Българското малцинство в Албания (1912-1945) и усилията за отваряне на училища на майчин език
Статия публикувана в албанския вестник СОТ на 13.02.2021г., с автори доц. д-р Раки Бело (лектор по български език в Тиранския университет) и Ервис Талюри (от „Дружеството за българо-албанско приятелство“).
превод
превод
Присъствието на българите в албанските земи датира от V-VII век.
Въпреки прищевките на времето и историческата съдба, днес в Албания живеят хора, които недвусмислено декларират своята българска национална принадлежност и са успели да запазят своя език и традиции, макар и далеч от родината.
В България също има малък брой албанци, които пазят своя стар албански език в село Мандрица.
Отношенията на българското малцинство с албанския народ винаги са били много добри. Албанската държава, за разлика от другите балкански страни, е позволила и се е погрижила това малцинство да запази и развие своята етническа и културна идентичност. Не са налагани пречки от албанската държава за изучаването на български език в училищата в селата, в които това малцинство живее.
Българското малцинство в Албания е известно като общност от честни и работливи хора, достойни граждани на албанската държава. Освен че са майстори в това, с което се занимават, те са известни и с отношението си към образованието.
Винаги са настоявали да имат училища в селата си, където децата да могат да учат майчиния си език. Усилията в тази посока не са малко. За осъществяването на тази вековна мечта те са търсили подкрепа както от албанската, така и на българската държава.
Веднага след установяването на дипломатически отношения с Албания (на 7 октомври 1913 г. във Вльора е назначен първият български консул, а през април 1914 г. между двете страни са установени официални дипломатически отношения), започват усилията на българското малцинство за създаване на училища, в които да се преподава майчин език.
През ноември 1913 г. България решава да изпрати свои емисари, които да помогнат в разрешаването на проблема с българските училища. Албанското правителство също подкрепя тази инициатива на българската страна. От София е изпратен учител в района на Голо бърдо, където се открива училище на български език.
През пролетта на 1914г. в района на гр. Корча пристига мисия с учители от България, които произхождат от българите в Албания. Мисията е добре приета, както от българите, живеещи в този район, така и от местните албански власти.
Първата им работа е да организират и сформират комитет, който да се занимава с въпросите на за българските училища и църква в Корча. В Дреново, село с българско население по това време (днес са останали много малко семейства от български произход, същата е ситуацията в съседното село, Бобощица), на 11 май 1914 г., тържествено се отбелязва денят на славянските светци Кирил и Методий.
За съжаление тази хубава инициатива на българите от Корченско, напълно подкрепяна от албанската държава, е прекъсната поради избухването на Първата световна война. Корча и цялата южна Албания са окупирани от гръцката армия.
От друга страна, сръбските и черногорските сили заемат почти цялата северна част на страната. През есента на 1915 г. българската армия достига покрайнините на Дебър.
По това време военният фронт между двете враждуващи сили преминава през Централна Албания. Тази ситуация благоприятства повторното отваряне на няколко български училища в района на Дебър в периода 1916-1918.
Правени са опити да се отворят училища и в района на Гора, но без някакъв значителен успех, тъй като тази област е под контрола на австрийските сили. Тук си струва да се спомене, че управлението на тези албански територии от българските сили не в прието негативно от албанското население. Това се потвърждава от масовото участие на албанци в редиците на българската армия. За информация, на солунския фронт в редиците на българската армия се бият около 15 000 албанци, една значителна цифра.
След Първата световна война, в продължение на години, районът на Корча остава част от Гърция. Тези територии преминават към Албания през 1924 г., след решението на Конференцията на посланиците от 9 ноември 1921 г. в Париж, според което Албания се връща към границите, определени през 1913 г.
Трябва да минат няколко години след войната, за да бъдат възстановени добрите дипломатически отношения между Албания и България. Това се случва официално на 22 октомври 1922 г., а съответните легации започват работа през януари 1925 г.
По това време, поради тежките години на война, през които минава Албания, в районите, в които живее българското малцинство, не функционира нито едно училище, в което да се преподава майчин език. Представителят на българската дипломатическа мисия иска от Тирана назначаването на учители по български език. Искането намира пълна подкрепа от албанското правителство, въпреки постоянните усилия на югославското правителство да предотврати това.
Първите, които искат от албанското правителство откриването на училище на техния български език, са жителите на село Връбник (Върник), в област Билищ.
