Отново за нашата гора и нейното унищожаване! Борбата за опазването й е жестока и трудна. По повод зачестилите репортажи за безогледна сеч в разни района на България да си припомним за нерадостната съдба на един всеотдаен неин защитник – Васил Попов, за жестоката цена на избора да живееш честно! На 2 февруари 1912 г. фатален изстрел, проехтял във велинградския квартал Лъджене от ръката на наемен убиец прекъсва живота на Васил Василев Попов – лесовъд, защитник на българската гора и природа, роден в Стара Загора на 15 октомври 1878 г. За трагичното събитие разказва един от очевидците – Георги Петров, първи и дългогодишен редактор на сп. „Горски преглед”, излизало от 1910 до 1943 г. Той публикува своя разказ и снимка на Попов още в брой 2 от 1912 г.: „На 2 февруари 1912 г. в 7 ½ часа вечерта обикновените посетители на хотел „Македония” в с. Лъжене – болшинството лесничеи – вече привършваха своята вечеря. По-голямата част от тях бяха се оттеглили от масата за вечеряне и бяха се разположили на групи около съседните маси, гдето едни се занимаваха с четене на вестници, другите прекарваха времето си в игране на табли, а трети водеха оживени разговори около обикновените злободневни въпроси. На масата за ядене бяха останали само лесничеят Попов, управителят на митницата Чуков, които нещо разговаряха и пишущият настоящите редове, който довършваше вечерята си… Отвънка улицата осветена като ден от грамадните ламби на стоящите един срещу друг хотели и всички отворени дюкяни покрай и срещу тях, а понеже е празничен ден и още рано, тя е пълна с минувачи. Ненадейно, като изпод земята, чу се един тъп гърмеж. Отначало никой не разбра откъде произлезе този гърмеж, обаче инстинктивно всички наскачаха на крака и взеха да се питат „какво стана?”. В това време стана от стола си и В. В. Попов и без да подозира случилото се, и той като другите запита „какво стана“. След няколко секунди обаче той разбра „какво беше станало”, и, като се хвана за гърдите, с викът „олеле, убиха ме“ потегли бързо към вратата. Ала ударът беше добре измерен и не му даде да отиде много надалече. Не стигнал още до вратата на хотела, той падна възнак и от устата му бликна димяща ясночервена кръв… Отпосле се установи, че това моментално издъхване се дължеше на това, че куршумът, който беше преминал през двете крила на белия дроб, беше прекъснал съвършено главната белодробна артерия.”
Васил Попов е 34-годишен!
Кой е Васил Попов и защо е убит? Заради своя професионализъм, честност, принципност, неподатливост на корупция! Оказва се, че тогава, преди повече от 100 години, в свой доклад за състоянието на горите от 1900 г. министърът на търговията и земеделието отбелязва: „В министерството се натрупаха толкова много преписки за убити горски служители…”. По данни от статистиката през ХХ век при изпълнение на служебния си дълг са загубили живота си 685 горски служители, от тях 21 – лесовъди! И сега, в ХХI век звучи твърде актуално… С почти ежедневните съобщения и репортажи за безогледна сеч, побои над горски служители, обезлесяване на планините Пирин, Странджа, Родопите. А и съвсем близо до нас – Аязмото.
