Тази реч би правила чест на британския парламент! ДАНИЕЛА ГОРЧЕВА

Колко такива блестящи, морално безукорни речи, изпълнени с достойнство, с непреклонна почтеност, с ясно разграничение между добро и зло, между истина и пропаганда, между право и безправие са произнесени по време на Втората световна война, бихте ли ми казали?

Това ли са българските „фашисти“, които жестоко, безчовечно, садистично бяха избити от комунистическите престъпници, за които не България, а Съветският съюз беше свещен?

Моля, прочетете дума по дума.

Парламентарна реч в защита на евреите, на правото и на морала, в защита на националното достойнство и човечността, произнесена от българския народен представител ТОДОР КОЖУХАРОВ, осъден на смърт като „фашист“ от съдебните убийци на т.нар. Народен съд и убит в злокобната нощ на 1 февруари 1945.

Ето какви достойни българи убиваха комунистите. Вижте колко актуално звучат и днес думите му, в уж европейска България.

Тодор Кожухаров: „Г-да народни представители! Не е в навика ми да се явявам често на тая трибуна и да злоупотребявам с вашето търпение, но аз смятам, че съм длъжен да изпълня един обществен дълг и, най-сетне да осмисля моето мълчаливо стоене на една банка.

Аз съм от тези народни представители, които подписаха писмото на г-н Пешев, заради което той така жестоко пострада днес. И аз съм длъжен да се мотивирам, защо съм подписал това писмо. Заявявам открито и високо от тази трибуна: подписах го, защото…

Тодор Кожухаров: Аз подписах това писмо, г-да народни представители,

защото, едно, че не съм бил никога антисемит – това го заявявам

открито…

Г-да народни представители! Не само че никога не съм бил антисемит, но и никога не съм влизал в разбирателство на мотвите, поради които един велик народ като германския се е обявил непримирим враг на семитите.

Германският народ може да си определя отношенията към този въпрос , както си ще. Обаче всеки един от нас, като гражданин или като народен представител, може да има свое становище по този въпрос.

Та аз подписах писмото на г-н Пешев, което беше продиктувано от факт, че между народното представителство се разпространиха слухове какво в „новите земи“ по един брутален начин били изселени маса евреи. Г-н Пешев стана изразител на едно възмущение, което се ширеше в голяма част от народното представителство.

Мотивите ми бяха чисто, тъй да кажа, морални.

Аз исках да се чуе едно коректно предупреждение от средата на народното представителство както по отношение на правителството на изпълнителната власт, така и по отношение на Парламента и да се апелира за една по-голяма хуманност, за една по-голяма човечност в България, защото от опит зная че единственият морален капитал за една малка държава е да бъде правова държава.

Една малка държава, един малък народ с нищо друго не може да импонира на външния свят – нито със своята култура, нито със своята материална сила, нито със своите богатства. Малката държава има един единствен морален капитал – да бъде лоялна.

Всеки българин трябва да бъде горд от постановлението на нашата конституция, което казва: „Всеки роб, стъпил на българска земя, става свободен човек“.

Това е най-гордото постановление на българската конституция, това е нашият морален капитал, изтъкнат така великолепно от големия български държавник Стоилов в една негова реч.

Само правова България може да претендира да бъдат зачитани и нейните права от по силните, толкоз повече, че ние сме един народ, който до вчера плачеше за правда, един народ, чиито малцинства до вчера се третираха като безстопанствени стада.

И това го направих, г-да народни представители, не от желанието само да говоря, не само за да изпълня един формален дълг, но защото имам дълбоки и силни преживявания от миналото, които са ми дали един горчив опит. И тъкмо за този горчив опит аз искам да говоря.

Нека се предпазваме от временни и случайни настроения.

Настроенията се менят.

Това, което е днес, утре няма да бъде, по-другиден сигурно няма да бъде.

Искате ли доказателства, г-да народни представители?

Аз ще се върна малко назад и ще ви припомня какви настроения се развихриха в България преди няколко години, след преврата на 9 юни и особено след атентата в „Св. Неделя“.

Не беше шега работата да загинат толкова българи под развалините на тази черква. Възмущението беше стихийно не само у нас, в целия свят. И аз помня тогава как нашата така наречена интелигенция пламна от негодувание.

