Рано през зимата, която последва македонското въстание, стана очевидно, че епидемиите може да се окажат по-фатални за бездомните жители на селата, отколкото глада или турците, още повече че имаше и ранени жени и деца, за които трябваше да се положи грижа. Истина е, че имаше две турски болници, една гражданска и една военна, но средният селянин по-скоро би умрял, отколкото да повери себе си на тях. Имаше също и гръцка болница, която бе просторна и добре поддържана. Чувайки, че нейните два етажа са свободни, ми хрумна, че ако Британският благотворителен фонд плати разходите, гърците може би щяха да се съгласят да отделят тези незаети отделения, за да ги предоставят на българите. Аз отидох, както му бе редът, при епископа на Крушево, който тогава представляваше Битолския митрополит, за да предложа тази схема… На горния етаж епископът седеше върху нещо като трон, обграден от миряни, в това, което очевидно беше един вид зала за съвещания. Той беше възрастен мъж, пълен и достолепен, излъчващ солидно, самодоволно, неинтелигентно достойнство, което навяваше твърде свещен отпечатък. Аз направих своето предложение, което изглежда стъписа горкия човек и след това последва този диалог:
Владиката: Това е напълно невъзможно. Нашата болница е само за гърци.
Аз: Това ме изненадва, Ваше светейшество. Казаха ми, че гавазинът на английския консул е понастоящем пациент. Ами че той е албанец-мюсюлманин!
Владиката: Навярно, навярно. Аз не знам. Ние може би приемаме европейци или католици, или дори турци като платени пациенти, но българин никога – със сигурност никога българин.
Аз: Мога ли да попитам защо?
Владиката: Те са наши врагове.
Отговорът беше толкова откровен, толкова примитивен, че аз стигнах дотам да го питам дали неговата болница е християнска или езическа институция, докато един господин, който седеше в кръга наоколо, смени неудобната тема, като изказа смайващото твърдение, че няма българи. Има само „българогласни гърци“. Аз се заинтересувах как се е получило това, че те са проговорили български. Тогава, малко или много в хор, епископът и миряните започнаха да развиват една теория, която може да се открие дори в творбите на някои гръцки апологети, които твърдят, че пишат като учени и историци. Първоначално, така върви теорията, населението на Македония е било гръцко, но то е печелило толкова много победи над славяните и е вземало толкова много военнопленници, че са възникнали езикови трудности. Тъй като славяните тогава, както и сега, са били печално глупави, те не са могли да научат гръцки, така че гърците са били принудени да научат славянски като начин да нареждат на своите слуги. Малко по малко те са забравили своя собствен език и „българогласните гърци“ на съвременна Македония са резултатът от това. „Добре“, казах аз, „ако тези хора са действително ваши братя, какво има да се двоумите да ги приемете във вашата болница?“
Владиката: Те са престъпници.
Аз: Какво са извършили, Ваше светейшество?
Владиката: Те завзеха нашите църкви, изгониха нашите свещеници и дори изтриха гръцките надписи по стените.
Аз: Но в края на краищата предполагам, че тези църкви са били построени с парите и труда на същите тези селяни?
Владиката: Те принадлежаха на Патриарха.
Аз: Навярно мъжете са извършили неща, за които могат да съжаляват, но със сигурност Вие няма да отблъснете жените и децата?
Владиката: Бих предпочел всичките да загинат, отколкото да пусна един от тях в болницата. Те всички могат да дойдат – само ако признаят Патриарха.“
Откъс от книгата на Хенри Брейлсфърд “Македония, нейните народи и тяхното бъдеще“ от 1906 г. по българското издание – София, 2013, с. 204-206.
На снимката: Руините на село Загоричане от същата книга.
