Проф. Христо Матанов е роден през 1952 г. в Харманли. През 1978 г. завършва Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Специализира в университета „Аристотел“ в Солун (1981, 1984, 1987), в Dumbarton Oaks Centre for Byzantine Studies във Вашингтон (1987-1988) и в Кьолнския университет (1991-1992). Ръководеше Дирекция по вероизповеданията към Министерския съвет (април 1993 – октомври 1996) в едни от най-размирните времена за изповеданията у нас. В момента е преподавател в СУ.

1. Германската дискретност

Началото на 90-те години, когато настъпиха промените в Европа, бях един от първите българи, отишли в Германия със стипендия „Хумболт“. И то без да минавам през тукашните институции. Тогава имаше изходни визи – споменавам го за младите, които не го знаят.

Преди да си намеря квартира, бях отседнал у моя професор в предградието на Кьолн – Брюл. Едно от задълженията ми бе, освен да преглеждам и изучавам библиотеката на града, която е доста богата, и да разхождам кучето на професора. Един ден тръгнах с кучето из близка гора, след това направих обиколка из крайните квартали. От живописните къщи, декорирани с красиви пердета, не се виждаха никакви хора. Кученцето изведнъж реши да свърши естествената си нужда право на плочките. В същия миг от един прозорец изскочиха физиономиите на баба и дядо, които веднага размахаха четки и вестници. Отвориха прозореца и се развикаха, че ще се обадят в полицията, ако не изчистя. Беше доста притеснително за мен. Това бе и първият път, когато германците ми показаха какво означава „селска дискретност“ – никой не се показва, но всичко виждат.

Стипендията „Александър фон Хумболт“ се дава от германското правителство и е една от най-престижните в страната. Според условията ѝ беше позволено да заведеш и семейството си в Германия. Което и направих. Семейството ми пристигна с влак, а пътуването може би беше едно от последните подобни през обхванатата от война Югославия. Първоначално тръгнах да ги взема с фолксвагена си „костенурка“, но той се счупи по пътя. Опитах се да се върна до България с ТИР, но се оказа, че той трябва да иде първо до Полша за някаква дървесина – т.е. пътуването да трае поне 2 седмици. Отказах се, върнах се в Германия. Затова и казах на семейството си – волю-неволю да тръгват с влак. Така дойдоха при мен.

2. Счупен крак

Със сина ми си купихме футболна топка и привечер ходехме на игрището на университета. В Кьолнския университет, между основната сграда и мензата, има доста голяма площ, която е свободна за всички. Там играехме футбол. Понеже бях сравнително млад, а синът ми 14-годишен, двамата бяхме амбицирани и тичахме. Имах неблагоразумието да го финтирам, той обаче ми „тегли“ една секира отзад и ми счупи крака.

Направи ми впечатление, че по същото време млади германци – мъж и жена, играеха федербал и перцето им прелиташе над мен. Те не се спряха и за миг да играят, въпреки че видяха какво се случи. Добре, че дойде един приятел и ме откара до най-близката болница. Преди да ме качат в автомобила, двамата германци продължаваха да играят, все едно, че нищо не се е случило. Остана ми впечатлението от германците, че са хора, които са затворени в себе си и гледат собствените си интереси. Чуждото много не ги интересува.

3. БАН – на самотек

През 1993 г. с постъпването ми в Дирекцията по вероизповедания започнах да преподавам и в Софийския университет, където не ме приемаха известно време. СУ се смяташе за идеологическа институция и който показваше някакви амбиции и възможности, беше насочван към БАН, а университетът бе запазен само за избрани. Веднъж кандидатствах, но видях, че няма смисъл. Затова и отидох в БАН.

Относно актуално изказване на министъра на образованието, който заяви, че в Академията не се работи особено много, бих го потвърдил. Подобни институции и подчинени на тях институти – това е пруско-руска система, която е останала вероятно само в Русия. В останалия свят подобни организации са някакви почетни структури, които имат 30-40 академика. Те се събират по тържествени поводи или да връчват награди.

По онова време какво ми направи впечатление? Историческите и хуманитарните институти в БАН са няколко. В Института по история работят 100 души. Нали се сещате какво щеше да стане, ако всички работят интензивно, както в някои западни университети или в САЩ!?. Тогава председател на института беше акад. Георги Марков. Имах колега, който въобще не стъпваше в института. Беше си отворил собствен бизнес, не взимаше заплатата си, но все пак бе на щат. Къде отиваше заплатата му така и не стана ясно. Не се интересувах, но и ръководството на института не го вълнуваше. Всичко беше оставено на самотек. Затова мога убедено да твърдя, че СУ е по-хубавото, класическо място за изследване.

