Завръщането на санитарен влак № 1

Попаднах на молебен пред паметника „Кръстещата се“, създаден по проект на скулптора Иван Лазаров, който ce намира до Военномедицинска академия. От групичката възрастни жени ce отделиха няколко с малки букетчета и просълзени ce заклатушкаха по мраморните стъпала. Когато стигнаха площадката, две от  тях ce отпуснаха на коляно в поза, твърде близка до тази на жената върху пиедестала. Така стояха: две тъжно сведени бели глави и една белокаменна…

Оттам тръгнах по следите  на две медицински sestri сестра  Стефани Томасини и сестра Мария Неманциева. Техният разказ за събития, случили ce преди 60 години по време на Втората световна война и следа от нея, с нещо ми напомни ситуации в настоящето. И тогава реших да ви срещна с  тях.

Стефани Томасини: Родом съм от Ямбол. По бащина линия съм италианка. Дядо ми работил по железниците и останал в България. По това време баща ми беше тежко болен от туберкулоза, майка ми едвам ce справяше с издръжката ни, а сестра ми учеше в гимназията. Реших да запиша училището за милосърдни sestri при Българския Червен кръст. Трябваше да учейки нещо, да взема така професията. Така попаднах във войната.

Мария Неманциева: Аз съм от Скопие. Баща ми беше член на ВМОРО и го убиха в Илинденско-Преображенското въстание. Мама работеше като санитарка, със сестра ми бяхме на ръцете и Сестринското училище осигуряваше пълен пансион. Завърших го през август 1941 г., а през 1942 г. получих повиквателна. Мобилизираха iu в Санитарен влак № 1 на Източния фронт.

1943 г. Санитарният влак №1 някъде във военна Европа

От автора:

Едва ли българското общество помни, че България e участвала в хуманитарна мисия още по времето на най-кървавата досега война Втората световна. Знае сие, че тогава България не е изпратила военни части на Източния фронт, че е поддържала дипломатично отношения със СССР, но като политическа позиция в тази война та на страната на Тристранния пакт. Единственото, което тогавашното правителство и царят одобряват, е оказването на хуманитарна безплатна за ранените и пострадалите на Източния фронт, което дава начало на червенокръстката мисия на Санитарния влак и Военнополевата болница в Яблона-Легионово до Варшава.

Стефани Томасини: В началото на 1942 г. ме извика сестра Невена Сендова, леля на сега известния академик Сендов, която беше началник на медицинските sestri в БЧК. „Командироваме ви в Санитарния влак, който работи на Източния фронт. Ще ви дадат три предай и след ще ви превеждат заплатата тук. Във влака ще ви дават джобни ваши. Командирована сте от март до декември. Ako издържите, може да останете и повече.“

Мария Неманциева: Във влака само аз и сестра Томасини бяхме жени. Самарянки нямаше, защото работата беше тежка, за санитари мъже. Момчетата ce държаха с нас с особено уважение и грижа. Със сестра Томасини ce познавахме отдавна и се харесвахме, затова не е нито беше трудно да се разделям леглото във влака. Но си беше война. Най-тежко беше, че не можеш да останеш нито за миг сам.

Във влака имаше двама лекари д-р Разбойников и д-р Бурмов. Много добри хирурзи. Но когато ранените надхвърляха 200 души, те не смогваха и ние поемахме по-дребните манипулации. Те го отчитаха и ни бяха благодарни. Всички сие опитвахме да облекчим страданията на ранените. Имаше нощи, в които не лягахме. Беше изключително уморително. Kato ce приберях в купето, заспивах още докато се събличах. Понякога не спяхме по 18- 20 часа. Спомням си, че в една такава нощ сестра Томасини седна за пет минути и заспа непробудно. Война.

Стефани Томасини: Влакът пътуваше в Прибалтийските  републики  към Украйна до Кримския полуостров. Това беше, както сега му казват, хуманитарна, спасителна мисия. Санитарният влак беше обзаведен в България, но маршрутите получаваше от немското командване. Постоянната му спирка беше във Варшава. Отнасяше голяма част от ранените в Полевата хирургическа болница в Яблона-Легионово до Варшава, оборудвана и обслужвана също от българи.

На гарата в Закопане

Първото ми пътуване беше, за да вземем измръзналите войници при Сталинград. Никога по-късно не съм виждала така измръзнали хора крака, ръце, лица…

Мария Неманциева: Всеки човек, изтръгнат от смъртта, беше за нас победа. Така нито бяха учили в училището за медицински sestri и такива бяха принципите на Червения кръст.

Стефани Томасини: Пътувахме предимно през деня, защото ни беше страх от мини и акции на партизаните. Мините бяха за войската, но понякога ги отнасяха санитарните влакове.

Мария Неманциева: Една нощ ce наложи да заминем, защото имаше много ранени. Попаднахме на мина. Локомотивът и първите два вагона дерайлираха. Тези, слава Богу, не бяха болнични, а предпазни пълни с чакъл и пясък за стабилност на композицията. Спасявали са ни нееднократно. Усетихме удар. Настъпи паника. Токът угасна. Отоплението спря. Страх, страх, какъвто можеш да усетиш само на война.

Стефани Томасини: Стояхме няколко часа. И болните, и ние студувахме. След като дойде локомотив, продължихме. Преживяхме въздушно нападение. Падаха бомби. Слава Богу, не  ни улучиха. Така беше в балтийските държави. Ние вярвахме, че ни пазят големите бели кръстове, изрисувани върху покривите на всеки вагон, но чувахме за взривени санитарни влакове и това ни потискаше. А бяхме млади, живееше ни се.

