ПЛОВДИВСКИ ИСТОРИЧЕСКИ ФОРУМ 2017 Г КН . 2 ПАВЛИКЯНСТВОТО МЕЖДУ ЛЕГЕНДИТЕ И ИСТОРИЯТА VІІ – ХVІІ ВЕК Донка Радева

ПАВЛИКЯНСТВОТО МЕЖДУ ЛЕГЕНДИТЕ И ИСТОРИЯТА VІІ – ХVІІ ВЕК

Донка Радева

Анотация: Студията разглежда различни арменски, гръцки, латински и български легендарни сведения за павликяните, които съдържат ценни препратки към историческата им съдба във време-то от VІІ до ХVІІ век. Информацията в тях е със сложен културен код и изисква внимателни съпос-тавки. Симбиозата на мит, легенди и история в текстове представя най-характерните белези на павликяните и позволява по-точната им локализация в обитаваното от тях пространство.

Ключови думи: павликяни, християнство, харизма, Византийска империя, дигениси.

УВОД

Павликяните имат хилядолетна история върху земите на Мала Азия и Европа. При-съствието им е вълнувало поколения съвре-менници и е оставило многобройни, често противоречащи си извори на различни езици

– арменски, гръцки, латински, арабски, бъл-гарски, османотурски, които съдържат данни за историята на павликянството.1

Изворите за павликяните естествено сре-щат митове, легенди и история. Различни пис-мени текстове са запазили легенди за павли-кяните, създадени от „чужди“ за тях общно-сти – най-вече арменски2 и гръцки.3 Към тях

¹ Р. БАРТИКЯН, Источники для изучения истории павликянского движения, Ереван 1961, 107 – 215; N. GARSOIAN, The Paulician heresy: A study of the origin and development of Paulicianism in Armenia and the eastern provinces of the Byzantine empire, Hague – Paris 1967; J. HAMILTON, B. HAMILTON, Y. STOYANOV, Christian Dualist

Heresies in the Byzantine World, C. 650 – 1450: Selected Sources, Manchester University Press, 1998, 57 – 114. Заслужава внимание и публикацията на неизползвани досега арабски извори от S. DODOYAN. The Fatinid Armenians: cultural and political interaction in the Near East, Leiden, New York, Koln, Bril 1997, 179 и сл. Нови извори за българските павликяни са публикувани и в Д. РАДЕВА, Павликяни и павликянство в българските земи

– архитип и повторение VІІ – ХVІІ век, София 2015.

² N. GARSOIAN, , The Paulician heresy, 239 – 241.

³ PETRUS SICULUS, Ιστορία χρειώδης έλεγχος τε καί ανατροπή

се добавят и първите български легенди, съз-дадени към ХІ век и достигнали до нас чрез православните Аджарски сборник и Троянски дамаскин.4 По-късно стремежът за приобща-ване на павликяните от българската държавна доктрина довежда до създаването на култ към

αίρέσεως των Μανιχαίων των και Παυλικιανών λεγομένων προσωποποιηθεΐσα ως προς τον άρχιεπίσκοπον Βουλγαρίας (Historia utilis et refutatio atque eversio haereseos Manichaeorum qui et Pauliciani dicuntur, Bulgariae archiepiscopo nuncupata), ГИБИ, ІV, София 1961, 107 –

• 1. Голям е авторитетът на „живелия сред тях“ през

• 1. г. Петър Сицилийски, чийто текст става основа на други трудове по темата: THEOPHANES CONFESSOR, Χρονογραφία, увод, превод и бележки В. Бешевлиев

• Г. Цанкова-Петкова. – ГИБИ, IIІ, София 1960, 226 –

289; PHOTIUS PATRIARCHA CONSTANTINOPOLITANUS, Έπιστολαί

(Epistolarum libri tres), PG, CII, 685/6 – 1023/4, Λόγος Β. (Sermo II), PG, CII, 85/6 – 121/2., Λόγος Γ (Sermo III), PG, CII, 121/2 – 177/8, Λόγος ‘ Του αύτοο κατά της των Μανιχαίων άρτιφυοϋς πλάνης Άρσενίφ τφ όσιοτάτφ μοναχώ πρεσβυτέρφ καΐ ήγουμένφ των ίερών (Eiusdem dissertatio contra repullulantem Manichaeorum errorem, ad Arsenium monachum sanctissimum, presbyterum et praefectum sacrorum)“, PG, CII, 177/8 – 263/4; извадки: ПАТРИАРХ ФОТИЙ, Писма. Окръжно послание до източните патриарси. Превод митрополит Симеон, увод и коментар П. Тивчев, ГИБИ, ІV, София 1961, 99 – 103.

1. Й. ИВАНОВ, Произход на павликяните според два български ръкописа. СпБАН, ХХІV (1922), 25 – 32; Й.

ИВАНОВ, Избрани произведения, т.І, София 1982, 111

– 114. Публикация с превод на новобългарски – В: Д.

РАДЕВА, Павликяни и павликянство, Приложение ІІ,

1. – 520.

ПАВЛИКЯНСТВОТО МЕЖДУ ЛЕГЕНДИТЕ И ИСТОРИЯТА VІІ – ХVІІ ВЕК

българския светец Михаил Воин Българин. Неговите жития5, писани от последния сред-новековен български патриарх Евтимий6, съх-раняват исторически спомени за павликяните от по-ранни векове, които „кореспондират“ с данни от житието на Св. Иларион Мъгленски.7 Данните съдържат възможност за сравнение с информация от латински извори, документи-рали павликянско присъствие в Италия през ІХ – Х в. – в Сицилия 8 и Бари през 1041 г.9 Към този голям спектър от легендарни данни за павликянската история трябва да добавим

• единствената легенда на самите павликяни за произхода им – това е легендата за рим-ския им произход и за техния „Рим папа“.10 Произхождащият от техните среди епископ Ф. Станиславов през 1637 г. подробно пре-

5 Житие, Служба и Похвално слово. Последното издание на Житието на св. Михаил Воин – В: СБЛ, ІV,

София, 1986, 219 – 220.

1. ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ, Похвално слово за Михаил Воин от Потука. – В: Събрани съчинения, София 1990, 165

– 174.

1. ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ, Пространно житие на Иларион Мъгленски. – В: СБЛ, т. IV, София, 1986, 98 – 109.

1. Според различни гръцки източници, павликяните са присъствали в Италия чрез контингенти, заведени от

Никифор Фока към 885 г. Вж. THEOPHANES CONTINUATUS,

Chronographia, ed. I. Bekker, CSHB, XXXIII, Bonn, 1838, 313; GEORGIUS CEDRENUS , Σύνοψις ἱστοριῶν (Historiarum compendium), ed. I. Bekker, CSHB, VII, Bonn, 1838, 236; 275; GENESIUS, Regum, ed. C. Lachmann, CSHB, XXII, Bonn 1834, 125. Имаме доказателства за познаване на павликяните на Запад в още по-ранна дата: Historia Miscella ab incerto Auctore consarcinata, RIS, I, Milan, 1759, 158. Но датата на този текст e проблематична: от края на девети или началото на Х век по THEOPHANES CONFESSOR, Chronographia, ed. C. de Boor, Leipzig 1883, Iratur, 2nd. ed., Munich 1897, 342, или отново 885 г. според G. MORAVCSIK, Byzantinoturcica, Budapest, 1942, I, 147. Използваният в текста термин „Publicanorum haeresis“ предлага по-късна дата – ХІІ в.. Вж. също:

ANASTASIUS BIBLIOTHECARIUS, Chronographia Tripertita,

ed. C. de Boor, Leipzig 1885, 281.

1. ANNALES BARENSES, MGHS, V, Hanover 1843; Histoire anonyme de la première Croisade, éditée et traduite par Louis Brehier. Paris 1924, 55.

1. EUZEBIUS FERMENDZIU, Acta Bulgariae ecclesiasiastica ab a.1565 usque ad a. 1799. Coliegi et dipessi P. Fr. Euse-bius Fermendžiu, Zagrabiae 1887, 7.

създава легендата, която знае от детството си в Ореше.11

Историци от различни епохи12 са правили опити да реконструират пътя на павликяни-те във времето и пространството. Легендите, доколкото са разглеждани от изследователи-те, са приемани като любопитни фантазии без обективно историческо покритие – те не са история, а са симбиоза на философия, иде-ология и вяра едновременно. Преплитането на легенди и история изисква анализ на сло-жен културен код. Пример за това дават някои изследователи на специфични павликянски митологеми в българските земи.13 Но възмож-ностите за интерпретация не са изчерпани.

Целта на настоящото изследване е да се представи павликянската история през при-змата на множество легенди от различен про-изход. Съпоставката на данните им с други исторически извори представя по-пълно-кръвно съдбата на павликяните през времето от VІІ до ХVІІ век в пространствата от Мала Азия, Балканите до Апенините и Сицилия.

НАЙ–РАННИТЕ АРМЕНСКИ И ГРЪЦКИ ЛЕГЕНДИ ЗА ИСТОРИЯТА НА ПАВЛИКЯНИТЕ В МАЛА АЗИЯ

Първите стъпки на павликянството са описани през ІХ век от византийските автори, които свързват името на ереста с имената на два-

1. EUZEBIUS FERMENDZIU, Acta Bulgariae, 42;

1. Най-пълна историорафия виж в: N. GARSOIAN, The

Paulician heresy, 18 – 26; M. G. PEGG, Historiographical essay оn Cathars, Albigenses, and good men of Langued-oc, Journal of Medieval History, 27 (2001), 181 – 195; Д. РАДЕВА, Павликяни и павликянство в българските земи, 483 – 509.

1. ПЛ. ПАВЛОВ, Травъл и въстанието на павликяните в България (1084 – 1086), – В:Бунтари и авантюристи в средновековна България, В. Търново 2000; А. КАЛО–ЯНОВ, Българското шаманство. София 1995, 94 сл.;

А. КАЛОЯНОВ, Михаил Воин от Потука – българската версия на Свети Георги Великомъченик – Шаманската версия на основния мит за двубоя между Змеебореца и Змея на дълбините, Старобългарското езичество: Мит, религия и фолклор в картината за свят у бълга-

рите, В. Търново 2000, 197 сл.

