Петков и изпразва револвера си в него от упор. При атентата е ранен и придружаващият го министър на търговията и земеделието Никола Генадиев. Убийството е извършено с лични мотиви, но и с подбудителството на хора от редакцията на свързания с Народната партия вестник „Балканска трибуна“. Димитър Петков е погребан между гробовете на Стефан Стамболов, убит при подобни обстоятелства, и Димитър Греков.Така на 48 години, трагично завършва житейския път на този живописен политик и държавник на нова България . Неговият убиец Александър Петров е осъден на смърт и обесен няколко месеца по-късно.Днес на лобното място на Димитър Петков се издига скромен паметник, за да ни напомня за онова драматично и жестоко време…..
Въпреки, че също завършва с мъченическа смърт, животът на двамата му сина се отличава съществено по своя идеен заряд и съдържание от живота на Димитър Петков .
По-големият му син Петко Д. Петков завършва с отличие гимназия и право в Сорбоната в Париж. Участва като офицер във войните за национално обединение . Награден е с ордени за храброст . Сътрудничи на вестници и списания със статии.Като изтъкнат публицист и ерудит влиза в полезрението на премиер министъра и водач на БЗНС Александър Стамболийски, който му предлага да оглави легацията ни в Париж. Кристално чистата му душа, отличното владеене на френски език, пламенният му патриотизъм и блестящия ум му спечелват много поддръжници в земеделските среди . По-късно е изтеглен от Париж в София , където е назначен за заместник министър на външните работи .Въпреки, че не членува в БЗНС, той одобрява политиката на земеделците и е убеден републиканец.
За разлика от някои “мамини синчета” , които по време на войните за национално обединение заемат синекурни длъжности в тихите канцеларии на тила, Петко Д. Петков отказва категорично ходатайстването на известния си вуйчо, публициста и общественик Димитър Ризов пред главнокомандващия на Действащата армия, генерал Жечев, да бъде преместен през Първата световна война , от фронта в тила. Когато разбрал, че под въздействие на майка му, вуйчо му си е позволил това, той пише рапорт до генерала , в който пита: “С какво съм заслужил такава обида да не бъда на бойната линия?“
Като депутат в Народното събрание под яростните му думи в Народното събрание се снишават министрите от Демократическия сговор начело проф. Александър Цанков, Той размахва смело окървавената риза на убит земеделец от трибуната на парламента като веществено доказателство срещу циничните думи на премиера , че в Българи нямало такива зверства, за които той говори. В огнени статии в печата сочи истинските виновници за развихрилата се в страната дива вакханалия от низки животински страсти –
След преврата на 9 юни 1923г. е избран в Постоянното присъствие на БЗНС като заместник на убития Стамболийски и продължава с жар неговото дело.. На погребението на невръстния си син е арестуван и хвърлен в затвора По-късно е освободен по силата на депутатския си имунитет . Изправя до “стената” в Народното събрание полковник Славейко Василев – началник на Пазарджишкия гарнизон и му иска обяснение за смъртта на Стамболийски. .
На 14 юли 1924г. поручик Димитър Радев и полицейския агент Куркалешев го прострелват от упор на кръстовището на улиците “Раковска и “ Московска” в София.
Така живее и загива едва на 33 години този велик син на България, който опроверга народната мъдрост, че крушката не пада по далеч от корена на дървото!
Въпреки любовта си към покойна си баща , който се развежда твърде рано с майка му Екатерина Ризова , родом от Битоля , въпреки почитта му към това , което е постигнал приживе, той тръгва по-друга пътека, .
По-малкият му брат Никола Петков е блестящ юрист и виден деец на БЗНС. Заедно Г. М. Димитров, след Втората световна война става водач на демократичната българска опозиция в парламента. през 40 – години на миналия век. Като водач на опозицията той заклейми масовите убийства без съд и присъда след 9 септември 1944г и това не можа да му бъде простено от комунистите.
На скалъпен съдебен процес той бе обвинен, че е английски шпионин , който готви заговор за сваляне на народнодемократичното правителство на България. При обиск в дома му и в домовете на неговите съмишленици са открити от народната милиция няколко пушки , пистолети и ножове, които са посочени от прокурора като неопровержимо доказателство за пъклените му намерения срещу народната власт. Подложен на жестоки инквизиции в влажните килии на Държавна сигурност, той не издържа и прави пълни самопризнания . Осъден е на смърт, чрез обесване .
Парадоксалното обаче е, че малко преди да бъде обвинен за организиране на заговор, срещу народната власт, подписва смъртната присъда на изтъкнатия член на Политбюро на ЦК на БКП и министър в ОФ правителството Трайчо Костов, обявен също като него за враг на народа и обвинен от съветските чекисти в организиране на империалистически заговор за сваляне на властта в България!
Тъжна и жестока е съдбата на тези трима политици, оставили ярка диря в новата българска история. Те бяха обединени от общия си семеен корен, но същевременно се различаваха съществено по своя мироглед и морал, отвел ги в различни орбити на политическия живот у нас.
На снимките: Димитър Петков, възстановка на раняването му, като опълченец в боевете на Шипка, паметният знак, издигнат на мястото на убийството на Димитър Петков в София и неговите синове Петко Д. Петков и Никола Петков.
