Съпротивата на деспот Момчил срещу византийско-османското нашествие в Родопите
доц.д-р Петър Ненков
Момчил е роден около 1305 г. Поразява с физическите си качества. За него турският поет Енвери пише: „Приличаше на минаре!“ Първоначално е разбойник и главатар на чета. След това постъпва на византийска военна служба при император Андроник III Палеолог, като получава парче земя срещу задължението си да охранява с воините си част от византийската граница с България. Започва обаче да извършва разбойнически нападения в българска територия. Това е причина да бъде заплашен с арест и присъда. Избягва в Сърбия и постъпва на служба при крал Стефан Душан. Сформира отряд от 2000 българи и сърби. Те се ръководят от принципа „малцина заради мнозина и мнозина заради едного“ и са били фанатично предани.
През 1343 г. заедно с дружината си е привлечен от император Йоан VI Кантакузин за съюзник в Гражданската война във Византия 1341-1347г. Момчил получава от императора, като негов васал, областта Меропа, в която влизат земите на Западните и Средните Родопи, част от Беломорието, между устието на река Места и град Гюмюрджина с крепостите Света Ирина и Подвис, който става негова столица.
Войводата разполага с 5 000 пехотинци и 300 конници. Той завзема Ксанти и го прави столица на държавата си. Разширява територията на своите владения до Бяло море, като включва в тях силната крепост Перитор (Буруград) . Участва в походите на Йоан Кантакузин и турския му съюзник Умур паша, от чиито набези страда и българската държава.
През месец май 1344 г. великият дук Алексий от името на императрицата Анна Савойска, която води Гражданска война с Йоан Кантакузин, търси съюз с Момчил. За да надмогне съперницата си, Кантакузин го провъзгласява за „севастократор“- най-високата титла след тази на царя, която според правилата на константинополския царски двор се дава само на императорския брат.
Безчинствата на турците на Умур бег, чиито орди нападат и грабят граничните български земи, кара Момчил да скъса съюза си с Йоан Кантакузин. Той се нагърбва с непосилната задача да спре наплива на турското нашествие. Така от васал става самостоятелен български владетел в Беломорието и Родопа и се противопоставя на византийците и техните съюзници – селджукските турци. Във влахо-български грамоти се величае Момчил, като „непобедим и изкусен във войната“ и като „човек, когото храбростта не напускала никога“.
През юни 1344 г. той напада с войската си и запалва турския флот в битката при Абдера край Порто Лагос, в която избива 250 турци. Така започва войната му с Умур бег и византийският му съюзник, императора Йоан Кантакузин. В отговор на това дръзко нападение, те нахлуват с големи сили в държавата на Момчил. В началото на юли 1344 г. той изненадва при Гюмюрджина византийската войска, докато е без турските си съюзници, и я разбива. Йоан Кантакузин се спасява, като по чудо от плен. Поражението кара ромеите да се изтеглят от Момчиловите владения.
През май 1345 г. предводителят на селджукските турци Умур бег пристига от Мала Азия на Балканския полуостров и заедно с армията на Йоан Кантакузин се отправя срещу Момчиловата държава. Този път силите им са още по-многобройни. Само турците са 20 000. Срещу тях Момчил изважда на бойното поле 5000 български конници. Момчил се отказва от донеслата му успех в предходната война тактика на маневриране и изненадващи нападения срещу разединените сили на противника и решава да приеме боя срещу многократно превъзхождащите го турско-византийски войски.
На 7 юли 1345 г. строеният пред стените на крепостта Буруград отряд на Момчил приема боя с врага и пръв предприема атака. Българите удрят с голяма енергия центъра и се врязват в противниковата войска, но подавляващото числено превъзходство на неприятеля си казва думата. Дълбоко ешелонираните му редове се огъват, но не са пробити . Те на свой ред се опитват да настъпят, но сега българите твърдо устояват на техния натиск. Постепенно по-малобройните воини на Момчил са изтласкани към стените на Буруград, където се спешават. Боят е ожесточен и никой от българите не мисли да отстъпва пред огромните пълчища турци и византийци.
Момчил обаче е убит в жестокия бой и това окончателно решава изхода му. След боя Йоан Кантакузин, потресен от храбростта на Момчил, когато намира посеченото му тяло, заплаква, оценявайки личността на своя противник. Той заповядва жената на Момчил, ескортирана от братовчед му Райко и тяхната малобройна свита, да бъде пропусната през границата към България.
Така Момчил се превръща в първият борец на балканските народи срещу османското нашествие и неговата легендарна храброст и саможертва стават пример, как трябва да се защитава народ и държава.
“ Закрилникът Момчил“- художник Мирослав Йотов