Донка Радева

ма братя, синове на манихейката Калиника, коя-то заченала от „плевелите, засети“ от манихей-ски последователи в земите до град Самосата

• темата Армениакон.14 Съществуват и версии, които приписват на Павел Самосатски ролята на легендарен първоосновател,15 или сочат само единия от горепосочените Калиникини си-нове – Павел, за първоосновател на ереста.16 Според други сведения павликяните дължат името си на предпочитанието, което оказвали на апостол Павел пред другите апостоли.17 В тази „гръцка“18 легенда еретичните идеи са заразили арменците от Самосата19 до Пон-тийската област, където майката Калиника изпратила синовете си да проповядват. Те се преместили в селище при прохода Фанароя, което до ІХ век продължавало да носи име-то Еписпарис – това селище всъщност било и първото, където еретиците се отграничили от манихеите със самоназванието „павликяни“.

Началото на павликянското учение, според патриарх Фотий и Георги Монах, се поставя от непосочени посредници, които „ръкоположили“ или предали на първия им ересиарх (арменецът Константин) идейното наследство на манихеи-

1. GEORGIUS MONACHUS, Χρονικόν (Chronicon) – В: Р. БАР–

ТИКЯН, Источники, І, 197.

1. PETRUS SICULUS, Historia utilis et refutatio atque eversio

haereseos Manichaeorum qui et Pauliciani dicuntur, Bulgariae archiepiscopo nuncupata, ХХІІІ. – В: Р. БАРТИ–КЯН , Источники, 135.

1. PHOTIUS PATRIARCHA CONSTANTINOPOLITANUS, Narratio de

Manichaeis recens repullulantibus. – В: Р. БАРТИКЯН , Ис-точники, 169.

1. ГРИГОРИЙ МАГИСТРАТ ПАХЛАВУНИ, Откъси от отгово-

ра-послание на сирийския католикос. – В: Р. БАРТИКЯН, Источники, 116.

1. Определението на тази легенда като „гръцка“ е за да бъде противопоставена на „арменската легенда“, свързана с жена-водач на преселение Маре. Вж. N. GARSOIAN, The Paulician Heresy, 112 – 113.

1. Историчността на този разказ за Павел и Йоан е оспорвано, а „гръцкото“ свързване със Самосата ге-ографски и исторически „не се връзва“ с по-късните исторически данни. Вж. по-подробно в: N. GARSOIAN, The Paulician Heresy, 113 – 117.

те.20 За пръв свой учител самите павликяните признавали „друг учител – Константин“ (а не споменатия син на Калиника Павел – б.м.), кой-то устно обособил отличията на павликяните от византийските православни при тълкуването на еднаквите свещени текстове в „самосатското“ село Мананалис21 по времето на управлението на император Констант II (641 – 668). Разказва-ло се продължение на легендата за възникване-то на павликянското учение: един дякон, който се връщал във Византия от сарацински плен, намерил добър прием в дома на Константин и му подарил ръкопис, съдържащ Новия завет. Константин, който не бил православен, а мани-хей или макрионит, прочел с интерес свещения текст и обърнал особено внимание на послания-та на апостол Павел, въз основа на които съста-вил собствено учение, целящо възобновяване на апостолскиявиднахристиянскатацърквав657г. Изворите сочат продължителността на водаче-ство на Константин, приел името на ученика на апостол Павел Силуан (или Силван) на 27 годи-ни, което ни позволява да датираме и дейността му – от 657 до 684 година. Център на проповедта му станала крепостта Кибоса в Колонея, където той се преселил. Именно там той и заявил: „Вие се явявате македониани, а аз съм Силван, изпра-тен от Павел при вас!“22. Данните от „гръцките“ варианти на легендата са сериозно оспорвани и това е разбираемо. Те са създадени във времето на настъплението на иконопочитанието срещу победените им опоненти иконоборци, между които са и павликяните. Стремежът да бъде от-речено съществуванието на враговете „еретици“ доминира над всичко написано. Затова нито гео-

1. PHOTIUS PATRIARCHA CONSTANTINOPOLITANUS, Narratio de Manichaeis, ІІІ, 169. GEORGIUS MONACHUS, Χρονικόν

(Chronicon) – В: Р. БАРТИКЯН, Источники, 197 – 208.

1. Във византийските източници има разминаване в ло-кализирането на появата на павликяните. Повече по този проблем виж в: N. GARSOIAN, Byzantine Heresy. A Reinterpretation, Dumbarton Oaks Papers, 25, 1971 95 – 96.

1. PHOTIUS PATRIARCHA CONSTANTINOPOLITANUS, Narratio,

ХVІІ, 179.

ПАВЛИКЯНСТВОТО МЕЖДУ ЛЕГЕНДИТЕ И ИСТОРИЯТА VІІ – ХVІІ ВЕК

графските, нито политическите детайли в леген-дата не получават потвърждение в други извори.

Две арменски легенди, написани два века по-рано от гръцките, също търсят обяснение на появата на павликяните. Те са записани в къс-ни документи, но архаичната информация в тях

• приета от изследователите за заслужаваща внимание. Текстът им е в ранен ръкопис „Кни-га за ересите“ в Матенадаран под # 3681, пре-пис от 1315 г., известен в два пасажа – № 153 и

• • 154.23 Според едната версия в № 153, „пле-шива жена“ Маре била водач на павликяните (наречени още „кръвожадни“). Тя била начело по време на изгонването им от „гръцки цар“ отвъд планината Кавказ. Маре награждавала и наказвала, учила, „че който яде и пие кръвта на човек, е справедливо“, обявявала обикно-вените дни за „сатанински“, имала „видения на заклани деца“.24 А според втория пасаж в

• • 154, жена Сети дошла от „турците“ в мест-ността Айрарат в Армения, била прелъстена от Пол, ученик на свети Ефрем, и по този на-чин се смесили християнство и ерес, за да се появи павликянството. Свети Ефрем не успял „да развърже тяхната ерес“, проклел ги и си тръгнал. 25 Единствените вярвания, дадени в документа, са в изречението: „Слънчевият Христос нито е умрял, нито е възкръснал, и поради това постят в неделя“.26

Голямата разлика в информацията между посочените арменски легенди и представи-те на православните гръцки извори е явна. Впечатлява и различният нюанс в обясня-ването за появата на доктрината им. Армен-ската легенда обяснява павликянството със „смесването“ в района на Айрарат27 на ерес и

²³ N. GARSOIAN, The Paulician Heresy, Hague, 1967, Appendix III, 112–113; 239 – 240.

1. Пак там, 112.

1. Д. РАДЕВА, Павликяни и павликянство в българските земи, Приложение І, 515.

1. Пак там.

1. АШХАРАЦУЙЦ, Разширена версия, Венеция 1881 (Пре-

вод П. Голийски). В Частта „Азия. Велика Армения“ под параграф 13. е дадена географската характеристика на областта: „Айрарат се намира в средата на областите“.

християнство, персонифицирани от „Сети“ и „Паул“, ученик на свети Ефрем Сирин (306 – 373 г.) – проповядващ в Нибизия до 350 г., а след това в Едеса и околностите до смъртта си в 373 г.28 „Страната на турците“29 обикно-вено е разпознавана като „ислямска“ от досе-гашните тълкуватели.30

Известно е, че времето на възникване на павликянството се синхронизира обикнове-но с управлението на император Констант

• (641 – 668). За тази епоха е характерно използването на названието „турци“ и „тур-ки“ за хазарите. Географската близост на Ха-зарската държава с областта Айрарат прави контактите, посочени в легендата, напълно реални. Политическите връзки на хазарите с византийските управляващи са белязани с династични бракове с хазарски принцеси и оставянето на наследници, управлявали Ви-зантийската империя. 31 Има и други примери през ІХ век,32 които показват голямата попу-лярност на „турците“ хазари – като име и като реално влияещи в политическия живот на Ви-зантийската империя. Техният териториален контакт е бил най-естествен в земите на Ай-рарат – североизточно от езерото Ван. Затова

1. Жития на светиите, Синодално издателство,

София 1991, 70 – 73.

1. Текстът на легендата в документ #154 представя Сети, идваща „от турците“ в областта „Айрарат“, а не от „мюсюлманите “ в „областта Арарат“ (както обикно-вено се приема от анализите досега), което позволява различно тълкувание от наложеното досега. Използва-нето на определението „турци“ през ІХ век се използва и при преселение на император Теофил (829 – 842 г.) на

1. 000 „турски племена“, които преминали от Персия в Мала Азия, и които императорът преместил в Македо-ния на р. Вардар. – ANNA COMNENA, Alexias, ІV, 100.

1. N. GARSOIAN, The Paulician Heresy, 112; S. DADOYAN, The Fatimid Armenians: cultural and political interaction in the Near East, Leiden, New York, Koln; Bril, 1997, 41 – 42.

1. Такъв е бракът на Юстиниан ІІ със сестрата на хазар-

ския хаган. Вж. Г. ОСТРОГОРСКИ, История на византий-

ската държава, София 1998, 207 – 209, 225, 247.

1. А през 803 г. има стратег на Анатоликон с име Барданий Турски („Потурченият“). – Вж. THEOPHANES CONFESSOR, Χρονογραφία (Chronographia). Ed., C. de Boor, 2 vols. Leipzig 1883 – 1885, І, 535 .

Донка Радева

Обр. 1. Поява на павликянството през VІ – VІІ век.

легендата за Сети „от турците“, отвлечена от Пол, християнския ученик на Свети Ефрем и „завързала“ новата ерес на павликяните, из-глежда съвсем допустимо да се свърже не с „исляма“ и арабите (както се прави досега),

• с хазарите „турци“33, още повече че и ви-зантийските писатели причисляват хазарите към тюрките. „Тюрки“ са наричани хазарите и от арабските автори.34 По език били близки с българите. За това са категорични арабските писатели: „езикът на българите е подобен на езика на хазарите“.35

33 В по-късни византийски извори определението „тюрки“ се дава на маджарите, като се подчертава бли-зостта им с българите – В: ЛЪВ VІ Тактика, ХVІІІ, 92, ГИБИ, ІV, София 1961, 168.

1. М. АРТАМОНОВ, История хазар, 2012, 113 – 114, http://gumilevica.kulichki.net/AMI/ami1.htm.

1. АЛ-ИСТАРХИ, BGA, 1927, 220; AL-BIRUNI, The Chronol-

Арменските легенди превъзхождат гръц-ките легендарни сведения по точност на гео-графските маркери.36

Легендите за началото на павликянството позволяват реконструкция на генезиса му. Тери-ториите, описани в арменската легенда, допъл-ват опита на историците да определят най-точ-но родината на павликянството – това е южната част на Армения. При появата си в десетилети-ята след 657 г. общността им се концентрира около три селища: Еписпарис до прохода Фана-роя; Мананалис „до Самосата“ (според Петър Сицилийски в Армения, оспорено от повечето тълкуватели като невярно, и локализирано в

ogy of Ancient Nations, Ed. and trans. E. Sachau, London 1879, 42.