В писмо от 10 януари 1925 г. старейшините на селото, след събрание на селяните и взето решение, се обръщат към Министерството на вътрешните работи на Албания, за да получат право да отворят училище на български език. Искането им не е удовлетворено поради липсата на учители, които да преподават на български език.
Префектурата на Корча предлага да се открие албанско държавно училище във Връбник и в него да се назначи учител, който да преподава български. Жителите на селото остават недоволни от това решение и се оплакват на българската легация в Тирана.
През пролетта на 1926 г. албанското правителство приема закон, според който учителите в тези области трябва да преподават по албанската образователна програма, на албански език, и само няколко часа седмично са предвидени за майчиния си език.
Тази нова ситуация усложнява допълнително задачата с осигуряването на учители, защото трябва да се намерят такива, които да знаят едновременно албански и български, което по това време е много трудно. През това време няколко българи, произхождащи от селата на българското малцинство в Албания, живеещи в София, се опитват да помогнат на своите събратя в Албания за откриването на училища и за осигуряването на необходимите учебници.
Българското министерство на външните работи, от своя страна, изпраща на българското малцинство буквари за първокласниците, издания на Библията и требници на български език.
През 1928 г. селата в района на Корча са най-активни в исканията си да бъдат зачитани правата им като българско малцинство. Някои от селата в района на Мала Преспа искат от Министерството на образованието откриването на училища на майчиния им език. Година по-късно българите от село Клене (Klenjë), Голо бърдо, правят същото, а през 1931 г. жители на Горица (Преспа) се присъединяват към тези искания.
Отчитайки нарастващия интерес на българското малцинство към училища на своя език, Министерството на външните работи и вероизповеданията на България създава отдел, който да се занимава конкретно с проблеми, свързани с училищата и църквата в българските села в Албания.
Опитен учител е назначен за инспектор, който след като посещава българските села в Албания, настоява министерството да изпрати учители във всяко от тях. Албанското правителство също има добрата воля това да се случи. Местните образователни власти в Корча предлагат откриването на училища в някои преспански села, за да отговорят на нуждите на българските жители.
В това отношение Албания си създава добър имидж, за разлика от други балкански държави, които се противопоставят на българското образование в районите с българско малцинство на тяхна територия. Албания освен това чувства моралното задължение да помогне на тези села, тъй като те доброволно изразяват волята си да oстанат част от албанската държава по времето, когато са определяни границите със съседите.
Но тази воля на албанското правителство среща трудности, особено при осигуряването на учители. Въпреки че в някои села в района на Корча има албански училища, българският език не се преподава, само защото липсват учители.
За тази цел правителството отпуска стипендии за двама ученици от български произход от обикновеното училище в Елбасан, за да ги назначи за учители по български език след дипломирането им. Усилията на албанското правителство за решаване на въпроса с училищата са високо оценени от българската страна, която ги счита за положителна стъпка за укрепването на традиционно добрите отношения между двете страни.
На 9 януари 1932 г. албанска и българска делегации подписват протокол в София, според който законно признават съществуването на албанското и българското малцинство в двете държави.
Най-важното е, че те се ангажират да посредничат пред своите правителства за откриване на албански и български училища в селата, в които живеят съответните малцинства. Идеята е била в тези училища часовете да се провеждат на майчиния, при паралелно задължително изучаване на официалния език.
През ноември 1933 г. двама нови служители са изпратени в българската легация в Тирана, за да помагат и да се грижат за образователните и религиозни нужди на българското малцинство в Албания.
От своя страна, албанската църква разрешава да се извършват религиозни служби на църковнославянски език в онези български села, където има свещеници. Тази политика, предприета от българската държава, окуражава българите от тези части и подхранва нови надежди за по-сериозна подкрепа.
През 1935 г. въпросът за правата на малцинствата в Албания се обсъжда в ООН. Албания решава да отвори училища за малцинствата., но българската държава е твърде мудна в реакцията си и откриването на училища на български език се отлага.
През 1939 г., когато Албания е под италианска окупация, представители на 19 български села изпращат писмо до кралица Йоана с молба да използва влиянието си и да лобира пред италианските власти в Тирана за откриването на български училища в техните села.
Но тяхното желание остава само красива мечта, защото започва Втората световна война. След войната албанското комунистическо правителство иска от българското да изпрати учители в по български език, но официална София не само отказва, но и оставя съдбата на своето малцинство в ръцете на Белград и Скопие, които използват тази слабостта на София в полза на своите интереси.