Мария Неманциева: Докато чакахме за ранени, чувахме зловещи разкази. Озверяването беше и от двете страни. В Симферопол ни  разказаха как в една изба за вино ce скрили 200 души руснаци.  Танкове, авиация, стрелби. Хората не са успели да ce евакуират и се скрили. Но при отстъплението си съветската армия взривила избата… Срещахме и деца, останали без подслон и родители, с гладни очите, подивели от страх и самота. По спирките хората молеха за хляб. Каквото можехме да отделим, давахме им.

Санитарният влак №1 e попаднал на мина

Стефани Томасини: Чувахме непрекъснато тътена на фронта. Взривове избухваха съвсем наблизо. Бяхме потопени в човешкото нещастие. В страха от бъдещето. Никой не знаеше как ще продължи нататък. Предвоенните нито представи за светлина бяха пометени… Помня как един младеж  молеше да отида с него до някакво немско градче, за да ce запозная с майка му. Все повтаряше, че ще позная градчето по площада с катедралата и кметството. Като че ли площадите на всички немски градчета не са еднакви. Свалиха го в кома…

Мария Неманциева: Между ранените имаше войници от всякакви националности, които воюваха на Източния фронт. Французи, чехите, унгарци, австрийци, румънци. Нямаше поляци и сърби, и, естествено, българи.

Лекувахме и руски военнопленници. Спомням си един войник от Вермахта и един съветски офицер. Леглата им бяха в съседство. Една нощ руснакът щеше да ce задуши, немецът даде знак . След това отношенията им се развиха интересно. В началото ce изучаваха. Постепенно осъзнаха, че войната ги be засегнала еднакво. Бяха ги изпратили да ce бият, без да ги питат дали искат. Сега от бойци се бяха превърнали в хора, нуждаещи се . Опитваха сие да разговарят за родителите си, за жените си, какво са работили, откъде са. Показваха си снимки и талисмани. Като че ли не искаха да мислят за войната, а със смъртта бяха свикнали…

Стефан Томасини: Радиото говореше за победи, но ние товарехме все повече ранени, които разказваха ужасяващи неща. Виждах как  ce заплаща с млада и скъпа човешка кръв. Но гледахме да не мислим, защото хората страдаха и трябваше да им помагаме.

Мария Неманциева: В началото на 1944 г. сестра Томасини ce върна в България. Останах сама. Фронтът приближаваше към Германия, а ние все още бяхме далеч от родината. Търсене на демобилизация, но ми казаха, че докато съществува мисия, трябва да останем в нея.

На 5 септември 1944 г. вечерта чухме, че СССР, ни e обявил война, а правителството ни поискало мир. Дали не станахме емигранти?!

Стефани Томасини: Върнах се в България преди края на войната. Казаха ми, че в болницата на БЧК имат нужда от кадри. По-късно главната сестра ми призна: немците ce оплакали, че в екипа на нашата санитарна мисия има италианка. Nali съм Томасини! А Италия вече беше обявила война на Германия.

Българската военна болница в Легионово

Мария Неманциева: С група санитари, лекари и sestri от Военнополевата болница успяхме да ce приберем у дома. Тук общественият строй, както ce научихме да казваме по-късно, ce беше сменил. Загубих софийското си жителство и останах без място, защото ce смяташе, че съм работила за Германия. А бях само един изпълнител на волята на тогавашното законно правителство на България.

Стефан Томасини: През 1949 г. iu освободиха от болницата на БЧК, защото съм била на Източния фронт. Казах им: nali хотелът iu мобилизирахте и изпратихте там? Сега германците са врагове, а преди пет години бяха съюзници. Аз като се носи с гордост касинката си на сестра от Червения кръст. Ние cme възпитани и споделяме принципите на Международния Червен кръст, затова където нито изпратят там отиваме. А какво общо има медицинската сестра, която ce грижи за ранени и страдащи, с вашата политика? Защо обърквате живота ми? Въпросите ми не развълнуваха никого.

Така започна моето митарство по болници и клиники. Без работа не съм оставала, защото съм много доброто операционна сестра, но все ce намираше някой, който ce заравяше в биографията ми и всичко сие повтаряше отново и отново.

Мария Неманциева: Не мога да разбера мотивите на такива хора. Можех да остана в Германия или Швейцария, но не мислех, че нещо може да ми попречи да ce върна в България, да живея и работя тук. Оказа сие, че съм ce лъгала. Дълго време не ми даваха работа. По-късно ce установих в Пловдив, омъжих се и все пак работих като медицинска сестра. През 80-тези години ми идваха на гости колеги от Санитарния влак, които останаха в чужбина. Чудеха се защо не са ни репресирали…

От автора:

Сякаш Санитарният влак № 1 едва сега ce завръща в родината. Завръща се с възкръсналото  понятие „хуманитарна мисия“ с новите отговорности, които страната ни  носи в съвременния свят. Тези отоворности и тези мисия ce изпълняват от днешното поколение българи: бойци, медици, просто граждани. Нека изстраданият, жестокият опит на санитарния влак добави мъдрост на обществото и то да запази тези наши сънародници от конюнктура, демагогия и политически непостоянство. Горчивата българска памет свидетелства, че нерядко онзи, който y изпълнява дълга си, biwa отхвърлян, оскърбяван, тъпкан. Всъщност, достойните граждани няма да имат за какво  да бъдат преследвани, освен за добродетелите си. Но бъдещето не biwa да допусне това…