1. N. GARSOIAN, The Paulician Heresy, 17 – 24, 186 – 230; N. GARSOIAN, Byzantine Heresy. A Reinterpretation, Dum-barton Oaks Papers, 25 (1971), 89 – 113.

ПАВЛИКЯНСТВОТО МЕЖДУ ЛЕГЕНДИТЕ И ИСТОРИЯТА VІІ – ХVІІ ВЕК

Сирия37), откъдето е Константин-Силван; и кре-постта Кибоса около Колонеа, на границата на Малка Армения и Понт (център на дейността на Константин-Силван (657 – 684 г.). ( Обр. 1.)

Териториалното разширение на павликян-ството следва апостолски модел – ересиархът поставя претенциите си за водачество (чрез цитиране на части от Апостола и чрез думи на апостол Павел) и повтаря дейността на учениците на апостол Павел. Начално ядро на организационната им структура поставят „Македония“ – Кибоса и „Ахея“ – Мананалис.

• ако апостолската проповед – повторение на делото на апостол Павел е „формата“, която вдъхновява няколко поколения наследници на Константин-Силван, то практиката е вза-имствана от мъдростта на думите (Devrium), чиито проповедници се нарекли „говорещи“ (Medabberim).38 Правилото „от Бога е сло-вото“ ще се превърне в основен принцип на павликяните до ХVІІ век и е една от най-раз-познаваемите им характеристики.

Арменецът (или сириецът)39 Констан-тин, наречен Силван на името на ученика на апостол Павел,40 реформирал новото учение, като го отграничил от манихейството – от-казал се от всички книги, ползвани от тях и оставил само Евангелието и Апостола. Устна-та проповед станала основна за приемници-те му и била подчинена на тези две основни книги.41 Тази реформа на идеите поставила съдържателни граници на нововъзникналото

1. За спора виж повече в: Р. БАРТИКЯН, Источники,

1. – 83.

1. Г. ХЕГЕЛ, История на философията. Т. 3. София

1982, 110.

1. М. ПОСНОВ, История на православната църква, ІІ,

1. Но в изворите преобладава мнението за армен-ския произход на Константин-Силван, основано на:

PETRUS SICULUS, Historia, ХХІІІ, 135; PHOTIUS PATRIARCHA CONSTANTINOPOLITANUS, Narratio. – В: Р. БАРТИКЯН, Ис-

точники, 178.

1. Вж. Деяния, 15 – 18, 2 Коринтяни 1:19, 1 Солу-няни 1: 1, 2 Солуняни 1: 1.

1. PETRUS SICULUS, Historia, ХІV – ХХІІ. – В: Р. БАРТИ–

КЯН, Источники, 130 – 140; Д. ОБОЛЕНСКИ, Богомилите. Студия върху балканското новоманихейство. София

1998, 36 – 38.

религиозно учение и очертало перспективите му за разпространение.

• • Кибоса („Македония“) император Кон-стантин IV Погонат (668 – 685 г.) изпратил своя придворен пратеник Симеон със задача да премахне новопоявилата се ерес. Местният архонт Трифон му помогнал да хване всички еретици и да ги отведе в южния край на кре-постта Колония. Там била устроена и екзеку-цията на Константин-Силван. Местността на екзекуцията получила името „Сорос“ по съ-браните от тогава камъни. А Симеон се опитал

• разговори да обърне вярата на еретиците, но те предпочитали да умрат, но не и да се отка-жат от идеите си. Получило се обратно въз-действие – необученият в богословие Симеон се оказал податлив на влиянието на павликя-ните. След като се върнал в Константинопол, той се затворил три години в дома си (684 – 687), а после тайно избягал в Кибоса и се представил в 687 г. пред павликяните с ново име – приел името Тит – на критския апос-тол и ученик на Павел.42 До това време Юст явно е бил разколебан в старите идеи и пре-дизвикал спор с новия ересиарх Симеон-Тит по отношение на текст, касаещ сътворението. Наказателната операция срещу павликяните била предизвикана от опита на Юст да полу-чи тълкувание от епископа на Колония, който пък уведомил император Юстиниан ІІ (685 – 695/705 – 711). И отново в 690 г. в местността Сорос в южния край на Колония се извърш-ва екзекуция. Този път е запален голям огън и в него изгарят ересиарха и привържениците му.43 След това ереста преживява сътресения и гонения, които наложили промени в терито-риите на разпространение.

Павликянската история сякаш отново се повтаря, когато в кризата след 690 г., беглец арменец на име Павел се връща в същото се-лище Еписпарис до прохода Фанароя. Павел

1. 2 Коринтяни 2:13, 7, 5 – 6, 13 – 15.

1. PETRUS SICULUS, Historia, ХХVІІ. – В: Р. БАРТИКЯН,

Источники, 138.

Донка Радева

Обр. 2. Павликянските еклесии и преселения 657 – 748 г.

има двама сина – Генесий и Теодор. Генесий бил „даден в училището на безбожието“ и се нарекъл Тимотей, но това не убедило брат му

• божията благодат и породило разпра между тях до края на живота им. Въпреки тези въ-трешни за общността раздори, атмосферата във Византийската империя ставала все по-благоприятна за павликяните. При император Филипик (711 – 713) Павел се придвижил към Еписпарис във Фанароя, но, от друга страна, е известно, че точно тогава територията край Мелитене става павликянски център. Сътруд-ничеството на „арменци“ от Meлитене с ара-бите е отбелязвано от източниците като трай-на характеристика на павликяните през VІІІ

и ІХ век.44 Павликяните обитават земи със сложен и непрекъснат сблъсък на две импе-

1. N. GARSONIAN, The Paulician Heresy, 122.

рии – Византийската и Арабската, които при-чиняват чести миграции (Обр. 2), белязали павликяните за векове.

Император Лъв ІІІ Исавър (717 – 741) не само спрял гоненията, но и осигурил покро-вителство над павликяните с оглед на въведе-ната след 726 г. иконоборска политика, довела до Константинополския събор и свалянето на патриарх Герман и замяната му с Атанасий, който бил привърженик на иконоборческия курс. Вероятно към това време е и срещата на Генесий-Тимотей с патриарх Атанасий, при която ересиархът получава сигилий, узако-няващ дейността му. След това Генесий-Ти-мотей събрал учениците си и се преместил в Мананалис (нар. „Ахея“), свързан с дейност-та на първият ересиарх Константин-Силван. Генесий-Тимотей проповядвал 30 години и

ПАВЛИКЯНСТВОТО МЕЖДУ ЛЕГЕНДИТЕ И ИСТОРИЯТА VІІ – ХVІІ ВЕК

умрял от чума (вероятно към 747 г.).45 Него-вите наследници били законния му син – За-харий и незаконородено, захвърлено дете, което ересиархът осиновил и отгледал – Йо-сиф. Привържениците се разделили между Захарий и Йосиф, които спорели за това, кой от тях е получил благодатния Дух на бащино-то наследство. Захарий даже ударил с камък Йосиф и без малко да го убие.

Арабите, в чиито земи се намирал Мана-налис, станали подозрителни при подготов-ката на павликяните да сменят местонаходи-щето си и да се преместят във Византия. За-харий проявил страхливост, изоставил своите привърженици и те били избити от арабите – след това окончателно загубил авторитета си на водач. Йосиф с хитрост измамил арабите и успешно се добрал до Еписпарис, където бил радостно посрещнат от жителите му. Но мест-ният архонт Крикохарес се опитал да го зало-ви. Успял да хване само някои от учениците му, докато Йосиф успял да избяга във Фри-гия, а от там в Антиохия Писидска, приета като „Филипийска еклесия“ на павликянската църква. Там той проповядвал 30 години, като се представял за ученика на апостол Павел – Епафродит. Йосиф-Епафродит завършил жи-вота си в местността Хортокопион. Наследен бил от Ваан, син на негов ученик-евреин.46

Първото историческо сведение на визан-тийските хронистите за павликяните се поя-вява по повод на отношенията им с импера-тор Лъв III (717 – 741), който е бил обвиня-ван в благоприятно разположение към тях.47 Такова обвинение много по-ясно е отправено към сина и наследника му – император Кон-стантин V (741 – 775), който „преместил“

1. P E T R U S S I C U L U S , Historia, ХХІХ,132 .

1. Пак там, 140.

1. N. GARSOIAN, The Paulician Heresy, 122. Периодът на

развитие на павликянство в VІІ и VІІІ век, е един от особено бедните във византийската историография. Първите важните градивни обекти, като например ис-ториите на Патриарх Никифор и Теофан Изповедник, датират от началото на ІХ век.

павликяните от Армения в Тракия, за да ук-репи границата с България с надеждно насе-ление.48 Императорът заселил павликяни и в столицата,49 а Георги Монах го обвинява, че самият той е павликянин.50 Така за павликя-ните започва период на териториална екс-панзия, свързана с военните характеристики на общността им, свързана с ролята им на поддържници на иконоборската държавна доктрина. Най-вероятно преселенията им не са наказателни – император Константин V е сериозно амбициран във войните с българите

• желаел да укрепи границите си и да засили военните си възможности. А арменският ис-торик Гевонд съобщава, че населението в Те-одосопол помолило императора да ги „вземе със себе си и да ги спаси от арабите“.51 Така геополитическото разположение на павликя-ните значително променило мащаба си – от Мала Азия се разширило до балканските гра-ници на Византийската империя. (Обр. 3.)

През втория период от иконоборството в Константинопол, ситуацията става по-слож-на. Император Никифор I (802 – 811) е бил посочен от Теофан като споделящ убеждения-та на павликяните. Той ги възстановява с пъл-ни граждански права, които се предполага, че били изгубени по време на православната реакция при императрица Ирина (797 – 802),

• им позволява да живеят мирно в рамките на империята и да разпространяват тяхното учение.52 Тези промени съвпадат с времето

1. С. ОВНАНЯН, Армено-български исторически връзки и арменските колонии в България през втората полови-

на на Х1Х век, София 1972,28 – 46.

