През есента на 1998 г. в правителството на Молдова привършваше работата по ново, по-модерно териториално-организационно устройство на страната. Предвиждаше се намаляване на броя на дотогавашните райони чрез сливане на няколко в един. Да си призная, първоначално не обръщах особено внимание на този въпрос – следях го, разбира се, нали работата на едно посолство е да знае във всеки момент какво се случва в страната на акредитация, но го следях рутинно; смятах, че това не ни касае непосредствено.

Постепенно в Посолството започнаха да пристигат информации „оттук-оттам“, че тази териториално-административна реформа ще засегне района Тараклия, който трябвало да премине в укрупнения район Кахул. А в същото време се подготвяше официално посещение в България на молдовския президент Петру Лучински, по покана на неговия български колега Петър Стоянов. Проведох разговор със заместник-министър председателя, който се занимаваше с въпросите около реформата (ако не греша, казваше се ВалуриуБулгар) и като изтък- нах предстоящата президентска визита, попитах какво се предвижда в проекта на правителството по отношение на Тараклия – той ми отговори, че Тараклия се запазва; попитах дали мога да докладвам това в София – отговори, че „да, може“. Бях включен в българската делегация за посещението на Лучински.

Като пристигнах в София, разговарях подробно за предстоящата президентска среща с М.Н., зам.- министър на външните работи. Разясних му на какъв стадий е въпросът за район Тараклия и изразих опасенията си, че в Парламента могат да пререшат запазването на района, защото в Молдова едно са обещанията в разговори и на маса, друго са реалните действия. Същевременно изтъкнах, че въпросът е от вътрешно-политическо естество за Молдова и трябва много да внимаваме да не бъдем обвинени в намеса във вътрешните работи. М.Н., 224 с когото се познавахме от 1988 г. и в определен момент сме работили в една стая в МВнР, ми каза да направя „необходимото“ за запазване на Тараклия, като обеща да помага от София с каквото трябва.

Конкретно за срещата Стоянов-Лучински препоръчах да бъде отправена благодарност към молдовското правителство за това, че в предлагания от него проект за административно-териториална реформа се запазва статутът на Тараклия, като – с оглед избягване нюанса на намеса във вътрешните работи – предложих благодарността бъде изразена не на пленарното заседание пред всички членове на двете делегации, а на четири очи, и Лучински внимателно да бъде помолен да предаде тази позволих малко по-остро да характеризирам станалото спрямо българите.

След час журналистът отново ми се обади, прочете ми какво е написал и попита коректно дали ме е цитирал правилно и дали искам нещо да променя – казах му да пуска интервюто така, както ми го е прочел, без забележки. На по-следващия ден (беше 14 октомври, запомнил съм го, защото на тази дата има рожден ден малкият  ми син), вестниците с националистическа насоченост излязоха с материал на първите си страници – цялата горна половина на страницата се състоеше от мастито изписано заглавие: „Скандал! Българският посланик се меси във вътрешните работи на Молдова!“ А колегите в посолството не смееха да ме погледнат от притеснение. Преводачката Зоя Петровна ми каза, че зам.-външният министър ме кани на спешна среща след час (министърът същия ден отсъстваше от страната). Оставих бонбоните, които бях купил да се почерпим за рождения ден на сина, и седнах да нахвърлям на лист хартия „няколко тирета“ с оглед „подреждане на мисълта“ за предстоящата среща – беше повече от ясно по какъв въпрос ще се разговаря. На срещата взех със себе си Кръстьо Кръстев, втори секретар в Посолството – по принцип е хубаво човек да има на срещите си някой със себе си, за да може същият този някой после да напише информацията за София относно дадения разговор, но в случая го взех не за „note-taker“, а в качеството му на свидетел; ясно беше, че този въпрос ще се превърне във „важен“ и трябваше да се застраховам отвсякъде (какво би станало, например, ако някой от София ми каже впоследствие „Ти какво си правил на срещата си със зам.-министъра, говорил си едно, а си написал в информацията друго“).

Заместник-министърът заяви, че ме вика по поръчение на „ръководството“ (стандартна фраза в дипломацията, когато става въпрос за нещо деликатно; с нея се казва на партньора „Виж сега, аз не съм лош, но ръководството ме кара да правя това, което в момента правя, а аз, като добър служител, съм длъжен да ти отрежа главата, но това не е лично, а е по нареждане отгоре“). Съобщи ми, че интервюто, в което съм взел отношение по подготвяната в Молдова териториално-административна на държава и те разглеждат това не като позиция на България, а като лично мнение на посланика (това пък означава в дипломацията, че „те“ не приемат „сегашния посланик“ в качеството на представител на твоята държава и предлагат като изход отзоваването му; както се казва, в личен план е крайно неприятно да ти съобщят, че те гонят, но пък – от друга гледна точка – ако търсим положителното, това си е много добър професионален опит, който не всеки посланик притежава; изгонените посланици са изключения в дипломацията).

