Проф. Николай Овчаров, специално за СТАНДАРТ

През последните месеци се изписаха тонове мастило за Северна Македония. Главният проблем е този за явлението, наречено „македонизъм”. Повечето българи не могат да разберат, и то с право, как може на бялото да се казва черно, т. е. очевидните исторически факти да бъдат обръщани на 180 градуса. А именно в това се състои „майсторлъка” на македонизма – за съжаление, все още господстващата в историческата наука на Северна Македония доктрина.

Всяка идеология има основна поанта, около която се градят всички й тези. Тя играе ролята на идеологема, представляваща основа на останалите постулати. В християнството това е идеята за триединния Бог, а в комунизма – всемирната диктатура на пролетариата. За македонизма база на всичко е войнстващият антибългаризъм.

Заветните „пасоши”

Неговата червена нишка се вижда навсякъде – от мита за „татарския” произход на българите до „зверствата” на „фашистичкиот бугарски окупатор” по време на Втората световна война. В мъглата, с която е обгърнато съзнанието на средностатистическия „северен македонец”, трудно пробива историческата истина, че на Балканите с наименованието „татари” са означавани монголите на Чингиз хан. А те идват по нашите простори чак в първата половина на ХІІІ в., т. е. 550 г. след създаването на българската държава в 681 г.

Още по-измислен е митът за „фашистичкиот бугарски окупатор”, който през 1941-1944 г. изтезавал и разстрелвал поголовно македонците. Преди три десетилетия с такива плочи бе осеяна цяла Вардарска Македония. Днес определено са по-малко, но все пак човек може да ги види. Няма да забравя как през 1989 г. в Страцин ме потресе паметник на двама комунистически партизани, разстреляни тук от „фашистичкиот бугарски окупатор”. А нямаше и думичка за хилядите български войници, загинали на същото място по време на проведената срещу хитлеристите Страцинско-Кумановска операция (8 октомври-14 ноември 1944 г.) И никой не обяснява, че по време на войната са разстреляни много комунистически партизани и ятаци, но не само във Вардарска Македония, но и във всички краища на Третото българско царство. И на никой не му е минавало през ума да ги пита дали са шопи, македонци, тракийци или добруджанци!

Това промиване на мозъците започва още от темата за Средновековието, от периода Х-ХІ в., когато по мнението на „скопските историчари”, се формира македонската народност и македонската Самуилова държава. Според едни от главните създатели на съвременната историческа наука в Северна Македония, Степан Анатоляк и Бранко Панов, през 969 г. срещу омразната българска власт в Македония избухнало народно въстание. Повод за това станало нахлуването в Североизточна България на водените от княз Светослав руски войски и последвалата смърт на цар Петър І.

Македонска опашка за българско гражданство

Окрилени от тази вест и от оттеглянето на българските войски, „македонските славяни” се вдигнали като един на бунт и изгонили дошлите от Преслав потисници. Оглавили въстанието братята Самуил, Мойсей, Арон и Давид, синове на комит Никола и жена му Рипсимия. В македонската „Уикипедия” пише, че Никола бил независим владетел на областта Берзития и трябвало да плаща данък на Българското царство. В малки скобки е отбелязано, че „се бара изворот” (сиреч, „търси се” – Н. О.)

Ще „се бара”, разбира се, защото такъв няма! Комит Никола е бил официален представител на българската власт, а неговите синове са били „българи родом”, както техните потомци пишат в оригинални документи като Битолския надпис от 1015 г. И никакви глупости от рода, че те се представяли за българи само за пред останалия свят, каквито дрънкат псевдоучени като Милан Бошкоски, не могат да бъдат валидни.

Но тук шокира сходството между отразяването от македонска страна на събитията от Х-ХІ в. и тези от 1941-1944 г. И в единия, и в другия случай става дума за ненавижданите български окупатори. Те идват край Вардар, за да грабят, бесят, по-късно – разстрелват невинното местно население. Очевидно това е любимо клише на македонизма и то изгражда у обикновените хора представата за „дивите татари”.

Още при първите ми пътувания из Вардарска Македония моята романтична възрожденска представа за хората там рухна бързо. Трудно ми беше да възприема отровата и омразата срещу България, с която бяха закърмени цели поколения. Но някои случаи не мога никога да забравя.

През 1992 г. при едно от пътуванията ми в Скопие трябваше да нощувам у моя голям приятел – покойния археолог Кирил Трайковски, в дома на тогавашната му жена Горица Попова. А това не беше какво да е жилище, а разкошна къща в охранявания комунистически правителствен комплекс под планината Водно. Само на метри се намираше сградата, в която бе живял преди действащият президент Киро Глигоров.

Семейство Попови обитаваше не случайно тази къща. Аз познавах бащата Благой Попов, който беше един от най-изтъкнатите комунистически дейци в Социалистическа Република Македония, участвал в ръководството й, а за няколко години и министър в правителството на цяла Югославия. Дъщерята Горица беше шеф в Македонското радио и телевизия и отговаряше за българските работи.

Тогава България се раздираше от икономическите сътресения на прехода, магазините бяха празни, а хората не виждаха изход. А Горица Попова през ден „прескачаше” до Благоевград да се среща с членове на сформираната през 1990 г. ОМО „Илинден”. Ще припомня, че в периода 1992-1994 г. тази организация се радикализира, а нейните членове именно чрез медиите в днешна Северна Македония искаха оттеглянето на „българските окупаторски войници“ от Пиринска Македония.

Досега си спомням как скърцах със зъби, докато слушах вечер как Горица се хвалеше със своите „успехи” в Пиринския край. Спорехме люто, а през нощта дълго си мислех за това откъде идва тази омраза към българщината. Накрая претръпнах и приех истината такава, каквато е. Затова не се учудих особено, когато след като през 1994 г. излезе моята първа книга с резултатите от изследванията ми във Вардарска Македония, Горица ми отвърна с дълго писмо, в което ругаеше мен и всичко българско. Но все пак имаше своята гордост – със своите „пасоши” (паспорти – Н. О.), македонците обикалят целия свят, а ние, българите, не може да мръднем от България.

Е, Горица, минаха години, както се пее в старата градска песен. Палачинката се обърна и днес българите свободно пътуват по света като граждани на Европейския съюз. А стотици македонци трябва да висят на опашка за български паспорти и да търсят трескаво документи за българския си произход. Според данни на Външно министерство – вече 88 000.

Тези дни неочаквано попаднах на писание на моята стара приятелка Горица Попова, за която не бях чувал от десетилетия. През годините номенклатурното чедо бе достигнало до поста на директор на Македонската телевизия, а днес е намерило уютно гнездо в небезизвестната „Свободна Европа”. Заедно с „Дойче веле”, това са основните застъпници на „македонската” идея. Та Горица Попова отново се занимава с паспорти, този път – български. Там тя пак се провиква с любов: „„И вие Бугарите самите знаете зошто земале државјанство, поточно пасоши, за да можат да работат во странство…“

Но в началото на формулярите ясно е отбелязано: „Долуподписаният Х декларирам, че имам българско самосъзнание и съм от българско потекло, както и моите родители…” Почти по текста на Битолския надпис. Грях ви е на душата, драги приятели от Северна Македония, ако не казвате истината, когато го попълвате?! Но аз съм убеден, че дълбоко в себе си вие знаете какво е вашето историческо минало.