Кучетата са домашни животни, човешки. Може да са произлезли от диви вълци, но откакто са произлезли, са все домашни. Като се има предвид, че това се е случило много отдавна, още в самото начало на човека като такъв, сигурно може да се каже и обратното – хората са кучешки животни. Всъщност двата вида – Canis lupus familiaris и Homo sapiens recens са се появили заедно, еволюирали са заедно, адаптирали са се към всякакви условия на живот заедно. Неслучайно няма човешка култура, в която кучетата да не присъстват. Няма и кучешка порода, която да е произлязла без човешка намеса.

Но това не е някаква романтична любовна история. Всъщност кучетата винаги са имали практическо приложение в човешкия бит, винаги са изпълнявали конкретни задачи. Някои смятат, че първата функция на домашните кучета е била да служат за отопление в студените пещери. След това хората са забелязали, че всъщност могат да ползват и много други умения на кучето. Комбинацията от кучешките инстинкти, физическа сила и бързина и човешкия интелект се е оказала изключително ефективна в лова, отглеждането на други домашни животни, опазването на „своето“ от „чуждото“. С развитието на човешката култура, кучетата са придобивали нови и нови функции – участвали са в армии като бойни кучета, теглили са шейни, търсили са ценни ресурси, участвали са в религиозни ритуали, били са се на арената за забавление на хората и много, много други неща. В днешно време кучетата са запазили много от старите си функции. Имат и нови модерни професии – асистенти на хора с различни заболявания, водни или планински спасители, търсачи на наркотици или взривни вещества, полицейски служители и още много други. Не на последно място е едно от най-разпространените предназначения на кучето – домашен любимец.

За да се случат всички тези неща, е имало две много важни условия – да се подбере подходящо куче за съответната работа и да се научи да разбира какво се иска от него в конкретна ситуация. Когато искаме куче за домашен любимец също трябва да изпълним тези условия.

Когато избираме куче, трябва да изберем такова, което ще се адаптира лесно към нашия начин на живот. Например ако сме активни хора, които обичат дълги планински преходи, трябва да търсим куче, което ще може да издържа такива преходи. Ако пък предпочитаме да прекарваме свободното си време на дивана пред телевизора, трябва да намерим куче, което няма да е постоянно пълно с енергия за изразходване. Всъщност трябва да имаме идея къде ще живее кучето и как ще прекарва дните си и да изберем подходящ индивид.

След това идва по-съществената част – да научим кучето да ни разбира и да научим себе си да разбираме кучето. Всъщност ние тия неща си ги знаем – нали двата вида сме еволюирали заедно. Генетично ни е заложено да се разбираме. Кучетата много добре разбират кога човек е добронамерен, кога е доволен, кога е ядосан, тъжен, щастлив, нервен, спокоен. Хората също разбират кучетата инстинктивно. Няма човек, който не знае какво значи въртенето на опашката заедно с цялата задна половина на кучето, оголените зъби, свитата между краката опашка. Проблемът ни е, че говорим. Говорим постоянно и се опитваме да кажем всичко. До степен, в която не обръщаме внимание на никаква информация, която не е вербализирана. Фокусираме се върху съдържанието на речта и неглижираме другата част от човешкия „език“ – поза на тялото, мимика, жестове, интонация. А кучетата не могат нито да произведат, нито да разберат човешки говор. Обаче перфектно разбират невербалната комуникация, а и я произвеждат. И тук се появява конфликт – с устата си казваме едно, а с поведението си казваме друго. Ние имаме предвид първото, но кучето разбира второто.

Когато общуваме с кучето си, трябва да спрем да приказваме постоянно като съвременни хора. Трябва да се върнем назад във времето в оная пещера, в която хората и помежду си не са приказвали толкова. Да спрем да произвеждаме собствената си реч и да обърнем внимание на посланията, които изпращаме с поведението си. И да обърнем внимание на посланията, които кучето изпраща с поведението си. Всъщност вероятно основната функция на кучето домашен любимец е да ни помага да общуваме по-добре, да се учим да сме спокойни, да намираме човешкото в себе си и да намаляваме белия шум на цивилизацията и технологията за сметка на общуването в чист вид – директно, искрено и ясно. Така че, когато някой ви каже, че кучето му е домашен любимец, не подценявайте тази кучешка професия. Тя вероятно е най-важната за хората.

За автора

Михаил Беровски

Казвам се Мишо и съм кучкар. От малко дете си мечтая да споделям живота си с куче, от години тази мечта е факт. Сега се стремя да съм все по-добър стопанин на моите кучета, а и да съм все по-отговорен към чуждите и ничиите.