От своя страна започнах да „бродирам“ по тиретата, които си бях подготвил. На първо място изтъкнах, че реформата си е тяхна вътрешна работа и това не се оспорва от никого. В същото време, тази реформа засяга и район Тараклия – район на българите в Молдова, и като така, България не може да не се интересува от темата. Всички в Молдова знаят, че България проявява интерес към българите, това е било въпрос на разговори на всички двустранни срещи на средно, високо и най-високо равнище.

В тези документи съвсем неслучайно се говори за „българския район Тараклия“, това е станало след сепаратистките събития в Приднестровието и Гагаузия, когато с разумното си, улегнало поведение, българите са доказали пред политическото ръководство на Молдова, че е по-добре да им се дадат по мирен начин и без проблеми правата, които другите етноси са искали да добият не по мирен път. Заявих, че в крайна сметка позицията на България и на българите цели запазване на стабилността на Република Молдова и това трябва да бъде оценено по достойнство. По-нататък изтъкнах по отношение на административната реформа, че съм разговарял със заместник-премиера, когато проектът на правителството е бил готов, и той ми е казал, че българският район Тараклия се запазва и че мога да докладвам това в София. Въз основа на тази информация, на неотдавнашната президентска среща президентът Петър Стоянов е изразил благодарност към правителството на Молдова и е помолил президента ПетруЛучински да предаде по предназначение тази благодарност; това е станало публично, пред журналистите, които са присъствали, и е намерило място в медиите. „Всъщност, г-н министре – казах, – България със своята позиция на практика подкрепя проекта за административна реформа на Вашето правителство, за каква намеса във вътрешните работи говорим? Това е Вашата позиция и – предполагам – Вие, като правителство, ще се опитате да я защитите пред Парламента“.

Заместник-министърът, с искреното удивление на дете, повтори с отнесен вид, че това е действително позицията на тяхното правителство; offtherecord* сподели, че „националистическите кръгове“ ги притискали да действат * Извън протокола, (английски) – Б.а.  спрямо мен, което е намерило място и в днешните публикации в техните вестници.

Казах, че уважавам наличието в страната на националистически и всякакви други кръгове и че това не е проблем за мен, и го информирах, че вече съм се разпоредил Посолството да поиска моя среща с главния редактор на този вестник, за да му обясня нашата позиция – така, както съм я изложил и пред МВнР; партньорът ми видимо се разведри. Веднага след срещата написах подробна информация и я изпратих в София. На следващия ден се срещнах с главния редактор на вестника и в разговора посочих същите аргументи както във външно министерство. Той се опита да каже, че „президентът Лучински ни е подвел“, но аз го прекъснах и казах, че в София не Лучински, а Петър Стоянов е повдигнал този въпрос; казах му, че са ми известни политическите различия в позициите на президента Лучински от една страна, и на кръговете около споменатия вестник – от друга, и че това е – според мен – нормално за една демокрация, но България няма отношение към тези разногласия, не се меси в тези неща, и че моля и те да не намесват българския посланик в тази тематика, защото не е коректно.

Ще отворя скоба и ще разкажа как са се развили по същото това време събитията в София. В момента, в който М.Н. получил моята информация за срещата в МВнР, е отишъл при министър Надежда Михайлова – при нея е имало международна делегация, и на излизане задържал Михайлова за минута с думите: „Госпожо Министър, само да Ви кажа за случая в Кишинев“; тя е  отговорила: „Да бе, там този Воденски какви ги е надробил“, а М. продължил: „Защо да ги е надробил, госпожо Министър, той е защитил нашите сънародници, при това го е направил много умело, провеждал е именно политиката на нашето правителство, имаме го записано и в правителствената програма“; продължили са разговора по стълбите, отивайки към мястото за пресконференции при посещения на чуждестранни делегации, като М. е обяснявал за Молдова и за бесарабските българи. На пресконференцията нашите журналисти – които са научили за случая от информацията на Би-Би-Си – са задавали въпроси не толкова за посещението на делегацията при министър Михайлова, а изключително за случващото се в Кишинев, като Надежда Михайлова им е отговаряла в духа на това, което є е казал М.Н., в защита на стореното от посланика и в дух на загриженост за българите в Молдова.