Признаване на българското малцинство в Албания и откриване на училища на майчин език
В статистиката на албанската държава от 1932 г. и в такава на Министерство на вътрешните работи на Албания от 1935г. положението на българското малцинство в Албания е представено по следния начин: в префектура Корча има 3400 жители, в префектура Дебър има 7841 жители, или общо 11 241 жители.
Населението на селата в кукъска Гора не е включено в тази статистика. Днес българското малцинство в Албания живее в някои села с компактно население в районите на Гора (Кукъс), Голо бърдо (Дебър) и Мала Преспа (Корча). Също така значителен брой хора от тези райони са се пръснали из големите градове на Албания, където някои са загубили езика и традициите си.
Това население с българска националност изповядва предимно мюсюлманската вяра (района на Гора и повечето от жителите на Голо бърдо) и по-малко – православната вяра (района на Мала Преспа и малък брой жители на Голо бърдо). Точният им брой е неизвестен.
Преброяването на населението, което се очаква да бъде извършено скоро в Албания, ще покаже актуалното състояние на българското малцинство у нас.
След 1990 г. в Албания настъпиха големите демократични промени и отречената свобода на словото и мисълта се върна. Отвори се нова перспектива за албанския народ и за самите българи в Албания. Последните веднага насочиха поглед към родината си, България.
Започнаха усилия да обучават децата си на майчин език. Много млади хора от тази общност, водени от желанието на родителите си, се отправиха към България, за да учат и следват.
През 1993 г. първите албански студенти с български произход заминаха да учат в България. И до днес мнозина продължават образованието си в българските университети.
Освен това, в някои градове на Албания с население, говорещо български език, започнаха да функционират курсове за изучаване на български език. Някои от студентите, завършили висшето си образование в България, станаха учители на учениците, които като членове на малцинството, на свой ред искат да научат езика и да продължат обучението си в различни градове на България.
Представители на българското малцинство създадоха и свои културни сдружения. Основната им цел е да запазят традициите, културата, езика и идентичността на българското малцинство в Албания.
Още със създаването си, те насочиха усилия към откриването на училища за преподаване на български език. Плод на тези усилия е откриването на такива в Тирана, Корча и Билищ.
Тези училища работят само в събота и неделя, където ученици от различни възрастови групи учат на български език – от буквара за малките ученици до български език, литература и история за по-напредналите групи.
Първото такова училище е открито в Тирана на 15 октомври 2015 г. по инициатива на асоциация „Просперитет Голо бърдо“. Училището носи името на българския национален герой Христо Ботев.
Тук на учениците от столицата с български произход се дава възможност да учат на родния си език. Днес то дава възможност на около 100 ученици да посещават часове по български език.
Те са на различна възраст – от предучилищна до 12 клас. През 2017 г. по инициатива на „Дружеството за българо-албанско приятелство“ беше открит езиков курс в град Корча, където живее значителна българска общност. Същата асоциация година по-късно организира курс и в град Билищ. За период от 3 години посещаващите тези курсове се увеличиха от 10 на 70, като 90% от курсистите продължиха висшето си образование в българските университети. Преподаватели в тези курсове са албански граждани с българска националност, завършили висше образование в България.
Българското министерство на образованието и науката предоставя на тези училища учебници, издадени специално за нуждите на българите в чужбина. Освен съдействието на държавни институции, сдруженията получават и помощ от студентски организации, от различни български университети, които организират дарения на книги за българите в чужбина.
Един от дарителите, предоставил материалната база за провежданите занятия, е видният български филантроп д-р Милен Врабевски, който е отличен от Европейската комисия с наградата „Европейски гражданин на годината“ заради организираните от него инициативи.
Албанската държава, както винаги, не възпрепятства положителното развитие на малцинствата, живеещи в страната.
Проявата на българско съзнание не се преследва от албанските власти. Преди три години, на 12 октомври 2017 г., албанският парламент прие изменение на „Закона за защита на малцинствата“, с което Албания официално призна българското малцинство.
Това е исторически момент за българите в Албания. В резултат на това на 28 януари 2019 г., за първи път в историята на българското малцинство, Албанската национална телевизия излъчи новини на български език, чрез които това българоезично население на територията на Албания има възможност да бъде информирано на своя майчин език.
При новите условия, с възможностите, предвидени за малцинствата на Албания в Конституцията, се отварят нови перспективи пред българското за изучаване на техния език и запазване традициите, като добавена стойност на албанската държава.
Доц. д-р Раки Бело и Ервис Талюри