1. THEOPHANES CONFESSOR, Χρονογραφία (Chronographia).

Ed., C. de Boor, 2 vols. Leipzig 1883 – 1885, I, 429. Дори и да се приеме, че преселението е и на арменски моно-физити, то с тях вероятно е имало и павликяни, което обяснява думите на Теофан, че „ἐξ ὦν καὶ ἐπλατύνθῃ

1. • αΐρεσις τῶν Παυλικιάνων“

1. GEORGIUS MONACHUS, Χρονικόν (Chronicon). Еd. C. de

Boor, Leipzig 1904, 752.

1. История великого армянского вардапеда Гевонда,

Санкт Петербург 1887, 123 – 126.

1. THEOPHANES CONFESSOR, Χρονογραφία, I, 488.

Донка Радева

Обр. 3. Павликяните във Византийската империя от 657 до 756 г. – църкви и преселения.

на ересиарх Сергий (801 – 835). Той нарекъл		Никопол – Цанион. Наследен бил от синик-
себе си Тихик и изисквал учениците му да		деми и нотарии. Карбеас, който се наложил
го наричат „Свети Дух“. Жена-„манихейка“		за водач на павликяните след 835 г., основал
го въвела в ереста, а той приел името Тихик,	крепостта Тефрика и поселил там своите
споменавано в посланията на апостол Павел.	хора. Властта му била военна и използвала
Действал 34 години и подготвил въстание по	граничното положение на територията – гра-
времето на императрица Ирина и император	бели византийците от припонтийските обла-
Теофил (829 – 842), за каквото е предричал	сти и били отчасти независими от мелитин-
апостол Павел в посланията си до Тесалоний-	ските емири.
ците.53 Той продължил с голям мащаб апос-		Около 830 г. голям брой астати („неста-
толско-мисионерската си дейност. Тихик е	билни, скитници, разбойници“) на Сергий се
последният, за когото изворите съобщават, че	преместили в мюсюлманската страна и по-
е създал нови еклесии – това са три еклесии,	лучили убежище от емира на Мелитене. Те
които обвързал с дейността на учениците на	се заселили в Аргаус и след това в Tефрика,
апостол Павел.54 Аргаус е селище, което уче-	където също имали свои църкви.55 Те били
ниците на Сергий получили от мелитински-		главно въоръжени хора и подпомагали ара-
ят емир след убийството на неокесарийския		бите от Meлитене и Тарс в техните експеди-
епископ Тома и екзарха Паракондакес. Аргаус		ции срещу византийците в граничната област.
станал павликянско съсредоточие и база, от		Партньорството се оказва основна парадигма
която нападали Византия. Там, в планината		в арменско-мюсюлманското взаимодействие
над Аргаус, Сергий-Тихик намира и смъртта		навсякъде.56 Нараства значението на гранич-
си в 835 г. от ръката на жителя на крепостта
			55 Р. БАРТИНЯН, Источники, 72 – 73.
53 PETRUS SICULUS, Historia, ХХХVІ.
		56 S. DADOYAN, The Armenians in the Medieval Islamic
	54 PETRUS SICULUS, Historia, ХХХVІІІ.		World, 96.

ПАВЛИКЯНСТВОТО МЕЖДУ ЛЕГЕНДИТЕ И ИСТОРИЯТА VІІ – ХVІІ ВЕК

ните земи, станали уникален свят на павли-кянско – мюсюлмански съюз. Така първата начална религиозна фаза на павликянската история преминава във военна фаза.57 Тези събития впоследствие съставят историческия „фон“ на гръцкия епос на Акрита Дигенис,58 който вплита реално съществуващи истори-чески реалности в поетични образи и сблъ-съци. Най-близо до представите на епоса са образите от героичната павликянска история на Карбеас и Хризохир, военните водачи от ІХ век.

ПАВЛИКЯНИТЕ –ДИГЕНИСИ ОТ ГРАНИЦИТЕ В ИСТОРИЯТА И ЛЕГЕНДИТЕ

Иконоборството ражда павликянски во-дачи с голям мащаб, но през 843 г. иконопо-читателите отново овладяват властта във Ви-зантия. Императрица Теодора (самостоятелен регент 842 – 857 г.) прави своя ход срещу пав-ликяните през януари 842 г. и започва настъп-ление срещу иконоборчеството. В 843 г. баща-та на павликянския водач Kaрбеас е бил убит в тези операции. Според едно предание Kaрбеас бил преди това във византийската армия като протомандатор на стратега на Изтока Теодот Мелисен,59 но след убийството на баща му, обвинен за приютяване на павликяни, избягал като ръководител на пет хиляди „други ерети-ци“ (или павликяните) в земята на Емир Ал-Aква. Приема се, че известната Павликянска държава на Kaрбеас е създадена през 843/844 г.60 Така военната сила на павликяните се кон-центрира за титаничен сблъсък с Византия.

По-късно павликяните получили дори прием в двора на абасидския халиф в Багдат

1. P. LEMERLE, L‘histoire des Pauliciens d‘Asie Mineure d‘après les sources grecques, Paris: Centre de recherche d‘histoire et civilisation de Byzance, 1973, 83.

1. Пак там, 83.

1. За Карбеас виж повече в: THEOPHANES CONFESSOR, 165

– 183, 266 – 276; Р. БАРТИКЯН, Источники, 60.

1. Р. БАРТИКЯН, Источники, 89.

и са заселени в Аргаус и Tефрика към 856 г. Осигурени били с място за обитаване и се присъединили към местните араби.61 Tефрика станала павликянска крепост. Самият Kaрбе-ас е представян като хитра и цинична военна фигура – един от най-страховитите врагове на византийците заедно с Емир Ал-Акта и Али Ибн Йахуа Ал-Aрмани.62

Арабските писатели, съвременици на Кар-беас, дават важни данни както за териториите, така и за характера на павликяните през ІХ век.63 Kудама ги описва в своята „Книга за приходите“ (писана в 880 г.)64 в земите между Mалатия, Харшана, Хaлдея и арменската стра-на – там те са: „един народ, наречен Baylakani, които са от гърците, с изключение на опреде-лени различия, които съществуват между тях

• областта на вярата“. Те били използвани като съюзници на мюсюлманите по време на набезите, а тяхната помощ е силно ценена от мюсюлманите. 65 Изпъкват и факти, неотразе-ни от византийски източници. Ал-Масуди в „Златни ливади“ описва присъствието на пав-ликянския водач Карбеас, наречен още техен „патриций“ (или „патриарх“) в Тефрика и не-гова сестра (или последовател? ). Статуите на двамата (Карбеас и сестра?/последовател?) се съхранявали в църква в Константинопол, заед-но с други осем статуи, „почитани от христи-яните заради тяхната храброст и мъдрост“.66

Ал-Maсуди поставя смъртта на Карбе-ас в годината 863 г. и го сочи като водач на

1. Пак там, 88.

1. Пак там, 92.

1. G. LЕ STRANGE, Al-Abrik, Tephrike, the Capital of the Paulician: a correction corrected, Journal Royal Asiatic society great Britain and Ireland, ХІV (1898), 733 – 743.

1. KODAMA IBN DJA`FAR, Kitab al-masalik wa-l-mamalik auctore… etc. Accedunt excerpta e Kitab al-Kharadj, 254. – В: М. J. DE GOEJE, Bibliotheca geographorum arabicorum, Lugduni Batavorum, 1889 (BGA, VI), 1 – 308.

1. Пак там, 735.

1. MAÇOUDI, Les prairies d’or, text et trad. par C. Barbier de Meynard et Pavet de Courteille, т. 1–9, Paris 1861/77, VІІІ, 84; C. BROECKELMANM, Al-Mas‘udi. EI, III, 457 – 458.

Донка Радева

„baylaqani”(павликяни) и като господар на град Ibrik (Tефрика).67 Някои автори обвърз-ват смъртта му с византийска засада при селището Вафириак, тема Харсиан, от ръка-та на Пуладон.68 Други приемат, че Карбеас приключва живота си с естествена смърт.69 Наследникът на Карбеас – Хризохир, се ока-зал още по-решителна фигура, която повела павликяните в нови военни съперничества. Според Петър Сицилийски, Хризохир заема мястото на Kaрбеас през 863 г. и през 869 г.

• ръководил нападения в Никомедия, Никея, темата Тракезион и Ефес.70 През 870 г. в пис-мо на Василий І Македонец (867 – 886) той моли мир от Хризохир, а той му отговаря: “ако искаш мир, откажи се от източните си владения и доволствай със Западните, че и от тях ще те лишим и от цялото ти царство!“.71 През 871 г. Василий I лично е водил експе-диция до Tефрика, но не успява да я завземе. Година по-късно, през 872 г., Хризохир напа-да Галатея и пленява всичко по пътя до Kом-мата, но една контраатака го връща обратно. Той е смъртно ранен от един от собствените си хора. Явно Хризохир не е можел да се дви-жи, а човек на име Дяконицес подхваща гла-вата му и я полага на коленете си. Така го на-мират византийските офицери, които отсичат главата на Хризохир и я изпращат на импера-тор Василий като трофей.72 Хризохир, който управлявал павликяните като независима во-енизирана територия до 872 г., загубил живо-та си, а столицата му Тефрика е превзета от Византия.73 Генесий съобщава детайли около превземането на Тефрика – част от жителите

1. MAÇOUDI, Les prairies d’or, VІІІ, 84.

1. Р. БАРТИКЯН, Источники, 60.

1. Пак там, 166.

1. PETRUS SICULUS, Historia ХLІІІ, 149.

1. GENESII, Regum, Bonnae 1834, 120; Р. БАРТИКЯН,

Источники, 59.

1. J. HAMILTON, B. HAMILTON, Y. STOYANOV, Christian Du-

alist Heresies in the Byzantine World, 96 – 98

1. P E T R U S S I C U L U S , Historia ХХХІХ – ХLІІІ, 147 – 149.

преминали на страната на византийците, до-като други избягали навътре в територията на Сирия.74

Историята на малоазийските павликяни след превземането на Тефрика загубва фокуса на византийските извори. Проблемите, свър-зани с павликяните, изглеждат вече второсте-пенни за императорите, а православните тео-лози са „въоръжени“ с аргументите на Петър Сицилийски и патриарх Фотий – достатъчно „убедителни“ за нуждите на византийската православна доктрина.75

Павликяните продължават да пазят грани-ците на Византийската империя през следва-щите векове – в много от случаите те са да-леч от първоначалната си родина. Например

• Ломбардия главнокомандващият Никифор Фока повел при назначението си и „една таг-ма от манихеи, начело с Дяконицес Хризохир като техен командир“.76 Името на този пред-водител на „манихеи“ „повтаря“ името на един от последните сътрудници на Хризохир

– Дяконицес, като добавя и името на Хризо-хир.