Ето как, любезни читателю, не ме сполетя съдбата на посланика (и добър приятел) Кръстьо Илов в Л с нашите медици и така негласно бе признала вина не само за България, но и за тях. През седмицата молдовският посланик в София е посетил заместник-министъра М.Н., за да разговарят за случая. М. видял, че онзи носи някакъв плик, и в самото начало на разговора му казал: „Вижте сега, уважаеми господин Посланик, ако имате намерение да връчвате протестна нота по въпроса за Тараклия и нашия посланик в Кишинев, съветвам Ви да не го правите, защото бих бил принуден да откажа приемането є, а това не би било добре за двустранните ни отношения. Ако искате, нека си говорим по въпроса, нека разговорът ни да е напълно открит и откровен, но да не правим връчванеотказ на нота, защото това би станало достояние на медиите, а такова нещо не ни трябва нито на нас, нито на вас“. Така, по същество, е отказал нотата, още преди тя да бъде връчена, с което е дал да се разбере, че София не се дистанцира, а напротив, застава твърдо зад действията на своя посланик.

След време съпругата ми каза: „Щом и в Кишинев успя да създадеш новина за Би-Би-Си, значи следва щият път трябва да те пратят на някое още по-спокойно място“. Замислих се, че всеки посланик може да свърши рутинната и ежедневна работа и да пише до София, примерно, „приложено, изпращаме издаваното в страната списание „Дипломатическо ревю“, в което, на стр. 63 е публикува- на моя снимка от присъствие на коктейл…“; въпросът е да се направи и нещичко повече за България.

Междувременно се получи информация от различни източници, че националистическите кръгове в Молдова не са се примирили и не само нямат намерение да пререшат въпроса за статута на район Тараклия, но и не са се отказали „да изгонят“ българския посланик в Кишинев. Външният министър Николае Табакару бил изпаднал под тяхно влияние, дори бил взел подобно решение и тръгнал с колата от вилата в родното си село към Кишинев с цел осъществяване на изгонването, когато му се обадил президентът Лучински и го попитал „какво става с българския посланик“; министърът отговорил, че „отива да го привика и да му съобщи решението си за изгонване“, а Лучински му казал, че вече са отишли достатъчно далеч в ущърб на отношенията си с една приятелски настроена страна като България и трябва незабавно да прекратят враждебните действия. Когато разбрах за тези подробности, си спомних за песента „Комбат“ на руската група „Любэ“: „…а на войне – нелегкий труд, а сам стреляй – не то убют…“*.

Бях притиснат от приемащата страна до стената. Единствената опция, която ми бяха оставили, беше да се предам и да си ходя вкъщи. И ако се касаеше до нещо мое лично, сигурно точно така щях да направя. Но в случая ставаше въпрос за правата на бесарабските българи, наши сънародници, а това вече е кауза и тя не може да бъде изоставена „без бой“. Трябваше и аз да „стрелям“, колкото и да не ми харесваше да правя това.

Българите в Кишинев не знаеха какво точно става, няколко от ръководителите на техните дружества ме поканиха на обяд в една частна, закътана зала в ресторант извън Кишинев. Всички говореха за написаното във вестниците на националистите, един от тях, Георги Некет, шеф на управителния съвет на българската банка сподели, че му се обадили приятели да му кажат, че споменатите вестници пак са писали нещо за българите, „отварям аз вестника – казва, – гледам вътре, няма никъде писано за нас, викам си, пак се пошегуваха с мен, и като сгънах вестника, видях заглавието на цялата първа страница, не можех да повярвам!“ *„…тежък труд е войната, стреляй! – иначе теб ще убият…“ – Б.а.

Разказах им за срещите си във външно министерство и с главния редактор, казах им, че България стои зад позицията в тяхна защита. А също така им казах, че ако искат да се промени решението на Парламента за закриване на район Тараклия, трябва да се действа. „България е с вас – казах, но тя ще бъде или „зад“ вас, или „до“ вас, тя няма да застане пред вас и да ви води; ако ще правим нещо, трябва тънко да го изпипаме, за да не ни обвинят в намеса във вътрешните работи на една суверенна държава, каквато е Молдова, иначе няма да постигнем добър краен резултат“.

И българите се заеха да действат, при това съвсем решително. На първо време, интервюта в различни вестници дадоха всички ръководители на български дружества, а също някои от „по-първите и влиятелни люде“. Общият тон бе спокоен, всички обясняваха колко са толерантни и здравомислещи хората в района, че те не искат автономия, а искат да продължат да работят спокойно; да „съграждат“, както това са правели техните деди, а не да се руши вече създаденото. Цитираха Указа на президента от 30 март 1992 г., в който се посочва: „Правителството … да предвиди подготовката и внасянето в Парламента на Република Молдова на предложение за образуване на територията на републиката на административно-териториална единица в места с компактно българско население“ – не е справедливо сега това разпореждане в Указа да не се взема предвид при осъществяваната административно-териториална реформа.