4. Църковните битки

Постъпването ми в Дирекцията по вероизповедания беше, малко или много, случайно, както много събития ставаха по този начин през онези години. Стана по препоръка на колега и благодарение на познанството ми с тогавашния премиер Любен Беров. Явно е видял в мен подходяща фигура – назначи ме. В Дирекцията прекарах три години и половина, които не бяха никак приятни. Не че поначало гледам на живота от неприятната му страна – напротив. Тогава имаше разделение в Българската православна църква. Всеки ден отивах на работа с тръпнещо сърце, чакайки да има превземане, гонене, биене и какви ли не неразбории. Буквално се получи „инвазия“ на какви ли не вероизповедания, спрямо които народът се отнасяше негативно.

Хубавото беше, че КС се беше произнесъл и премахнал доста членове от Закона за вероизповеданията, но пък във вида, в който съществуваше, беше абсолютно негоден. Не беше закон, а по-скоро текстове, които внасяха объркване, а не яснота.

Наследих тежка ситуация. Всъщност старата комунистическа власт използваше текстове, за да си послужи със следната хватка: признаваше устава на изповеданието – на БПЦ, но не даваше легитимация на патриарха. Получаваше се невероятна бъркотия. Слава Богу, тя вече не съществува, откакто в новия закон се прие принципът на съдебна регистрация. Отидох си от директорското място с облекчение. Тази длъжност ми носеше по-скоро негативи, отколкото позитиви.

5. Сбъркана диагноза

Преди няколко години съпругата ми се разболя много сериозно. От най-лошата болест. Трябваше да ѝ се прави биопсия във ВМА. Не обичам тази болница – много трудно се влиза в нея, а и държаха съпругата ми няколко дни, преди да ѝ направят биопсията, тъй като клиничната пътека изискваше тази процедура. Стоях при нея, тъй като никой не я хранеше. Ако направя аналогия с днешната криза – не ме е страх от вируса, а от постъпването в болницата. Понеже знам какво е.

Три или четири дни спах на един стол, за да чакам проклетата храна, та да ѝ сложа в устата два-три картофа.

След като съпругата ми почина, тъй като получи разсейки, и аз се разболях от същата болест. Трябваше да ме оперират. Шока, който преживях, беше голям. Затова и някак не ме плаши смъртта. Гледам на нея сравнително спокойно.

Пратиха ме в Александровска болница за изследвания, които бяха свързани с радиоактивност, за разсейки в костите. Най-големият шок беше, когато прочетох в епикризата, че има данни за „костни мета“, т.е. метастази. Обадих се на сина си, казах му, че всичко е свършено, щом имам разсейки в костите. Казаха ми, че имало някакво лекарство, което струвало невероятните $30 000.

Когато видях обаче кой гледа и разчита снимките, ми стана ясно какво е станало. Беше едно младо момиче, което не можеше да бъде доцент. Иначе епикризата беше подписана от доцентка. Младото момиче беше най-много докторантка. На нея най-вероятно са ѝ били казали по-добре да пресили нещата, отколкото да пропусне нещо важно. Престара се. Оказа се, че нямам метастази, заблудили я бяха две зараснали счупени ребра.
6. В аудиторията като в „Биг Брадър“

След като напуснах дирекцията, се върнах в СУ. Нямах никакъв проблем – станах доцент, после направих и професура, голяма докторантура. Общо взето, кариерата ми тръгна далеч по-добре.

Поначало не обичам, когато студентите по време на лекция си „цъкат“ по телефоните и гледат в тях. Никога не правя списъци кой присъства на лекциите ми. Още в началото ги предупреждавам, ако имат някакъв спешен случай, на който трябва да отговарят, да излязат извън аудиторията, след това да се върнат, а аз ще се направя, че не виждам. Въпреки това ровенето в телефоните продължава. Който не се интересува от материята, си вади телефона, а отпред пред залата е като „Биг Брадър“ и всичко се вижда. Понякога дори казвам на студентите да си разменим местата и да видят, че всичко е като на длан.

В един курс от 100 студенти има 20-ина, които проявяват интерес, които учат, пишат и пр. Останалите са дошли да изкарат диплома, защото в България явно тя е висша ценност. Не знанието, а дипломата.

Голяма част от обществото ни няма критерии за историята. Не знае какво е истинско проучване. Хората мислят, че историята е някаква фантазия – сядаш, мислиш и изказваш съображения. Няма общи критерии какво е историческа истина и кое не. Във всяка наука има спорове. Да не би медиците да имат само един учебник или пък математиците?! Единствената разлика с историята е, че тя има своя муза – Клио.

В края на 40-годишен цикъл сме – подобно на онези години, когато Моисей е водел евреите към Обетованата земя. Водил ги е 40 години съвсем съзнателно, за да умрат родените в робство. Много евреи роптаели срещу това и казвали: „По-добре да се върнем в Египет“. Същото виждаме и сега, но тези, които идват след нас, са различни. Те ще донесат и по-доброто.