Историческите реалности създават образи на герои от границите, които се родеят с пав-ликяните. История, легенди и митове се пре-плитат. Това е така и в историческия образ на Дигенис Акрит, който събира фантазията на епоса с реални събития от първата половина на ІХ век. В Ескориалната версия на епосa.

• 1. Р. БАРТИКЯН, Источники, 60.

• 1. N. GARSOIAN, Byzantine Heresy. A Reinterpretation, 85 –

• 1. Н. Гарсоян най-ярко формулира неоправданото доверяване на гръцките извори чрез думите: „Петър не познава географията на района, в който твърди, че

• живял месеци наред, но се приема, че той е „почтен човек“. Петър не знае името на „архиепископа“ на Бъл-гария, комуто посвещава работата си през 869 г, кога-то в България вероятно не е имало архиепископ, но се приема, че е „честен човек“. Петър, официалният по-сланик на императора, е напълно невеж за дейността на господаря си…., обаче Петър е „почтен човек“ (94 – 95).

• 1. SCYLITZE – CEDRENUS, Bekker, Bonn 1839. – В: J. HAM–ILTON, B. HAMILTON, Y. STOYANOV, Christian Dualist Her-esies in the Byzantine World, 98.

ПАВЛИКЯНСТВОТО МЕЖДУ ЛЕГЕНДИТЕ И ИСТОРИЯТА VІІ – ХVІІ ВЕК

Дигенис е внук на Хризохир и е израснал в „мюсюлманско семейство“.77 Той е човек на „два народа“, а името на Хризохир носи пре-пратка към реалния предводител на павликя-ните.

Данни за ролята на друг павликянски во-енен предводител се съдържат във впечатля-ващия разказ за Георги, „по прякор Маниак, мъж кръвожаден и храбър“, който се вдиг-нал от Италия с намиращите се там заедно с него ромейски и албански войски, преминал

• балканските земи и започнал бунт срещу император Константин ІХ Мономах (1042

– 1055). Близо до Солун влязъл в сражение с византийските войски.78 Изворът предста-вя и странната му смърт: „безпричинно се смъкнал – такава била божията повеля – и се прострял недокоснат, тъй като противни-ците му мислели, че това е скроена хитрина и измама.“79 Прякорът на Георги се тълкува като „игра на думи“ (Мани – маниак) и се при-ема като обозначение на павликяните,80 които други извори забелязват в Сицилия 1041 г. и представят така: „сред гърците има хора, кои-то зла грешка направило безчувствени (без-разсъдни, безсъзнателен), и които правели кръстния знак на челото си с пръст“81 – знак, забелязан при българските павликяни до ХІІ век.82 Напълно реална е възможността, Геор-ги Маниак да е представител на тези войни от границите, имащи слава на страшни про-тивници, „без разсъдък“ (безчувствени като

1. P. LEMERLE, L‘histoire des Pauliciens, 94.

1. MICHAEL ATTALIATA, Historia, ГИБИ, VІ, 161 – 162.

1. Пак там, 162.

1. J. HAMILTON, B. HAMILTON, Y. STOYANOV, Christian

Dualist Heresies in the Byzantine World, 140

1. Пак там, 140.

1. В диспут срещу „манихеите“ (буквално взет от ар-гументите на Е. Зигабин от „Догматично всеоръжие“), Иларион Мъгленски се обръща към „мъжете армен-ски“ с: “като прекръстите чело, считате, че така осве-щавате себе си и при кръщение“. Вж. ПАТРИАРХ ЕВТИ–МИЙ, Пространно житие на свети Иларион Мъгленски,

СБЛ, ІV, Житиеписни творби, София 1986, 102.

• транс) по време на сражения, което е раз-казано в българското житие на Михаил Воин от Потука.83 Представата за религиозен транс по време на сражение присъства и при Георги Маниак, и при Михаил Воин Българин, като „сродява“ не само стила им на водене на бит-ка, но и териториите, където са го упражнява-ли – териториите на границите.

• • размирните десетилетия на военна не-сигурност изворите все по-често подчертават ролята на Филипопол. Павликянските посе-ления в района на Тракия заемат специално място в отбранителната система на Византия. Засилването на депортациите става основ-но средство за ограничаване на опасностите от нов сепаратизъм и неподчинение.84 Анна Комнина подчертава голямата им военна сила, благодарение на която градовете в Тра-кия „започнали да дишат свободно“85, макар че по-късно „този метежен народ“ създал и много грижи с неподчинението си на нейния баща Алексий Комнин (1081 – 1118 г.).86

Филипопол се налага като център на пав-ликянската диаспора. Военното водачество при павликяните има своите големи имена. Ако Карбеас и Хризохир са героите на Тефри-ка през ІХ в, то Травъл през 1084 – 1086 г. и Кулеон и Кусин през 1081 – 1114 г. са героите на новия военен център – Филипопол. Този град е посочен като родно място на Лека, огла-вил въстание срещу централната византийска власт през 1078 г.: „Павликянинът Лека, родом от Филипопол, … започнал да отправя страш-ни закани към ромейската държава. А някой си Добромир внасял смут в Месембрия. Те

1. Ритуалът „прекръстване на челото“ е изпълняван и от свети Михаил от Потука преди битки. вж. ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ, Похвално слово за Михаил Воин от Потука – Съчинения, София, 1990,166 – 174

1. ANNA COMNENA, Alexiade. T. 1 – 3. Ed. B. Leib. Paris 1937 – 1945, t. III, Paris 1945, 180 – 181.

1. Пак там, T. III, Paris 1945, 181.

1. IOANNIS ZONARAE, Epitome historiarum. Ed. Ludovicus Dindorfius, t.IV, Lipsiae 1871, 242.

Донка Радева

мислели да дигнат бунт срещу императора“.87 Сердика е центърът на политическите амбиции на Лека. Крепостта и военните контингенти на района са важни гранични територии през

• – ХІ век. Позоваването на съюз с Добромир от Месембрия създава представа за общ техен фронт срещу империята показва мащаб.

Наличието на павликяни, водени от амби-циозни военни предводители през ХІ век, е било съпроводено с опити да бъде обяснено павликянството – така се появяват и българ-ски легендарни разкази за раждането му и съдбата на известни павликяни.

ЛЕГЕНДА ЗА „ЗАЧЕВАНЕТО“ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПАВЛИКЯНИ

Филипопол и областите му88 още от VІІІ век са включени като периферия на утвърдения в Мала Азия поселищен модел. През ХІ век той се налага като център на диаспора, обхващаща територии на разселване от Антиохия и Мала Азия до Сицилия. Старата легендарна гръцка история за „Павел и Йоан, синове на манихей-ката Калиника“, охотно развивана в православ-ни текстове от павликянската малоазийска ро-дина, прониква и на българска територия, но българският вариант е с различен сюжет.

Разказът „Как се заченаха павликяните“ се датира към ХІІ век. Той се намира в Аджарския български ръкопис с апокрифни статии, пре-пис от ХVІІ век, употребяван в с. Аджар, Кар-ловска околия. Това селище е днес с. Розино, идентифицирано по-горе като най-вероятното Белятово – укрепения център на Травъл при

⁸⁷ GEORGII CEDRINI – IOANNIS SCYLITZAE, Historiarum compendium. Ed. W. Wassilewsky et V. Jernsted. Petropoli 1896, 339.

1. Макар, че тълкуването на споменатото в изворите заселване на павликяни във Филипопол след 756 г. да има и своите обосновани възражения и да настоява за по-късно (слез 970 г.) образуване на филипополската павликянска диаспора (срв. К. СТАНЕВ, Тракия през Ранното средновековие, Велико Търново 2012, 88 – 89), историческите процеси не променят смисъла на изводите за пространствения модел на павликянството през ІХ – ХІІІ век.

въстанието от 1084 – 1086 г. Разказът е запазен

• в друг сборник – Троянски дамаскин от ХVІІІ

век, но с друго заглавие: „Слово на Свети Йоан Златоуст за (това) как се заченаха павлекени-те по вера тяхна“ – буквален превод на първия разказ в новобългарски вариант.89 Местата, на които са намерени двата ръкописа – Аджар и Троян, дават териториални маркери, свързани с павликянско присъствие. Текстовете са из-ползвани в православна среда, за да разоблича-ват „павликянската вяра“ чрез „историята“ на появата и развитието на първите павликяни от Кападокия до българските земи. Макар че като автор е посочен Йоан Златоуст (ок. 349 – 407), разказът е значително по-късен от времето на този християнски богослов. Написването му е отнасяно от изследователите за времето след 1083 г. – „най-рано през ХІІ век“.90

Българската легенда притежава непознати от гръцките и арменските извори елементи. Йоан Златоуст победил Паил в двубой в църк-вата и препоръчал да се приемат учениците му Съботин и Шутил (Шатин), защото „те са християнски синове“ и е необходимо да се наставляват в „пътя християнски“. Но учени-ците въстанали и от Кападокия придошли в българската земя, преправяйки имената си на Павел и Йоан, за да учат хората от книги и ги карат да приемат „закона“ – тези хора се наре-кли „павликене“ и „славят“ Павел. Много по-късно Йоан Златоуст „излязъл от Цариград“

• специално отишъл в Петрич (Бачково). По препоръка на съновидение със Света Богоро-дица започнал преследване на павликяните в „българска земя“. Въпреки мъченията, павли-кяните показали упоритост, „защото враждеб-на наука възприеха“. Безпомощният Йоан Зла-тоуст ги проклел – тях и учителите им, а след това се върнал в Константинопол.91

1. Й. ИВАНОВ, Произход на павликяните, СпБАН, ХХІV, 1922, 25 – 32.

1. Д. РАДЕВА, Павликяни и павликянство, Приложение ІІ, 518 – 520.

1. Пак там, 516 – 520.