Следващата стъпка бе да се проведе заседание на депутатите в съветите на всички равнища в Тараклийски регион, заедно с представители на обществено-политическите организации и групи на населението – сега е модерно да се наричат „неправителствени организации“ – в което се приема обръщение към парламентаристите с молба „да проявят отговорност по отношение на послед233 ствията от евентуалното разтуряне на район Тараклия“ и се заявява увереност в „мъдростта и политическата далновидност на законодателите“. На 7 ноември 1998 г. бе проведен митинг на централния площад в Тараклия, където речи произнесоха председателят на райизпълкома Кирил Дарманчев, депутати от комунистическата партия, представители на неправителствени организации, които изразиха огорчение и негодувание от факта, че са били излъгани от Кишинев, че ще бъде запазен район Тараклия.

Без да се „смути“ от тези действия, на 12 ноември 1998 г. Парламентът прие на второ четене законопроекта за административно-териториална реформа, в който се предвижда Тараклия да премине към район Кахул. Президентът подписа Указ за обнародване, с което законът влезе в сила. Но това, уважаеми читателю, съвсем не беше краят на историята по Тараклия. В Кишинев беше дошла делегация от Съвета на Европа, а в нея, като експерт, беше един предишен колега от нашето МВнР, Иван К., който след началото на промените в България кандидатства за работа в администрацията на Съвета на Европа (СЕ) и беше станал заместник на директора по политическите въпроси в тази организация. С Иван бяхме добри приятели още от преди промените, а и той периодично идваше в Кишинев, защото едно от нещата, които наблюдаваше, беше „замразения конфликт“ в тази бивша територия на СССР.

При всяко идване Иван посещаваше посолството, лафехме си за различни неща, разказвахме си спомени, аз му казвах как се виждат нещата в Молдова от „камбанарията“ на посолството. Този път му разказах за случая с Тараклия, предложих му той – по своя преценка – да запознае „началника“ си със случилото се. Каза, че ще идва в Кишинев пак след две седмици, договорихме се ако българите пожелаят, да се срещнат директно с него и да му разкажат без посредник за случая и за исканията си. И както се казва в детските приказки, „речено – сторено“. Някои български медии проявяваха интерес към случилото се и търсеха информация. Обади ми се по телефона Даниела Теофанова (с нея се познавахме още от времето преди да стана началник на кабинета на министър Даскалов), искаше да вземе интервю от мен.

Обясних , че съм поставен в много деликатно положение, обвинен съм от страната на акредитация в намеса във вътрешните работи и, образно казано, обикалям пазара в Кишинев и оглеждам за куфари, в които да си събера багажа, когато ме изпъдят окончателно. Затова не мога да давам интервюта, но мога да є разкажа за какво става въпрос. Разговаряхме по телефона повече от час. Когато материалът є излезе във в.“168 часа“ (без да се цитира кой е източникът – както се бяхме договорили), помолих един приятел от външно да ми го изпрати по факс, сглобих го (беше голям и не се поместваше в нормалния формат за факс „А-4“) и го оставих на масичката в приемната на посолството.

А когато при нас дойдоха хора от „района“, показах им материала на Даниела. Те го прочетоха, очите им светнаха, и казаха: „Да, но на нас молдованите ни казват, че България нямало да направи нищо в наша защита, вярно ли е това, което тук пише – че са Ви защитили в София, че има разни вербални ноти и другите неща?“ (Даниела доста точно бе описала онова, което є бях разказал по телефона). „Вас ви лъжат“ – отговорих. „Добре, господин посол (когато бяха развълнувани, българите забравяха за „господин посланик“ и ми казваха по тяхному „гаспадин пасол), добре, щом е така, можем ли да вземем едно копие от този материал и да си го публикуваме в нашата областна газета, та всички да разберат, че България е с 235 нас?“ „Вземайте го и правете каквото е необходимо, не трябва хората да остават в заблуда“ – отговорих.

После ми казаха, че този брой на областния вестник го издавали няколко пъти, защото нормалният тираж не стигнал за всички желаещи. Срещнах на улицата Василий Нейковчен, българин от Комрат, голям чешит, не цепеше басма никому, беше депутат от Комунистическата партия. Като ме видя, усмихна се широко, потупа ме по гърба както си бяхме на улицата, и каза: „Господин посланик, за първи път от 200 години насам, откакто нашите деди са се изселили от родните си места, България се сеща за нас и ни защитава! Това досега не се бе случвало!“ Е, казаното от него е доста попресилено, но, признавам, стана ми приятно.( * Впоследствие Василий си беше позволил да критикува на партийно събрание лидера на партията Воронин, след което бе снет от всичките си постове – такива са „правилата“ на „партийната демокрация“, какво да се прави – Б.а.)

