През XIV в. обединилата се с рода на Шишмановци династия на Срацимировците е една от най-могъщите владетелски фамилии в цяла Югоизточна Европа. Тяхното влияние се усеща в благородническите дворове на византийския император, сръбския крал, влашките воеводи и молдовските банове. Владенията на Срацимировците обхващат територии из целия Балкански полуостров и дори морските доминиони на Венеция, Генуа и Дубровник се съобразяват със значимостта им и поддържат с тях оживени търговски контакти.
Целият този блясък на властта на Срацимировците угасва постепенно, погълнат от сянката на османското завоевание. В средата на XV в., малко повече от столетие след величавия зенит на династията на Срацимировците, Фружин, последният от синовете на търновския цар Иван Шишман, е наследник на изгубен трон на загинало царство. Воювал през целия си съзнателен живот срещу османците, отнели земите на предците му, Фружин не съумява да върне свободата на народа си и издъхва през 1460 г. в град Брашов в Унгария.
Престолонаследникът на България посреща смъртта като изгнаник без перспективи, чиито титли и владения в унгарския кралски двор били вече привилегия на други. Разпродал голяма част от земите си за да може да участва в трагично завършилия поход на Владислав III Ягело, Фружин оставя на наследниците си изгледите за твърде нерадостно бъдеще в принудителното изгнание на техния род.
Именно от един от тези договори за продажба всъщност и научаваме, че линията на Фружин щяла да продължи дори и след неговата смърт. Според спогодбата за прехвърлянето на собствеността на имението Файдаш в комитата Заранд от „Фружин Цезар от Максонд на мачванския бан Ласло Мароти“ към момента на договорката през 1443 г., Фружин имал син на име Шишман и други неспоменати по име синове и дъщери. Не е напълно сигурно какво точно се случва с тях или със самия Фружин след провала на кръстоносния поход на Ягело през 1444 г.
Българският престолонаследник и рода му изчезват от историческите хроники за период от около 15 години и известия за тяхната съдба започваме да получаваме едва след смъртта на Фружин през 1460 г. Трябва да предположим обаче, че оцеляването в Унгария не е било никак лесно за фамилията на българския принц, тъй като отговорността за фиаското на похода на Ягело е стоварена от Янош Хуняди върху плещите на Фружин и семейството му. Според Хуняди виновниците за катастрофата са „неизпълнилите обещанията си български князе“ с което недвусмилено визира Фружин и неговите наследници. Превърнат в изкупителна жертва родът на Срацимировците губи всички семейни привилегии и земи в Максонд, които са дарени на северинския бан Яков Понграц. Макар да се налага да започнат отначало да градят доверието към своя род по всичко изглежда, че наследниците на Фружин успяват в тази задача.
Първи известия в тази насока получаваме от една грамота на унгарския крал Владислав VI, съгласно която на Ищван (Стефан) Шишман и Михай Деш са предоставени правата на представляват като пълномощници благородниците от осем района в областта Северин, където имало значителен брой български преселници. Въпросният Ищван Шишман вероятно бил внук на Фружин и очевидно съумява да върне известна част от влиянието на рода си, защото през 1462 г. към фамилното му име е прикачен топонимът Бозяши, който трябва да укаже, че наследникът на Срацимировци е получил с кралско благоволение владението Бозаш.
През 1467 г. Бозяши е упоменат като съсобственик на село Радуленц, заедно с личност на име Сандрин (Александър) Шишман. Той се споменава в редица грамоти до самия край на XV в., първо като кастелан на северинската крепост, а впоследствие и като съсобственик на села в Северинска област. Последният документ указващ участието на Сандрин Шишман в поземлени сделки датира от 1496 г. и загатва за потенциален негов наследник на име Филип Шишман.
Хрониките от последвалият половин век споменават съвсем бегло за наследниците на Срацимировци – в документ от 1515 г. се открива едиствено името на Радослав Шишман, благородник от Караншебеш, който участва в покупката на поземлена собственост извън крепостните стени на града.
През първата половина на XVI в., Унгария бива подложена на все по-засилващ се натиск от страна на османската военна машина. Страната е разкъсвана и от вътрешни противоречия и междуособици между крал Людовик II и влиятелният благородник Янош Запояи, който целял узурпирането на властта с турска помощ. След катастрофалното поражение за унгарците в местността Мохач през 1526 г. в което загива и самият Людовик II, унгарският парламент избира Запояи за владетел на Унгария.
Новият крал бързо се признава за османски васал и начева чистка с която да неутрализира протиниците на своята протурска политика. От грамота на Запояи от 1526 г. виждаме чия страна в конфликта са взели българските царски потомци. Въпросният документ постановява конфискуването на селата Чура, Лигет и Чеба от дотогавашния им собственик Ищван Шишман, който очевидно поддържал контакти с противниците на Запояи и представлявал пречка за новия унгарски владетел.
Съмнителната стабилност на Унгария като османски васал обаче приключва със смъртта на Запояи през 1540 г., която ознаменува началото на най-голямото турско нахлуване в Централна Европа. За кратко време султан Сюлейман II подчинява на властта си почти цяла Унгария. През този период като основен водач на съпротивата срещу османското нахлуване се очертава трансилванският княз Стефан IX Батори, който се ползва с подкрепата на значителна част от благородническите фамилии.
Когато през 1550 г., турците последователно овладяват големите крепости Липа и Чала и подлагат на тежка обсада Темешвар и Нандорфехервар, Батори отправя отчаян призив за помощ към своите съюзници. Сред отзовалите се е поредният наследник на Срацимировци – Ференц Шишман. Любопитно е съвпадението в етимологията на имената Ференц и Фружин, като много историографи ги считат за тъждествени, т.е. има голяма вероятност този царски потомък от XVI в. да е кръстен на своя далечен дядо Фружин. Ференц Шишман пристига на помощ на Батори, начело на голям конен отряд, който впоследствие участва в унгарското контранастъпление и отвоюването на крепостта Чала. При обсадата на крепостта Липа, българският царски потомък се бие на предните линии и е сред първите, които щурмуват направения от унгарските оръдия пробив в укрепленията на крепостта.
Улама паша – турският командир на Липа, обаче съумява да подготви крайно неприятна изненада на настъпващите унгарци. Очакващите щурма турци изкопават предварително дълбок прикрит ров от вътрешната страна на крепостните стени, на дъното на който поставят заострени колове. Ференц Шишман пропада в изкопа заедно коня си и според изворите „остава пронизан на дъното на рова“ . По ирония на съдбата той умира, опитвайки се да овладее крепостта в която само век по-рано е резидирал самият Фружин.
От хрониките така и не става ясно дали Ференц Шишман оставя наследници. Потомци на Срацимировците обаче отново се появяват в унгарските кралски архиви през втората половина на XVI в., когато в Темешварска област е отбелязано присъствието на Дюрма Шишман де Гатая. Топонимът „Гатая“ отново маркирал фамилно поземлено притежание и сигнализирал, че промененото съотношение на силите между Османската империя и държавите от Централна Европа през втората половина на XVI в. давало възможност на потомците на търновските царе да оберат плодовете на последователната си антитурска политика в полза на Унгария.
Последното известно ни споменаване на фамилията Шишман в унгарските хроники датира от 1596 г., когато в грамота на трансилванския княз Сигизмунд Батори е засвидетелствано името на Гьорги Шишман де Карансебеш. При все това трябва да се отбележи, че една значителна част от унгарските кралски архиви са все още неизследвани от български историографи и тепърва може да предстои откриването на още наследници на последната българска царска фамилия.