ПАВЛИКЯНСТВОТО МЕЖДУ ЛЕГЕНДИТЕ И ИСТОРИЯТА VІІ – ХVІІ ВЕК

Зад този български православен сценарий за появата на павликяните можем да откри-ем исторически „следи“ от генезиса на бъл-гарското павликянство, за които други изво-ри мълчат. Присъствието на Йоан Златоуст

• Василий Велики – двама от най-тачените духовни покровители на всички православни духовни школи, има легендарно-исторически характер. Йоан Богослов „преборва“ Паил по „правилата“ на един истински шамански двубой в свещеното пространство на църква. Василий Велики е подведен и не разпознава Дявола Паил (вероятно поради догматичната слабост, приписвана и на неговия брат Гри-горий от Йоан Екзарх в „Шестоднев“), дока-то Йоан Богослов умело разкрива прикрита-та опасност и успява по чудодеен начин да я пребори. Митологичният двубой с Паил е спечелен от Йоан, но учениците на Дявола „въстават“ и се преселват в българските земи

– там намират привърженици, които вече не се поддават на опита на Йоан Богослов да се справи с тях. Съботин-Павел и Шутил-Йоан в българските земи учат хората и ги примамват в „закона“ си. Въпреки преследванията („оди-ране на кожи“, защото били кръстени) Йоан Богослов признава поражението си и като ги проклина – се връща в Цариград. Това призна-ние на поражение от страна на най-признатия християнски богослов напомня на арменската легенда за появата на павликянството, където Свети Ефрем Сирин (поч. 373 г.) също прокли-на ученика си „Паул“ .92

Общото между ранната арменска и българ-ската легенда за произхода на павликяните е в „повторението“ на митологическата парадиг-ма – легендарни християнски авторитети при-знават качествата, но се и оказват неспособни да се справят с павликянските водачи и тех-ния „закон“, наречен още „вража наука“. И в двата случая разказът завършва с проклятие и оттегляне-изоставяне на павликяните. Прене-брежението е съчетано с респект. Български-ят текст подчертава значението на писменото

1. Пак там, Приложение І, 515.

слово, на книгите, които пренасят павликян-ския „закон“.

Аджарският и Троянският текст за появата на павликянството тълкуват и преместването на територията на павликяните. Те „въстават“

• се преселват от Кападокия в българските земи, след което водачите им се преименуват с апостолски имена „Павел и Йоан“, които чрез обучение от книги, които уверяват и примам-ват хората в българските земи – те започват да се наричат „павликене“, и славят Павел. Така българският текст обявява създаването на пав-ликянството за „българско“, като Кападокия остава само отправна точка, от която идват учениците Съботин и Шутил. Териториите около Бачковския манастир са очертани като пространство на антипавликянско действие – там минава „фронтова“ линия, зад която Йоан Богослов има „среща“ със Света Богородица в съня си и получава указания за преследването на учениците и последователите.

Легендата е уникална със специфичния „български“ православен прочит на пред-ставите на павликяните. Най-авторитетният християнски отец Йоан Златоуст е сочен като автор на това „Слово“, за да се подсили вну-шението за правото на аргументите срещу павликяните. Двубоят се състои в църквата, а победата е извоювана чрез литургия, при коя-то православният богослов побеждава Паил. „Светата Троица“ на павликянските водачи обаче не е победена – Дявол-Павел (Паил) се е пръснал, но учениците Съботин и Шу-тил продължават апостолското дело.93 Тези „синове християнски“ не поемат по очак-вания път и затова трябвало да им „одерат кожите“.94

Православната българска легенда за възникването на павликянството отразява момента на преобразуване на малоазий-ските павликяни в българи, приети като

1. N. GARSOIAN, The Paulician Heresy, 113.

1. Д. РАДЕВА, Павликяни и павликянство, Приложение ІІ, 518 – 520.

Донка Радева

„местни“ за българското етническо прос-транство. Търсенето на архаични връзки с малоазийски християнски авторитети от ІV в. – Ефрем Сирин, Йоан Златоуст и Василий Велики свързва българите павликяни с ран-ния прозелитски период на павликянството до ІХ в. и обяснява по-късните преобразу-вания на общността.

Военните качества на павликяните из-лизат все по-явно в текстовете на изворите през ІХ – ХІ век, когато те стават част от множество военни сблъсъци в граничните за Византия земи. От този период на исто-рията на павликяните е образът на Михаил Воин, в чиито черти мнозина автори съзи-рат павликянски предводител.

Михаил Воин – канонизираният герой на „забравена“ история

Житието на Михаил Воин го представя като божествено белязан от рождение и дока-зан като водач – на 25 години той е избран за „примикюр над свободни войници“, „по чин воинскомu, т.е. според „военния ред“. Можем да приемем предположението, че изборът е по български правила, тъй като и етниките във византийската армия са автономни във вътрешната си организация, защото се раз-чита на специфичната етнична солидарност

• военни маниери в критични ситуации по време на сражения.95 Харизмата е разпозна-та още от ранно детство и затова текстовете подчертават светостта на юношата: „от мла-денчеството си живееше чист живот (…) и ук-расен с всякакви добродетели“, а „родителите му и мнозина други го нарекоха свято дете“. Изразът „мнозина други“ подчертава стере-отип, битуващ във военизирана общност, в която водачът има специален статут. Освен че се унаследява, за което свидетелства по-

1. ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ, Съчинения, 168. Вж. коментар в: А. КАЛОЯНОВ, Михаил Воин от Потука – българската версия на Свети Георги Великомъченик – Шаманската версия на основния мит за двубоя между Змеебореца и Змея на дълбините, Проглас, В. Търново, ВТУ, VІІ,

1. (1998), 14.

теклото на Михаил Воин („съвсем не от ни-зините, но от род всепочитан и благоверен„), той изисква препотвърждаването от „мнозина други“.96 Той е измежду „благородните и про-чутите, на всички известен: заради прелестта на красотата си и възрастта си“.97 Михаил „удържа много победи в различни битки и за-ради това е издигнат в сан воевода“.98

Михаил Воин има поведение на божи из-браник и по време на битката с „етиопците

• • агаряните“, заради която е „призован“ от „римляните“. Повечето изследователи при-емат названията като реални етнически и ге-ополитически обозначения. Като „римляни“ се приемат обитателите на Италийския по-луостров. Текстът вероятно носи разграниче-ние, което павликяните от векове използват в духа на своето разбиране за „свой“ и „чужд“. В тяхното разграничение „ромеите“ са визан-тийците, различаващи се по религиозен култ от „истинските християни“ – павликяните. Военните съюзи и сблъсъци не са определящи

– те са част от ежедневието, докато разграни-чението по религиозен принцип е постоянно

• • основополагащо. Описанието на „призова-ването“ на служба е „павликянско“ – то въз-произвежда парадигма на военно задължение на павликяни, които са на византийска служ-ба. Враговете „етиопци“ вероятно са мюсюл-маните от Египет и Северна Африка, както обикновено наричат това население в извори-те.99 Агаряните пък са „потомци на Агар“. С това название, което е синоним на „измаил-тяни“, обикновено се обозначават арабите.100 Изворът съдържа ясно разграничение на два-та клона на мюсюлманите – египетски „ети-опци“ и „агаряни“ от арабската пустиня. На-

1. ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ, Похвално слово за Михаил Воин от Потука, Съчинения, 166 – 174.

1. Пак там, 168.

1. Пак там, 169.

1. Βασίλειος Διγενής Ακρίτας. – Дигенис Акрит, превод от старогръцки Борис Вунчев, София 2008, 38, 174.

1. Стара българска литература. Апокрифи, София 1982.

ПАВЛИКЯНСТВОТО МЕЖДУ ЛЕГЕНДИТЕ И ИСТОРИЯТА VІІ – ХVІІ ВЕК

именованията представят геополитическия периметър от врагове, с които Михаил Воин трябва да се сблъска в сражение на страната на византийците „римляни“. Доколко зад тези легендарни сведения стоят реални историче-ски съответствия?

Имаме доказателства от гръцки източни-ци, че павликяните са присъствали в Италия още преди пристигането на контингентите, като по-големият е от 885 г.101 За павликян-ското присъствие на Балканите и брега на р. Дунав също има ранни податки.102 А бурните събития около Хризохир и Тефрика от края на ІХ век свързват съдбата на неговия съ-мишленик Дяконицес със Сицилия.103 Глав-нокомандващият в Ломбардия Никифор Фока повел при назначението си и „една тагма от манихеи, начело с Дяконицес Хризохир като техен командир“.104 Името на този предводи-тел на „манихеи“ повтаря името на един от последните сътрудници на Хризохир – Дяко-ницес, но добавя към него и името на Хризо-хир. Павликянското присъствие в земите на Ломбардия потвърждава легендарните данни от житието на Михаил Воин.

1. Annales Barenses, MGHS, V, Hanover 1843, 55: „…

Михаил, притеснен и придружен от малцина, останали полуживи от страх пред освирепелите нормани, писал до Сицилия и [оттам] дошли именно нещастните македонци и павликяни, и калабрийци; събрали се с останалите в подножието на планината Пелозий“;

THEOPHANES CONTINUATUS, Chronographia, ed. I. Bekker,

CSHB, XXXIII (Bonn 1838), 313.

1. Вж. Historia Miscella ab incerto Auctore consarcinata, RIS, I, Milan 1759, 158. – Historia Miscella ab incerto Auctore consarcinata, RIS, I, Milan, 1759, 158; S. DADOYAN, The Fatimid Armenians: cultural and political interaction, 7.

1. THEOPHANES CONTINUATUS, Chronographia, 313; “…

τὸν Διακονίτζιν ἐκεῖνον, ὃς ὑπερέτης ποτὲ τοῦ κατὰ τὴν Τεφρικὴν Χρυσόχειρος ἦν, στῖφος τῶν ἀπὸ Μάνεντος τὴν θρησκείαν ἑλκόντων προσεπαγόμενον”; За кариерата на Дяконицес сред павликяните и неговата последваща конверсия виж с. 125.

1. SCYLITZE – CEDRENUS, Bekker, Bonn 1839. – В: J. HAM–ILTON, B. HAMILTON, Y. STOYANOV, Christian Dualist Her-esies in the Byzantine World, 98.