Най-отявлените противници на статута на българския район бяха сред националистическите кръгове. Значи, трябваше да се работи с тях, а там имаше както заслепени и индоктринирани, така и умни хора, с които можеше да се говори нормално – друг е въпросът, доколко те се съобразяваха с чутото от мен. Развивах пред споменатите следната теория: в Молдова малцинствата са почти 35% от населението. От тях 13% са украинци, 12% са руснаци, 6% са гагаузи, 2% са българи, останалите 3% са цигани, евреи, немци и т.н. „Вижте сега – казвах им, – за вас българите не са проблем, на вас, доколкото схващам, проблемът са ви руснаците. Ето, имате тежки въпроси за решаване със сепаратистите в Приднестровието, имахте главоболия с гагаузите, украинците също могат един ден да поискат нещо допълнително към онова, което сега имат. Защо притискате българите? Умната политика би била да направите от българите едно малцинство-модел, на него да се предоставят всички права, да се удовлетворят всичките „прищевки“ и „глезотии“ на това малцинство, та когато международните „старши братя“ ви кажат, че в Молдова се нарушават правата на малцинствата, вие да ги разведете из българските райони и да кажете –„ето, не нарушаваме никакви права на малцинствата, а за руснаците, нали разбирате, те ни създават политически проблеми, затова не ни критикувайте, а проявете разбиране“, и като кажете така, международната общност ще ви разбере! Защо си създавате изкуствен проблем с българите?“

С някои от събеседниците това работеше, но не винаги. Българите отказаха да се примирят с решението на Парламента от 12 ноември за ликвидиране на район Тараклия. На 3 декември районният съвет взе решение за провеждане на 10 януари 1999 г. на референдум във всички населени места в района, та населението да каже по възможно най-демократичен начин мнението си по административната реформа. Отправено бе искане към Централната избирателна комисия да приеме постановление за образуване на избирателни окръзи и съвети за този референдум, а в случай, че ЦИК откаже, районните съветници „си запазват правото самостоятелно да образуват окръг и избирателен съвет“.

Посланието към Кишинев бе недвусмислено: никакво решение, спуснато „отгоре“, не може да ликвидира район Тараклия, а ако в Кишинев и този път не разберат за какво иде реч, хората ще бъдат тласнати към гражданско неподчинение. ЦИК, обаче, на бърза ръка прие решение, че референдумът е незаконен.

Един късен следобед министърът на външните работи Табакару ме покани на среща „от сега за след пет минути“, чудех се за какво е. Оказа се, че иска от мен съдействие – аз да внуша на българските ръководители на юг да не правят референдум и да „го играят“ по-спокойно по въпроса за Тараклия?! Имаше и мъгляви загатвания, че „българският въпрос ще се реши“, но вече бях научил на собствен гръб колко струват подобни обещания. Само дето не ми увисна ченето от удивление. Първоначално си помислих, че ме провокира, а ако аз се хвана на въдицата, ще ме обвини във флагрантна намеса във вътрешните работи на Молдова.

Затова му отговорих стриктно според предписанията на „буквара“ по дипломация: първо – аз, като български посланик, нямам право да внушавам каквото и да било на молдовските граждани от български произход; второ – българите не се допитват до мен какво да правят във вътрешнополитически план; трето, България по никакъв начин не се меси във вътрешните работи на приятелска Молдова, нашата политика спрямо българите е известна, нашата страна подкрепя, но не провокира техните искания. Не казах на министъра, че само преди време едва не се е стигнало до изгонването ми от Молдова с обвинения в това, което сега самият той ме моли да извърша, но пък вероятно той го е прочел в „езика на тялото“, защото започна да се оправдава, че ме моли по заръка „от високо място“ и че ако направя каквото ме молят, това щяло „да се оцени“.

Информирах София за разговора и препоръчах да не предприемаме нищо по въпроса. Може би тук му е мястото да спомена, че междувременно ми се удаде да направя една голяма лична услуга на същия министър Табакару, от битово естество, като с моя помощ той си реши един много сериозен житейски въпрос, да е жив и здрав.

С оглед съобразяване с буквата на законите (поне донякъде), българите изместиха датата на референдума от 10 януари за 24 януари 1999 г. На него се явиха около 88% от имащите право на глас, а от тях – 92% гласуваха „за“ запазване на района. Молдовската държава не призна нито референдума, нито резултатите от него, но той бе ясен сигнал за всички, че българите нямат намерение да се отказват от борбата за постигане на своите искания. На референдума имаше кореспонденти на руски вестници, от Молдовската телевизия, „Радио Украйна“, радио „Би-Би-Си“, „Гласът на Америка“, българското радио и др., интерес проявиха чуждите посолства в Кишинев, а също българи от Лондон, Женева, България и т.н. Бяха получени десетки телеграми в подкрепа на исканията на тараклийци.