Васил Попов е син на старозагорската възрожденска учителка, благодетелка, дарителка Теофано Попова. Непосредствено след смъртта му, през април 1912 г., издават в Стара Загора книга „Кратки черти из живота и обществената дейност на лесничея Васил В. Попов от гр. Стара Загора“. Подробна биография, 136 страници, съставена от негови колеги, приятели и от майка му. Книга, написана с отношение и чувство, обясняваща как е живял, как е възпитаван, защо е изградил такъв характер, каква е причината да завърши трагично живота си и какъв е споменът за човека. Екземпляр от изданието се съхранява във фонда на библиотека „Родина“. Роден месеци след жестоката смърт на баща си, убит в старозагорските кланета, Васил Попов расте в трудно и бедно време. Поради непрекъснатото преместване на майка си, учителката, отначало учи в Казанлък, после в Севлиево, в Солун, в Пловдивската гимназия. През лятото на 1898 г. завършва с отличие престижната Горска академия в град Лемберг, Австро-Унгария (днес гр. Лвов, Украйна), като преди това преминава стаж в известното лесничейство на княз Шварценберг в Чехия. Високо образован специалист, владеещ чешки, руски, полски, отчасти френски и турски език той изучава и опита в горското дело на страни като Русия, Франция, Швейцария. Назначен е на работа като лесничей в Радомир. След по-малко от две години започват патилата му – за шест години е уволняван три пъти и е местен 15 пъти – Чепино, Батак, Провадия, Асеновград, Стара Загора, Варна, Малко Търново, отново Стара Загора и Чепино. И ако се върнем отново към книгата, получаваме пълна картина за характера и човешките качества на Васил Попов – човек с желязна воля, енергичен, целеустремен, трудолюбив, въздържан и умерен в ежедневието си, борец за правда. Нарушенията, беззаконието, кражбите и престъпленията спрямо българската гора и природа, с които се сблъсква ежедневно не му дават покой. Започва да изпраща рапорти за нарушенията до по-висшето началство, но среща неразбиране, а и подигравки и злоба. Наричат го „ексцентрик, недосмислен, дори и луд“. За неговата неподкупност знаят кметове на селищата, където работи и търговците на дървен материал. Разказва се случай в старозагорското село Дълбоки, когато пред очите на майка му предлагат 1000 наполеона подкуп, за да фалшифицира документи за присвояване на Дълбошката общинска гора. За да не дава повод за хорски приказки и подозрения лесничеят Попов си плаща всеки обяд или вечеря, когато се наложи по време на обиколките си да се храни в частни селски къщи. По всякакъв начин властта се стреми да го привлече на своя страна. В писмо до своя приятел Васил К. Манов (2 юли 1907 г.) пише: „Предлагат ми високи постове, за да млъкна. Но аз не ще млъкна. Искам да посветя живота си на родопските гори, защото те заслужават това.“ Пише и публикува гневни, „огнени“, както ги наричат колегите му, статии във вестниците „Пряпорец“, Камбана“, в Списанието на Българското икономическо дружество. През септември 1906 г., със собствени средства започва да издава месечното списание „Бранище“. Продължава до декември 1913 г., малко след смъртта на своя създател и редактор. На неговите страници публикува своите идеи и планове за развитие на горското дело у нас. Остро критикува политиката и машинациите на тогавашното министерство на търговията и земеделието. В програмната статия в първия брой на списанието Васил Попов смело обявява „…никому няма да угодничим и никого няма да разгневяваме, ще третираме напълно обективно въпросите на това нещастно наше горско дело“. В първите броеве публикува още своето обширно изследване „Горите в България“, статията „Концесионната експлоатация на държавната гора „Лонгоза“, а също и множество писма и сигнали от различни краища на отечеството – от Силистра, Пещера, Рила, Искрец, Софийско, Бургас, Костандово, Дорково, Чепино… Сигналите му се посрещат с мълчание и пренебрежение. Отговорът е на 2 февруари 1912 г. в лъдженския хотел! Тъжно, трагично и безнадеждно!
В края на споменатата книга сломената майка Теофано Попова обявява и изпълнява последното желание на сина си, споделяно приживе – „ако умра неженен, имота си оставям на сирачетата от Старозагорското сиропиталище“.
В брой 2 от 10 февруари 1912 в. Старозагорски глас публикува съболезнователни думи и подробности от поклонението пред Васил Попов в Стара Загора.
На 24 юни 1934 г. членове на Дружеството на българските лесовъди откриват бюст-паметник на Васил Попов в Борисовата градина. През ноември 1992 г. постаментът остава празен (както се случва и с други паметници в споменатата градина). Паметна плоча е поставена и във Велинград, на мястото където е прекъснат живота на смелия и всеотдаен български патриот.
