СЪДБАТА НА БЕЛОМОРСКА И ОДРИНСКА ТРАКИЯ МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ И БОРБАТА НА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ ЗА ПРИОБЩАВАНЕ КЪМ ОТЕЧЕСТВОТО

Те от своя страна, се задължават да гарантират икономическия изход на България на Егейско море. По време на междусъюзническото управление България все още запазва, макар и ограничен, своя достъп до Средиземно море. Под мандата на Антантата остават около 200 000 българи. В Междусъюзническа Тракия се установява „автономен“ режим (15.10.1919—28.5.1920 г.), начело с френския генерал Шарпи.

На мирната конференция през 1919 г. САЩ и лично американският президент Удроу Уилсън категорично се противопоставят на това България да бъде жестоко наказана, както иска Великобритания. САЩ защитава позицията, че Беломорска Тракия не може да се откъсва от територията на България. В оформянето на тази позиция участва и американския шарже д’афер в София Мърфи – известен българофил, който представя на конференция в Париж документи за българския характер на Тракия, Добруджа и Македония. Британците скланят на „компромис“ с автономна тракийска квази държава, но в границите на гръцката държава. Предложението обаче е отхвърлено от американските дипломати. Франция дава идеята за свободна Западна Тракия, включваща българските малцинства. Това решение получава подкрепата на САЩ от техния представител Полк, но гръцкият премиер Венизелос яростно се противопоставя с единствения аргумент, че това би отделило Одринска Тракия, която следва да се даде на Гърция. В края на краищата президентът Уилсън крайно неудовлетворен от налаганата късогледа и отмъстителна позиция на европейските си съюзници спрямо победените във войната държави, която ще запали след 20 години фитила на нова световна война, напуска възмутен конференцията. След това САЩ формално са представлявани на конференцията от второстепенни служители.

Великите сили отнемат от България Беломорска Тракия, но предлагат на страната ни да се отстъпи зона от 3 км. по брега с 1 км. дълбочина от крайбрежната ивица между Макри и Дедеагач, където тя да построи пристанище под свой суверенитет. Поради липсата на териториална връзка с това пристанище, Стамболийски обаче отказва. В крайна сметка Гърция е задължена единствено да предостави коридор за свободен икономически излаз на България на Бяло море, съгласно чл. 48 от Ньойския договор, което задължение по-късно, тя с мълчаливото съгласие на Обществото на народите напълно погазва. Единствената тракийска територия, придобита в годините на Първата световна война, която остава в пределите на България, са южните склонове на Сакар планина с 16 села.

На проведената през втората половина на април 1920 г. в Сан Ремо международна конференция с участието на премиер-министрите на държавите от Антантата, без САЩ, които отказват да участват, тъй като са категорично против такова отмъстително третиране на победените във войната страни, „Междусъюзническа Тракия“ е дадена на Гърция, въпреки непроменената демографска характеристика на областта, с аргумента Атина да има териториална връзка с Източна Тракия, която също й е преотстъпена по Севърския мирен договор с Турция от 10 август 1920 г.

На предаването на „Междусъюзническа Тракия“ на Гърция се опитва да се противопостави създаденото „Временно турско-българско правителство“, което за втори път след 1913 г., поставя искането за автономия на областта. Местните българи и турци се сдружават и на 15 май 1920 г. връчват петиция на генерал Шарпи за запазване на автономното управление. Великите сили игнорират исканията на местното население.

През май 1920 г. гърците окупират цяла Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия с Одрин, ликвидирайки българските училища и църкви. Българите са интернирани, мобилизирани в армията , прогонвани и малтретирани.

На 2 юни 1920 г. губернаторът на Беломорска Тракия, френският генерал Шарпи напуска областта и тази изконна българска територия губи автономния си режим, като „Междусъюзническа Тракия“ и е напълно анексирана от Гърция . Така реално приключва мандатът на Антантата (1919-1920 г.) и се поставя началото на Първо гръцко управление (1920-1941 г.)

На 25 май 1920 г. българи и турци съставят „Правителство на националната защита“. Няколко месеца въоръжени отреди от българи и турци нападат гръцките войски .

В последвалата гръцко-турска война (1919-1922) Гърция е победена и губи Източна Тракия, на изток от река Марица, включително бившия български източен бряг.