Нашето посолство нямаше как да изпрати наблюдатели. От една страна, имах изрично нареждане от София „да държа нисък профил“, а от друга – моментът беше много деликатен, молдовската държава предварително беше обявила референдума за незаконен и ако трябваше България да изпрати наблюдатели, те в никакъв случай не трябваше да са от Посолството, защото Молдова с пълно право щеше след това да ги обяви за „персона нонграта“, а това едва ли беше в наш интерес. Но си позволих да разпространя съобщение до медиите, в което с витиеват език да не кажа по въпроса за наблюдателите нито „да“, нито „не“, защото към българите в страната не биваше да се дава сигнал за отдръпване от каузата. Кишинев не обърна внимание и на този демарш на българите, което доведе до призиви от страна на някои „луди глави“, че „ако няма Тараклийски район, ще има Тараклийска република“. След референдума молдовските медии отново ме потърсиха за интервю, аз казах в него, че със своите действия Парламентът на Молдова тласка против волята им българите от Тараклия към присъединяване към Гагаузката 239 автономия и дори към Приднестровието.

Националистите пак нададоха вой и попитаха защо досега българският посланик още не е изгонен за „насаждане на сепаратизъм“, но аз изрично бях изтъкнал в интервюто, че България е за цивилизовано решение на проблема с Тараклия и е за запазване на териториалната цялост на страната. От София получих с шифрована грама поредното „издърпване на уши“ в посока да пазя „нисък профил“.

Постепенно въпросът за българския район Тараклия започна да придобива все по-ясно очертани външнополитически измерения. Българската общественост възприе присърце проблемите на нашите сънародници в Молдова, а наши депутати в Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа извършиха добра кулоарна работа. В крайна сметка Венецианската комисия към Съвета на Европа започна да се занимава с административно-териториалната реформа на Молдова, като след време даде препоръки за преразглеждане на някои текстове, включително по района на българите Тараклия (препоръките не бяха задължителни, но всеки, който се занимава с външна политика, знае, че ако една страна не се съобрази по един или друг начин с подобни препоръки, то това би рефлектирало негативно и асиметрично в други сфери).

В Молдова, меко казано, си правеха „оглушки“ – националистическите кръгове продължаваха да окачествяват като грешка на правителството „мекото поведение“ спрямо българския посланик, правителството изчакваше (какво точно очакваха да се случи, не мога да кажа), а българите, окуражени от подкрепата, продължаваха работата по връщане на статута на района. На няколко пъти се опитвах да заговоря шефа на Мисията на ОССЕ в Молдова по въпроса за Тараклия, но той отбягваше да се впуска в подробности, изглежда, не само нямаше указания от Виена, но и смяташе, че като си затвори очите, проблемът ще изчезне от само себе си. 240 Опитах на по-ниско ниво – същото.

Затова веднъж използвах организирания от Мисията на ОССЕ брифинг за посланиците по развитието на преговорите с Тираспол, и пред останалите присъстващи запитах какъв е точно мандатът на Мисията, дали в него се предвижда защита на правата само на молдованите в Приднестровието, или може да се защитават и правата на други малцинства, например на българите от юга (много добре знаех какъв е мандатът и че в него не са ограничени групите, чиито права се защитават, но исках това да се чуе в Мисията на ОССЕ и пред свидетели от другите посолства). Това хвана дикиш, след две седмици шефът на мисията ме покани на работен обяд, на който ме помоли подробно да му разясня въпроса за българите, за молдовските закони, според които те имат права, района Тараклия и т.н.

А после мисията изпрати при мен един от членовете си, за да запише точно и конкретно различните данни. Въз основа на тези разговори, мисията изготви т.нар. „spotreport“, който бе разпространен сред делегациите на страните от ОССЕ във Виена. На основата на този „spotreport“ българският посланик в ОССЕ направи изказване. Това наистина разтърси молдовското ръководство!

Молдовският посланик в ОССЕ (бивш външнополитически съветник на президента Снегур, познавахме се с него оттогава) бе написал екстрена информация за случилото се; окачествяваше го като „абсолютен външнополитически провал за Молдова, който може да окаже влияние върху преговорите за Приднестровието“ и препоръчваше въпросът за българския район Тараклия да намери незабавно решение. Това донякъде наруши задрямалото положение, в което се намираше въпросът – появи се нова вълна публикации, различните партии поднасяха нещата според своите възгледи, чуваха се гласове както за изгонване на българския посланик, така и за възстановяване на статута на Тараклия.