Самото сражение на Михаил Воин не

• просто битка, а е религиозно осмислен сблъсък. Видял агарянското множество, во-еводата говори на своите чрез богословски слова и псалми.105 Удивен от бягството на „римляните“(византийците), той се обръща към този, „които живее на небесата… – Гос-пода, нашия Бог, докле ни възнагради.“ След което, макар и „сам, сред варварите оставен“, „прекръства бързо лицето си“ и повежда свои-те хора в решаващо сражение. Прекръстване-то е последният ритуален жест преди сраже-нието, който павликяните използват за „ос-вещаване на себе си“ и във важни ритуали – кръщение, служба и други.106 Приложеният модел на войнско поведение се повтаря и при битката със змея – „невидимият враг“ при Ти-райското езеро.107

Свети Михаил Воин остава единствени-ят български светец-войн в списъка на пра-вославната ни църква. Захари Зограф рисува негов образ в Преображенския манастир и в Троянския манастир (1847 – 1848). 108 Там е представен като млад човек – без брада и мус-таци, в царско облекло – червеноохров елек и панталон-потури, украсени с розети-наколен-ници, зелена мантия, закрепена на раменете и напъхана под пояса. Върху главата му е сло-жена нагъната декорирана корона-чалма с ро-зета на челото.109 Особеностите на иконогра-фията му разкриват знаци на едно еклектич-но приобщаване. Въпреки иконографските стандарти,110 изображенията на Михаил Воин

1. ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ, Похвално слово, 169.

1. ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ, Пространно житие на Иларион

Мъгленски, 102.

1. ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ, Похвално слово, 171 – 172.

1. А. ВАСИЛЕВ, Български възрожденски майстори,

София 1965, 350.

1. А. ВАСИЛЕВ, Български светци в изобразителното изкуство, София 1987, 40.

1. № 1928. Иконописни правила. ХVІІ век, 80, полуус-

тав, л. 52б – 53а. – В: КЛ. ИВАНОВА, Български, сръбски и молдаво-влахийски кирилски ръкописи в сбирката на М. П. Погодин. София 1981. Приложение № 1928, 489.

Донка Радева

Обр. 4. Павликяните във Византийската империя през ХІ в.

остават малко и твърде объркващи. Образът, описан в Житието му от Патриарх Евтимий

• • • нарисуван от Захари Зограф, показва герой, когото историята е „забравила“, макар и да е играл сериозна роля за съвременниците си.

Образът на Михаил Воин е събирателен

• • • съединява характеристики на павликяните от периода ІХ-ХІІ век, когато диаспората им

  • разпростряна от Мала Азия през Балканите до Сицилия. От този период изворите свиде-телстват за личности, които се доближават по характеристики до харизмата на Михаил Воин. При филипополските павликяни импе-ратор Алексий Комнин води спор с тримата им предводителите, които опонирали само

• цитати от Свещеното писание. Образът на един от тях – Кулеон, съчетава двете основ-ни лидерски характеристики – той е воин и предводител на 2800 павликяни при Драч през 1081 г., но и опонент на Алексий Комнин при богословските спорове във Филипопол

• Константинопол през 1114 г.111 За него на-пълно приляга написаното за Михаил Воин: „имал голям военен чин, бил храбър в битки-те и със своя свет живот, с молитва и меч убил страшния змей“.112

• • Мала Азия кръстоносците намират през същия период павликяни в различни мес-та. Там те са изброени сред мюсюлмански-те контингенти в Мала Азия и подчертават ролята им особено в битката при Дорилаем

(Dorylaeum).113 През 1098 г. те са посочени

1. Пак там, ХІV, 8, 138.

1. ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ, История Славянобългарска, Зо-

графска чернова 1762. – Факсимилно издание, 1998, 267.

1. Histoire anonyme de la premiere croisade, ed. L. Brehi-er. Paris, 1924, III, 9, 48; PETRUS TUDEBODUS, Historia de Hierosolymitano itinere, RHC-Occ., III , 1856, 26; ROBERT THE MONK, Historia Iherosolimitana, RHC-Occ., III, 763; HENRY OF HUNTINGTON, De captione Antiochae a christian-is, RHC-Occ., V, 1895, 375.

ПАВЛИКЯНСТВОТО МЕЖДУ ЛЕГЕНДИТЕ И ИСТОРИЯТА VІІ – ХVІІ ВЕК

при обсадата на Антиохия.114 Присъствието на павликяни в сътрудничество с арабите до Наблус доказва вековни договорни отноше-ния и традиции, при които общността им е съхранена и разпознаваема в традициите на шериата. Това може да ни помогне да разбе-рем и специалното отношение на османската данъчна система векове по-късно.115 Исто-рически следи от традиционни контакти на павликяните с ислямски общности можем да намерим в името на с. Павликян, Одрин-ско, носещо „двойно име“– Текур („Текфур“) дере. На арабски език думата е използвана като означение на „мюсюлманин, обвинен в ерес“. Същевременно е известно и друго не-гово значение – владетелска титла („takhavor“

– крал), с която арабските хронисти наричали арменските принцове и византийски импера-тори, а селджуките използвали за немюсюл-мански владетел.116 Тези данни позволяват да „разчетем“ донякъде сложния многопластов образ на павликяните – дигениси в българско-то историческо пространство.

ПАВЛИКЯНСКА ЛЕГЕНДА ЗА ПРОИЗХОДА:

„НАШАТА ВЯРА Е ОТ РИМ“

Павликяните продължават обособеното си съществуване в българското пространство

• през вековете на османска власт. Историята ги среща с мисията на босненските францис-кани в българските земи, които от времето на Мехмед ІІ (1451 – 1481) разполагат с ахдна-ме, даващо им свобода да изповядват своята вяра и да продължат своята дейност.117 Още

1. Histoire anonyme, VIII, 20, 102; PETRUS TUDEBODUS, Historia, 55 и др.

1. Д. РАДЕВА, Павликяни и павликянство, 335.

1. СТ. ПЪРВЕВА, Земята и хората пред ХVІІ – първите десетилетия на ХVІІІ век. Овладяване и организация на аграрното и социалното пространство в Централ-ните и Южните Балкани под османска власт, София, 2011, 59.

1. A. BARUN, Svjedoci i uitelji. – Povijest franjevaca Bosne Srebrene, Sarajevo 2003, 127 – 129.

при първите си срещи с павликяните повече-то мисионери са изненадани от представите им за Римската църква. В 1581 г. дубровни-чани в Силистра и Провадия съобщават, че павликяните към Русе и Никопол са „бъл-гари, наричани паулини“, които „казвали, че зависят от Римския папа.“118 През 1601 г. Мавро Орбини посочва 14 села на павликяни около р. Дунав, недалеко от Никопол. Осо-бено интересна е бележката му, че павликя-ните били изгонени от Рим, проповядвали из цяла Италия („давали ум“) и преминавайки през Босна, стигнали до Никопол.119 Според него истината е друга – произходът на пав-ликяните трябва да се свърже с ролята на апостол Павел, който заедно с апостол Петър са между покровителите на Рим. В това той вижда обща аналогия между имената на пав-ликяните и патарените, избрали за свой при-мер апостол Петър, свързван със свещения Рим.120 Мавро Орбини свързва павликяните

• Рим и Италия. Описва преселението им и проникването северно от Тракия. Отхвърля твърдението на „гърците“, че павликяните са свързани с ереста на Павел Самосатски.121 Посочва голямата почит към апостол Павел и прави паралел с почитта на патарените към апостол Петър.122 Позовава се и на друг ав-тор – Пиер Лийо от Веронезе (Pierro Liuio Veronese),123 чиито написани думи цитира в

1. EUZEBIUS FERMENDZIU, Acta, 7.

1. MAVRO ORBINI, Il regno de gli Slavi, hoggi correttamente

detti schiavoni historia di don Mauro Orbini Rauseo; nella quale si vede l‘origine quasi di tutti popoli, che furono della lingua slava, con molte, & varie guerre, che fecero in Eu-ropa, Asia, & Africa … ; e in particolare veggonsi i successi de‘ rè, che anticamente dominarono in Dalmatia, Croatia, Bosna, Servia, Rassia, & Bulgaria, Pesaro 1601, 353.

1. Д. РАДЕВА, Павликяни и павликянство, Приложение ІV, 2, 536 – 537.

1. Пак там, 536.

1. Пак там.

1. PIETRO LIUIO, Biblioteca Carmelitana: Caterum quanti ingenij & eruditionis extiterit, declarant non solum opera typis partim enulgata nimirum super psaltos & partim \ ni morte prauentus fuisset\ enulganda nimirum super Apoc-

Донка Радева

интересен разказ. В легендарната история се съдържа странно име – „Патерно Романи“124, напомнящо за представите „Рим-папа“ или за „папата от Рим“.

П. Богдан приема твърдението, че са „обърнати от ереста на Павел Самосатски“, без да навлиза в подробности.125 Но съще-временно поддържа и легендата за идването на павликяните от Рим, като доказва предпо-ложението с това, че „всичките им книги са писани в Босна на пергамент“, с „буквите на свети Кирила“, като някои от тях са от преди 400 години – от времето на цар Твърдко (1353

– 1391). Подтвърждава, че винаги казвали, че „нашата вяра е от Рим“.126 По-късно и други извори свидетелстват за смътни предания за Рим и за папата.

Най-подробно е известието на епископ Ф. Станиславов, написано в Ореше през 1637 г.: „от где изкарват те потеклото си според тях-ното вярване – те казват, че произхождат от римляните (“da Roma“) и че 15-те послания били извадени от едно море. Какво е обаче това море, аз не мога да зная, ала туй море, според мене, те го считат за земя, и още каз-ват, че четирите евангелия са стояли вписани в града Рим, и че ги е изписал цар Силивич, който бил, казват, толкова добър христия-нин, че обърнал почти целия свят в римската вяра. Още те се считат за романи (“romani“) и даже паписти, и не признават другиго за църковен глава освен папата, ала имат тако-ва криво понятие, че като река, че съм бил

alipsim eruditiss.Commentaria, qua etiamnum :antua as-seruantur. & alia quamplura; DONATO CALVI , Scena Letter-aria De Gli Scrittori Bergamaschi: Aperta Alla Cvriosita De Svoi Concittadini, Т. 1, Bergamo 1664, 375.

1. Д. РАДЕВА, Павликяни и павликянство, Приложение ІV, 537.

1. ПЕТЪР БОГДАН, Писма и доклади 1647 – 1670 г., Доклад от 15 ноември 1667 г. – В: Документи за католическата дейност в България през ХVІІ век, 269.

1. П. БОГДАН БАКШЕВ, Описание на царство България.

– В: Б. ДИМИТРОВ, Петър Богдан Бакшев – български политик и историк от ХVІІ в, София 1985, 134.