Върху българското население в Западна Тракия отражение оказват договорите Калфов – Политис и Моллов – Кафандарис от средата на 20-те години на миналия век, с които де юре тази област се обезбългарява. Организираното освободително движение в областта е дело на Вътрешната тракийска революционна организация – ВТРО. Тя има за цел, подобно на ВМОРО и Вътрешната добруджанска революционна организация да се бори за пълната политическа независимост на Беломорска и Одринска Тракия. През ноември 1922 г. е създадена Българо-турска вътрешна тракийска революционна организация в Беломорието с главен войвода Таню Николов. Въоръжени отреди, образувани най-често в България нападат гръцки казарми, гарнизони, мостове и гари по жп линиите. Правителството на БЗНС оказва подкрепа с оръжие на тези отреди, с надеждата да окаже натиск върху Лозанската мирна конференция по въпроса за Беломорска Тракия.

След 9 юни 1923 г. Цанковият кабинет, нуждаещ се от международна подкрепа, разформирова българо-турската ВТРО. ВТРО е възстановена, като чисто българска на 17 септември 1923 г. в Хасково от Димитър Маджаров. Тя действа до Спогодбата Моллов-Кафандарис от 1927 г., като продължава да праща чети и да подпомага хилядите бежанци от Беломорска и Одринска Тракия. Наследник на ВТРО след 1927 г. е Тракийската организация в България. Нейните въоръжени акции се посрещат от гръцките власти с неописуеми репресии и етническо прочистване срещу мирното българско население в Тракия и Македония.

На 18 октомври 1925 г. е подписан мирният договор между България и Турция на Кемал Ататюрк. Това е спогодба за приятелство и сътрудничество между двете съседни държави, подписана в Анкара (тогава Ангора). От българска страна договорът е подписан от видния общественик, дипломат и писател Симеон Радев, който по това време е извънреден пратеник и пълномощен министър на България във Вашингтон, а от турска страна договорът е подписан от Тефик Кямил бей, като държавен подсекретар при министерството на външните работи в Ангора. Този договор е още по-несправедлив от Ньойския мирен договор. Според него Турция се задължава да изплати обезщетения на българските бежанци от Източна /Одринска/ Тракия и Мала Азия, прогонени или избити след началото на Междусъюзническата война от 1913 г., а българската държава се задължава да изплати обезщетения на турските изселници от българските земи.

Правителствата и на двете държави ратифицират договора, но не го изпълняват. Тракийските бежанци остро осъждат българското правителство за подписаната спогодба, която вместо да защити законните им права да се завърнат в имотите си, които съдържат 34 000 къщи, близо 2 000 000 декара ниви и лозя и 213 000 декара гори и пасища, предвижда парично обезщетение за обсебената тяхна недвижима собственост. Ако към тези имоти се прибавят и малоазийските имоти на прокудените българи на стойност 481 377 961 долара плюс лихвите и пропуснатите ползи за времето за което са били използвани от турците, паричното измерение на това обезщетение ще надхвърли, според някои експерти 16 милиарда долара.

Поради изселването на голяма част от българското население през 20-те години на миналия век и замяната му с гърци, дошли от Мала Азия и Източна Тракия, етническото съотношение в Беломорието е променено в полза на гърците. Те са около 350 000, а българите – около 150 000 души

През Втората световна война, на 19 и 20 април 1941 г. Втора българска армия заема Беломорска Тракия. Областта отново е освободена и присъединена към Царство България. През 1941 г. в Беломорието е изпратен Беломорският отряд/ 16-та пехотна дивизия/. В района на Дедеагач от 1941 до септември 1944 г. е съсредоточен 10-и Родопски полк, командван от полковник Кирил Христов.

След 9 септември 1944 г., правителството на ОФ изпраща Добри Терпешев ,който придава областта на Гърция и с това позволява партизаните от ЕЛАС да се разправят с видни представители на българската общност тук . До края на септември остават български части , които не признават ОФ и не желаят да напуснат областта , но предви безизходното положение се оттеглят в старите предели . Представителите на САЩ и Англия изразяват учудване на Парижката мирна конференция от преждевременното напускане на областта и поради настояване на Сталин   на България не се признава статута на съвоюваща страна и при това положение опитите й да запази Тракия в своите предели, остават безуспешни. Единствената символична отстъпка, която е дадена на страната ни, е правото на икономически коридор до Бяло море, от което тя така и не успява да се възползва. По време на гражданската война в Гърция са избити по-голямата част от малкото останали българи в Беломорието, а други са хвърлени в затвори, малтретирани и дискриминирани….

Годините неусетно следват своя път, сменят се по строгите закони на живота поколенията, но никой от потомците на прокудените с огън и меч от бащините им огнища, тракийски българи не ще забрави Голготата през която премиват техните близки, за се спасят от смъртта и насилието….

На снимките: американският президент Удроу Уилсън, войводата Тане Николов, бежанци от Тракия, чета на ВТРО и карта на отнетите от България, територии от Беломорска Тракия.