На среща със заместник министър-председателя*, на когото бе възложено да „се оправя“ с Тараклия, бях попитан защо България е предприела този „неприятелски“ акт с изказването на нашия посланик в ОССЕ. Аз носех със себе си „spotreport“-а, за който стана дума по-горе, предоставих го на заместник-премиера, и го запитах как биха могли да очакват България да си затрае, при нали- чието на такъв доклад, разпространен сред всички представители в ОССЕ във Виена? Как си представят те – ОССЕ се занимава с българите в Молдова, а България да си пасува? Изтъкнах, че в българското правителство на Обединените демократични сили има и партии със силна патриотична насоченост, българският министърпредседател досега постоянно ги е призовавал за сдържано отношение спрямо Молдова, но след публикуването на доклада на ОССЕ бихме изглеждали като предатели пред българската общественост, ако не направехме нещо. Призовах го да сравни доклада на Мисията на ОССЕ в Кишинев с изказването на българския посланик във Виена и сам да се увери, че изказването не излиза ни на йота извън фактите и констатациите от доклада на Мисията.

Ион Стурза оглавяваше правителството от март до ноемврие през 1999 г. Снимката на Europa Libera

Петър Парликов, шеф на агрофирмата в Твърдица, човек с огромно влияние сред българите, ми каза загрижено „да избягвам да пътувам с кола през Румъния“. Попитах го какво има предвид, но той не влезе в подробности, само каза, че „румънците са бесни на българския посланик в Кишинев заради Тараклия“ и че знаел това от „сигурен източник“. „Да не вземат да Ви направят нещо, г-н посланик, пътувайте със самолет или, ако е с кола, да не е през Румъния“. При една от отпуските си в София отидох да видя Дончо Пеев, той все още работеше в „Турска секция“.

В  Министерството се знаеше за перипетиите около българския район Тараклия. „И какво сега – пита ме Дончо с присвити очи, – ти какво им казваш на молдованите, като ходиш по срещи насам-натам?“ „Казвам им, че не само съм в правото си, но и съм длъжен да защитавам нашите сънародници в Молдова, които са мост на приятелство между нас“ – отговарям. „А такааа! – казва Дончо. – А помниш ли как се ядосвахме на турския посланик, когато ни казваше, че имал право да защитава техните сойдаши* в България“? „Помня – викам, – нали и от турските посланици съм се учил на разните му там пинизи“. „Турските посланици в София едно време си ходеха при разните началници в България като „у лелини си“ – казва Дончо, – теб допускат ли те до срещи, или са те изолирали?“ „А, приемат ме – казвам, – и в Правителството, и в Президентството, и навсякъде, в Молдова българският посланик е един от факторите, там влияние имат руснакът, аме- риканецът, турчинът и украинецът, които периодично си сменят местата, но аз винаги съм след първите двама“.

През този период не само не бях изолиран в молдовското общество, но дори бях поканен да стана член на техния „Ротари-клуб“. А по линия на масонството – благодарение на връзките си с молдовските „братя“ успях да уредя българската ложа да заеме лидерско място сред масоните в Молдова и да им внесе светлина, но за съжаление, това не се осъществи поради слаба заинтересованост и неразбиране от страна на ръководителите на „българското братство“.** * Сойдаш – сънародник (на турски) – Б.а. **

По онова време към българското „братство“ бяха проявили интерес „хора с материални възможности“, които се интересуваха не толкова от „изграждането на всемира“ и своето скромно участие в този процес, колкото от облагите, които би дало едно членство; те щедро даряваха средства, с което главоломно се изкачваха по стъпалата на ранговете. Това, впрочем, отблъсна от масонството не един и двама „обикновени“ братя. – Б.а.

На 23 май 1999 г. в Молдова се проведоха избори за местни органи на властта. Тараклийци тотално ги бойкотираха, като заявиха, че ги отлагат за времето, когато Парламентът приеме решение за връщане на статута на района. Президентът Лучински изрази „разочарование“ от този факт. Междувременно, продължаваше да зрее в молдовското ръководство идеята за удовлетворяване исканията на българите. Още повече, че депутатите, които ходеха на заседанията на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа, отбелязваха с учудване, че там хората знаят много добре думата „Тараклия“, и макар да я произнасят с различен акцент, са много добре запознати с исканията на българите.

На 12-13 август 1999 г. депутати от шест парламентарни комисии, заедно с представители на правителствената администрация и няколко заместник-министри, проведоха срещи в различни населени места в Тараклийски район, за да проверят „на място“ дали хората наистина настояват за запазване на административната самостоятелност. На тези срещи дори в местата, където българите са в малцинство, хората еднозначно са заявявали желание да се запази районът. Това доведе до решение на правителството от 6 септември 1999 г. – да се предложи на Парламента да се предостави статут на самостоятелен регион на „бившия Тараклийски район“, с оглед да се избегне „напрежението в юга на републиката“, като се отчитат „постулатите на Съвета на Европа относно правата на националните малцинства“, а също да се „съхранят добрите отношения със страните от Югоизточна Европа, сред които е и България“.

