Има само един аршин, с който се мери всичко, що е сръбско: „В Сърбия всичко е велико”
Бисер БАНЧЕВ
Темата за сръбския национализъм ще започна с няколко цитата. Президентът на Сърбия Томислав Николич заявява пред „Файненшъл таймс” през 2013 г.: Възможно е да бъдеш едновременно и националист, и проевропеец. Но е трудно да обясниш това на европейците, защото сръбският национализъм е бил представян винаги пред тях като нещо негативно. През март 2014 г. АФП излиза
с коментар: Александър Вучич влезе в политиката в ролята на ястреб ултранационалист, но се трансформира в убеден проевропеец.
Преди 100 г. пък проф. Боян Пенев пише в книгата си „Сръбският шовинизъм”: В историята на народите сърбите са най-добър пример до каква степен мегаломанията и безогледният шовинизъм могат да заслепят цял един народ да го обезумят, да го доведат до гибелна катастрофа. Сръбският народ от векове е живял с мисълта, че от всички славянски народи има най-велико историческо минало, най-храбри и славни юнаци, най-хубави песни и най-велики владетели… Има само един аршин, с който се мери всичко, що е сръбско: „В Сърбия всичко е велико.” А от наши дни
надпис в тоалетна на Колизеума гласи:
Косово е Сърбия!
Сръбският национализъм като политическа доктрина и особено политическите му проявлени са изследвани през последните две столетия. Дълъг е и академичният списък на българи, работили по темата. Но особено интересен е курсът от лекции на посланик Любчо Трохаров за историческия път на сръбския национализъм пред Дипломатическия институт на МВнР. Темата предизвиква интерес и у анализатори от САЩ, Западна Европа и Русия, особено през 90-те г. на ХХ в. Тогава интересът е провокиран от войните на Милошевич. Но всички автори са единни, че става дума за типичен етнически национализъм, при който нацията се определя като форма на етническа принадлежност и споделено наследство
Пътят на сръбския национализъм в миналото определя и някои акценти на съвременните му проявления: от 1844 г. – за мисията на сърбите да изместят Османската империя от Балканите и да включат славянските и християнските є поданици в една сръбска държава, осмисля сръбския национализъм. По-малко известна е идеята на черногорския владетел със сръбска идентичност Петър Втори Негош с призивите за борба на християни срещу мюсюлмани. Той е обвиняван и като предтеча на идеята за етническо прочистване, официално пропагандирана от сръбската некомунистическа съпротива по времето на Втората световна война.
През 60-те г. на ХХ в. на преден план излиза конфликтът с албанците, а през 80-те г. е публикуван меморандумът на Сръбската академия на науките и изкуството – за компенсиране на Сърбия за отстъпките є в името на югославското единство. През 90-те отговор на критиките към меморандума имаше в специално издание на Академията, а в повече от 1000 страници Войслав Шешел написа „Какво е национализмът”, труден за възприемане текст.
Но повечето от анализите пропускат най-важното от началото на сръбския национализъм. А той, както и всички балкански национализми през 19-и в., възниква като проевропейски, либерален и модернизационен. Това е и един от кодовете на съвременните национализми в региона, които се представят или изкривено, или не се разбират.
Първият елемент на сръбския национализъм е държавностроителен, като Сърбия се сравнява с Пиемонт на Балканите, която ще обедини сърбите и всички славяни тук. От този модел произтича съвременната представа за необходимостта от единство на сърбите, живеещи в Р. Сърбия, в Босна и Херцеговина, в Хърватия и в Черна гора. Черна гора има особена роля в сръбската идентичност. В столицата є Подгорица често се виждат графити: Черна гора е сръбската Спарта. Сърбите понякога търсят свои малцинства и в Македония, и в България. На тези въжделения естественият обединителен център е Белград.
Мощният асимилационен механизъм на малцинствата е поделемент на държавностроителния елемент. Дори при Милошевич, обвиняван в нетолерантност към тях, доста хора от другите републики и автономни райони на Югославия бяха издигнати на високи постове и той разчиташе на тях. И сега в сръбското правителство има представители на унгарското малцинство, както и на бошняшкото от Санджак. Етническите българи братя Тончеви например са високопоставени сътрудници на Социалистическата партия на Сърбия и най-близки сътрудници на външния министър Ивица Дачич. Сега единият от тях му е държавен секретар.
Ключов е и т. нар. модел на избрания народ
Той включва концепцията за „бранителите на стените” – за балканските християни, загинали пред стените на Европа, за да я спасят от нашествието на исляма, мотив, който срещаме и в българския национализъм от ХIX и ХХ в. В този смисъл сръбският национализъм се представя като защитник на европейските ценности. Убеждението, че Сърбия е мъченик, се простира и за периода на Първата и Втората световна война, като във Втората се включва и елементът на антифашизъм, силен в съвременните спорове с Хърватия за политическа и държавна легитимност. Следва идеята от 80-те г., че сърбите са направили икономическа и социална жертва в името на единството на Югославия. Но и в отстъпването на високи постове в армията и в държавната власт за сметка на хървати, албанци, македонци, словенци, черногорци… Убедеността е, че Европа е задължена на Сърбия, от което следва очакването бързо да бъдат приети обратно в нея. И затова обикновените сърби чистосърдечно се учудват, че България е член на ЕС, а Сърбия не е.
Сръбският национализъм е свързан и със защитата на традиционните патриархални ценности. Томислав Николич, когато беше президент, казваше, че през лятната си отпуска всички отиват в чужбина на море, а а в това време той пече ракия в къщата си на село.
Голяма роля в картината на сръбския национализъм е тази на Православната църква, т.нар. Светисавски национализъм. Той обединява сръбския национализъм и православието. Негов представител е един от водачите на сегашните протести в Белград – Бошко Обрадович и движението му „Двери”. И тук взниква проблемът със „свещената география” и този с Косово, където се намира сръбското историческо и културно наследство и връзка с Косовския завет, който внушава: жертваме земното царство, за да получим небесното
Сръбският национализъм изповядва култ към силата и милитаризацията. Идеята е, че земното сръбско воинство е подкрепяно от небесното воинство на сръбските герои, загинали за свободата на Сърбия. Интелектуалната традиция съдържа култ към силата, към балканските хайдути, говори се за сръбско превъзходство в колективните спортове например.
Последният елемент на сръбския национализъм е свързан с мястото на Сърбия в света. Белград има отношение със страни както на Изток, така и на Запад и има двойнствено отношение към държави като Австрия, Германия и Русия. Отношението към Москва не е абстрактно преклонение, а като част от славянството Белград приема Москва за естествения му лидер. Оттам и лозунгът:
Ние заедно с Русия сме 200 млн.
Но все пак Сърбия провежда повече военни учения със САЩ, отколкото с Русия. Този национализъм позволи на Сърбия да присвои югославското наследство. Известни са слоганите „Само единството спасява Сърбия”, „Косово е Сърбия”, а футболните фенове скандират „Сърбия – до Токио”… Именно това бе един от факторите, създали взривоопасност във войните от края на ХХ в.
Всичко това е дълбоко заложено в сръбската психика, но съвременното сръбско общество е уморено от прекомерното и продължително преекспониране на национализма. И затова лесно стотици хиляди избиратели се пренасочиха от крайните радикали към по-умерените народняци. ЕС се разглежда като естествено обиталище на сръбската нация. Но национализмът в Сърбия проявява известна невротичност и проблем може да дойде поради съзнателното или неволното є провокиране от външни фактори както от съседи, така и от големи държави.