1. EUZEBIUS FERMENDZIU, Acta Bulgariae, ХХХІХ, 42.

• Рим и че съм виждал папата, те отговарят, че това е невъзможно да се видя с папата, за-щото той бил толкова далеч, че ако би живял човек сто години и би имал крила та би ле-тял сто години, то едвам тогава би достигнал папата“.128

Приема се, че в българския фолклор с име-то „Рим-папа“ се означава митологичен пер-сонаж с ясна етноконфесионална пристрас-тност, чието начало можем да потърсим в етноконфесионалните промени през ХІ – ХІІ век.129 Разбирането на митологемите „Рим“ и „римски папа“ в представите на павликяните поставя сложни въпроси, останали без убеди-телен отговор.130 Донякъде образът на „Рим-ския папа“ наистина е персонификация на идеята за етноконфесионалната „чуждост“, която неколкократно е била подбуждана за нов живот във фолклорна среда.131

Представите на българските павликяни за произхода им не е срещан в други извори. Според тях те произхождат от Рим, подчине-ни са на папата, но той е митично същество, живеещо толкова далеч, че наподобява пред-ставата за „небесния Бог-Отец“. Павликян-ската идеята за „Рим“ го свързва с представа-та за „вечният град“ – „Небесното царство“, присъстваща и в други творби от ХІ – ХІІІ век. Представата за Силивич – легендарен ав-тор на Евангелието, е препратка към Констан-тин Силван, основателя на павликянството в Мала Азия през VІІ век. Той определил све-щените книги и установил устната проповед

1. EUZEBIUS FERMENDZIU, Acta Bulgariae, 42.

1. М. КАЙМАКАМОВА, Власт и история в Средновековна България (VІІ – ХІV век), София 2011, 175.

1. Според Филип Станиславов павликяните са по език и народност „славяни“, но все пак се считали за раз-

лични от „българите“ (ita tamen a bulgaris censentur diversi).

1. Т. МОЛЛОВ, Етноконфесионални рефлекси в българ-ската фолклорна демонология (2. Рим-папа в леген-

дарните предания), LiterNet, 31.12.2012 http://liternet. bg/publish/tmollov/rim_papa_2.htm (достъпен до 11. 10. 2017)

ПАВЛИКЯНСТВОТО МЕЖДУ ЛЕГЕНДИТЕ И ИСТОРИЯТА VІІ – ХVІІ ВЕК

като основа на богослужението.132 От него	апостол Павел.136 Такова е съзнанието и при
тръгва специфичния архетип на общуване	павликяните от Трънчовица, Белене и Оре-
в павликянската общност, чиято формула е:		ше, които се наричат „павликянски народ“
„Словото е от Бога“ и не се нуждае нито от		в писмо-прошение до австрийската импера-
„човешки разсъждения“, нито от „човешки		трица. Те дори добавят, че тъкмо в тяхната
примери“.133 Така легендата обединява в общ		Никополска епархия Павел е писал писмото
сюжет архетипен образ (Бога-Отец в Рим –		си до Тит.137 Този „спомен“ повтаря стария
небесния град) с митологизиран исторически		апостолски архетип от VІІ – ІХ век и отбеляз-
персонаж (Силивич – Константин Силван).	ва трайното му присъствие в павликянското
Еклектиката134 на разказа, съединяващ исто-		самосъзнание в ХVІІІ век. В посланието на
рия, легенда и мит, не отменя функцията му	апостол Павел наистина има свързване с Ни-
да очертае различието на павликяните от ор-	копол: „Кога изпратя при тебе Артема или Ти-
тодоксалната православна конфесия.	хика, побързай да дойдеш при мен в Никопол,
Митът връща павликяните в ситуацията на	защото реших там да презимувам.“138 Това е
създаването на общността през VІІ – ІХ век		момент, различен с предишните „апостолски“
и след вече осъществени „повторения“ през		връзки на павликяните, които обосновават
ХІ – ХІІІ век виждаме „новата му роля“ в ус-		наследственост чрез имената на учениците
ловията на ХVІІ век. Разказът отново има от-		на апостол Павел. В този случаи Никопол е
граничителна роля – павликяните са верни на		онова свещено пространство-начало, което
католическата църква, но не на тази, която уп-		поддържа връзката минало – съвременност.
равлява историческия и съвременен Рим. Те		Свидетелство от 1732 г. подчертава, че „пав-
и през ХVІІІ век не допускат отъждествяване		ликяните от старо време знаели и считали
със западните католици, от които се отличават		себе си за българи и то от благородно потекло,
„по твърдост и постоянство в католичество“.135	ако и да били изпаднали в крайна бедност, но
Името „павликяни“ продължава да се тълкува		останали богати само в своята твърдост и по-
в духа на апостолското дело на свети Павел.		стоянство в католичество“ и не допускали да
След преселенията на север от река Дунав в		се отъждествяват със западните католици.139
началото на ХVІІІ век, павликяните обясняват	Така павликяните подчертават верността си
произхода си с това, че са били покръстени от	към апостолския християнски архетип, като
		към връзката с дейността на апостол Павел се
132 Константин, наречен Силван на името на ученика	добавят „нови детайли“ – писмото до Тит и
на апостол Павел, реформирал новото учение, като го	представата за католическа църква, различна
отграничил от манихейството – отказал се от всички	от Римската (вероятно свързана с представата
книги, ползвани от тях и оставил само Евангелието и
Апостола. След него само Сергий (801 – 835 г.) внесъл
промяна в съдържанието на свещеното знание, като	136 В писмо от 1730 г., павликяните, преселени в Кра-
сам написал свои откровения.	йова, наричат себе си „павликяни“, защото „чували
133 Думите „От Бога е словото“ принадлежат на „ере-	от бащите си“, че били покръстени от апостол Павел.
тици“, с които Йоан Екзарх спори непрекъснато в своя	Вж. Л. МИЛЕТИЧ, Нашите павликяни, СбНУНК, ХІХ
	(1903), 323 – 364, 295.
„Шестоднев“. В много от аргументите могат да се
	137 Л. МИЛЕТИЧ, Нашите павликяни, 345. Там се обви-
		разпознаят хора, които „мислят по павликянски“. Вж.
ЙОАН ЕКЗАРХ, Шестоднев, София 1981, 217.		нява свещеника Джулиани, написал писмото, в „из-
134 Образът на Силивич може да се сравни с този на цар		мислица“, защото павликяните по език и съзнание са
Селевкия от Българския апокрифен летопис, свързан		българи (Пак там, 345). В писмото на апостол Павел
		за Тит наистина съществува текст, свързан с един град
с разказа за заселването на българите „на запад в най-
		Никопол.
	горните страни на Рим“. Вж. М. КАЙМАКАМОВА, Власт
и история, 195.		138 Послание на Свети Павел до Тит. 3:12.
135 EUZEBIUS FERMENDZIU, Acta Bulgariae, 42.	139 EUZEBIUS FERMENDZIU, Acta, 358.

Донка Радева

за вселенската църква като католическа преди 1054 г.)

Еклектиката е удобна, защото „разписва“ (препоръчва) модел на поведение и оправда-ва упоритото отстояване на собствената цен-ност. Силата на павликяните е в книгите им – те едновременно са неръкотворни (извадени от море) и написани от „добрия християнин“ Силивич, който покръстил света. Павликян-ската истина има претенции за общочовеш-ка значимост. Те носят знание, неопорочено от „човешко тълкуване“ и „от човешки при-мери“, защото познават „словото от Бога“, предавано в техните книги. Писаното слово на Силивич е „мостът“ позволяващ на павли-кяните да отстояват представата си за твърда вяра. То прави павликяните общност с бо-жествена мисия – носители на „папизма“, на „бащиния завет“ и словото на Бога-Отец!

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Легендите за павликяните съдържат цен-ни препратки към историческата им съдба в периода VІІ – ХVІІ век и пространството от Мала Азия, Балканите до Сицилия. Инфор-мацията в тях е със сложен културен код и изисква внимателни съпоставки с известни-те исторически документи. Срещата на мита, легендите и историята в изворите представя най-характерните белези на павликяните:

1. Павликянството се ражда като хари-зматична общност, съединила разнородни религиозни представи, които в арменските, „гръцките“ и българските легенди изглеждат различни. Това подчертава различните цен-ности, през призмата на които се обяснява тяхното съществуване.

2. Военната фаза на павликянството създава легенди за харизматични и военни

лидери, имащи различни персонификации

• малоазийското и българското простран-ство. Малоазийският архетип създава през ХІ век образа на акрита Василий, а в също-то време в българските земи се съгражда представата за Михаил Воин. Възниква-нето на култа към Михаил Воин Българин предхожда или е синхронно с подвизите на Василий Дигенис Акрит, свързани с района на горното течение на р. Ефрат, където се намират и първите територии на павликя-ните.

  • 1. Силата на свещеното словото е друга легендарна характеристика на павликянски-те предводители. За българските павликяни това е многократно регистрирана ценност. Михаил Воин с молитва и меч печелил бит-ките си с враговете. В спор филипополските павликяни опонирали на император Алексий Комнин само с цитати от Свещеното писание. Образите са от различно време, но носят един

• • същ лидерски архетип.

• • 1. Легендарните данни за павликяните уточняват и допълват пространството, в кое-то други исторически извори са регистрира-ли присъствието им като военни контингенти през ХІ век – от Наблус, Дорилаем и Антио-хия през Балканите до Сицилия.

• • 1. Упоритата легенда на българските пав-ликяни за „Рим папа“ е сложна симбиоза на мит и история, в която са кодирани доктрина

  • реални събития. Твърдението за преселение от Италия в земите край река Дунав е между най-упоритите павликянски представи, оста-нали и до днес при наследниците им, въпреки множество отрицания на учени от различни поколения. Легендата се синхронизира с дан-ни от италиански автори, но продължава да се отхвърля от историците и до днес.

	ПАВЛИКЯНСТВОТО МЕЖДУ ЛЕГЕНДИТЕ И ИСТОРИЯТА VІІ – ХVІІ ВЕК
	СПИСЪК НА СЪКРАЩЕНИЯТА
BGA	Bibliotheca geographorum arabicorum, I – VIII, Lugduni Batavorum, 1870 – 1894.
CSHB	Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae (1828 и 1897)
EI	Encyclopaedia of Islam, New Edition, Leiden.
RHC-Occ.	Recueil des historiens des croisades Historiens occidentaux (1844 – 1895)
MGHS	Monumenta Germaniae Historica, ed. G. H. Pertz et al., Hanover, Weimar, Stuttgart and
	Cologne
PG	Patrologia Graeca, ed. Jacques Paul Migne, Paris
ГИБИ	Гръцки извори за българската история
СБЛ	Стара българска литература
СбНУНК	Сборник народни умотворения, наука и книжнина
СпБАН	Списание на Българската академия на науките