Парламентът гласува това решение на 22 октомври същата година, на първо и второ четене в един и същи ден, дебатите бяха много разгорещени, като комунистите и центристите гласуваха за, а против бяха депутатите надясно от центъра.  Това бе победа!

Бих казал, че заслугата за нея принадлежи напълно на българите в Молдова, на техните дружества и ръководители, но преди всичко на обикновените хора, които подкрепяха каузата, в която вярваха. А това доведе и до „много деликатно и ненастойчиво окуражаване“ в необходимата посока към Кишинев, от страна на международната общност – Съвета на Европа и ОССЕ, което спомогна за осъществяване исканията на българите (в споменатите две организации бяха приети документи по българския район Тараклия в Република Молдова – а това казва немалко, особено на хората, професионално занимаващи се с дипломация).

Доказано бе, че когато наистина желаят, когато са задружни, българите могат да се обединят и да постигнат целта си. Случаят с Тараклия показва как, при съчетание на разумни действия на хората по места, при добра работа на външно министерство в София в синхрон с демаршите на българските представители в международните организации и при адекватни усилия на българското посолство, може да се постигне много.

Българската позиция по отношение статута на район Тараклия срещна най-различни реакции от страна на обикновените хора. Една вечер отидох след работно време в хотела, в който се помещаваше посолството. Там в един от апартаментите се бе настанила някаква руска фирма, която бе организирала празненство „по руски“ – водка, сельодка, хайвер, сандвичи с бяла и червена риба и пр.

Празненството бе към края си, или по-точно казано, вече беше на етап „след завършване“ на „приличната“ част и „събиране на телата“ на напилите се. Един от молдовските гости се беше излегнал нашироко в креслото във фоайето и миролюбиво похъркваше. Когато се появих, се поразбуди и ме покани настойчиво да се присъединя – нямаше как да откажа, защото в такъв момент от пиянството, ако другият откаже да потвърди, че „уважава“ подпийналия, може да се стигне и до ексцесии. 245 Та, поседнах на другото кресло, заявих тържествено, че „го уважавам“, поговорихме си спокойно за Молдова и България, за бившия Съветски съюз, по едно време той се усети, че разговаря с българския посланик, след което свърза нещата с Тараклия и как българите „са се запънали“ за своя район, а България им помага.

Каза ми: „Вие сега ни правите проблем с Тараклия, искате самостоятелност, но да видите, като се върнат един ден тук руснаците и станем отново силни, какво ще ви правим! Ще ви покажем ние, ще съжалявате!“. Както казват философите, независимостта започва от главата, от съзнанието, останалото са подробности за след това.

Иван Данилич Забунов, ръководител на дружество „Възраждане“ – първото българско дружество в Молдова – ми каза, че „българите няма да забравят какво съм направил за тях по време на мандата си като посланик“. Подех подхвърлената закачка и го попитах: „Е, да не би да искаш да ми издействаш паметник в Тараклия?“, а той отговаря: „Ама нали в православната религия не се допуска паметник приживе, г-н посланик?“ „Е какво сега, да не искаш да взема да се спомина?“ – питам. „Не бе, господин посланик, няма защо да бързаш, – казва Иван Данилич, – все ще уредим нещо!“ Навремето Александър Сергеевич Пушкин е бил заточен от „батюшка-царь“* в Кишинев, живял е там четири години и има стихотворения за този край. На паметника на поета, в един прекрасен парк в центъра на града, са гравирани неговите стихове: „здесь, лиройсевернойпустыниоглашая, скитался я …“** * Царят-бащица (руски) – Б.а. ** „Със лира северна огласяйки таз пустош, се скитах аз …“ (Не бих се наел професионално да превеждам Пушкин, ако някой го направи – приемам бележки) – Б.а.

Иван Данилич бе почитател на Пушкин, изглежда си е спомнил едни други негови стихове: „я памятник … воздвигнерукотворный…“* и бе насърчил поета Нико Стоянов да ми посвети едно стихотворение. В споменатия парк се разхождах всеки ден, бях запомнил физиономиите на повечето от постоянните му посетители, а и те ме бяха запомнили – нали се появявах периодично по телевизията по един или друг повод, та като минавах покрай пейките, чувах: „Вижте, това е българският посланик …“ Обикновено бе казвано с добро чувство, но не винаги. Веднъж там ме срещна един човек, когото бях виждал доста пъти; спря се пред мен, и каза войствено: „Е, какво сега, вие победихте, нали?“ Не мога да опиша тона му – имаше и омраза, и обида от загубата, имаше дори нещо като възхищение. Какво да му отговоря на този човек? Казах, че в случая с Тараклия „няма победители и победени, победила е дружбата“ (този израз те го разбират, помнят го от времето на Съветския съюз).

Посланик на България в Кишинев

Петър Воденски