Аз помня, че тогава се отправяха жестоки упреци и заканвания срещу правителството и срещу Парламента. И мен лично са ме срещали почтени господа патриоти – bon bourgeois, както се казва, хора, които в къщи хранят котките си със захар, но този път бяха станали жестоки, просто неузнаваеми – и са ми казвали:

„Как е възможно такова нещо! Най-напред ще избием правителството и Парламента! Няма силна ръка! Днес трябва да увиснат най-малко 1 000 души по електрическите стълбове на София!“

Ние слушахме тия упреци, мъчехме се да успокояваме тия развихрени настроения, но не всякога успявахме. Аз си спомням печалния случай с полковник Личев, който изчезна също така в тази вихрушка. Бях негов комшия, и неговата тъща, покойната г-жа Брошка, дойде разплакана у дома да ме моли за нейния зет, който бил арестуван, да се застъпя за него. И аз смятах, че изпълнявам един човешки дълг, като отидох при тогавашния военен министър, г-н генерал Вълков, и го помолих да не направят нищо лошо с този човек. Преди всичко той е безобиден, безопасен, няма смисъл властта да се занимава с такива безобидни хора.

Г-н генерал Вълков ми каза да отида с неговия автомобил в Дирекцията на полицията. Директор на полицията тогава беше Владо Начев. Аз му предадох заповедта на военния министър и той си взе бележка.

На другия ден заминах за Женева за една антиболшевишка конференция и там в един вестник прочетох, че полковник

Личев и полковник Топалджиков били убити – известно е как – по един неприличен, по един жесток начин. И до днес ми е мъчно да минавам покрай неговата вдовица, която ме гледа с едно чувство на упрек. Може би мисли, че аз не съм си изпълнил длъжността спрямо нея. Подкосиха ми се краката в Женева, когато прочетох това съобщение във вестника. Върнах се тук в България, и какво сварих? Националистическите среди, от които и аз изхождах и в които заемах едно видно място, устройваха събрания за моето изключване, искаха да ме обвинят едва ли не за предател на българската национална идея, че съм се застъпил да не бъде убит един български офицер. Имаше предложение за моето изключване. Разбира се, здравият разум надделя. Не ме изключиха, но аз щях да бъда горд, ако бяха ме изключили по един такъв повод.

Какво стана впоследствие?

Не минаха една- две години и настроенията се промениха, оттеглиха се като придошла река в коритото си, спокойствие настана в страната, и тогава и провокатори, и виновни, и невиновни, и кьораво, и сакато почна да търси отговорности за кръвопролитията в България.

И понеже всички се измъкнаха безотговорно

на сянка като подлеци, остана само да стърчи голямата фигура на един български държавник, един кротък професор от Университета Александър Цанков, който и днес още носи отговорността. И даже довчерашни негови партийни приятели често пъти му отправят упреци в това направление.

Аз помня този жесток пример от миналото и затова подписах това писмо – да апелирам за умереност, да апелирам за коректност, за човещина към всички,

които живеят в България, не само като евреите.

Г-да народни представители! Ние днес присъстваме при ликвидацията на този инцидент. Нашият подпредседател г-н Пешев, тъй или инък, беше заставен да си подаде оставката. За жалост не му се даде възможност даже да си прочете оставката.

Никола Мушанов: Поправете се: не по подаване оставка, а бе бламиран.

Тодор Кожухаров: Поправям се тутакси – бе бламиран. Бламиран бе даже без да му се даде елементарната възможност да се обясни, която се дава даже на всеки обвиняем и за най-тежко престъпление. Той бе бламиран по един незаслужен начин.“

*

Тодор Кожухаров е роден на 23 юли 1891 година в Станимака (Асеновград). Завършва 32-ри Царски випуск на ВНВУ през 1911 година.

Герой от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.

Да пъти раняван в битка, остава инвалид от войната и ходи с бастун до края на живота си.

През 1921 този удивително смел и интелигентен човек завършва право.

Бил е преподавател във ВНВУ, два пъти министър на железниците, пощите и телеграфите през 1935-1936 г., депутат в четири народни събрания, противник на въоръжената борба на ОФ, участник в спасяването на българските евреи, автор и директор на в. “Слово”, един от създателите на Българското национално радио.

Извън вестника оставя забележително литературно творчество, сред което се открояват „Военни разкази”, „Из записките на един офицер”, „Под развети знамена”, „Военни силуети”, „Исторически сенки – портрети на велики личности”, пътеписите му „Из цяла Европа”. Кавалер е на два ордена “За храброст” и един „Свети Александър с мечове”.

*

Из спомените на Царица Йоана:

„На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…

…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска”. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепа с приклад.

Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица”. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.“