МОЖЕ ЛИ ПОЛИТИКАТА НА ЛИБЕРАЛИЗМА ДА ЗАЩИТИ ИНТЕРЕСИТЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО МАЛЦИНСТВО В СЪРБИЯ?
Национални малцинства през призмата на борбата за надмощие на Балканите
.
Българската политика към Сърбия е запазила сервилен характер
Политиката на българските власти спрямо българското национално малцинство в Сърбия все още не излиза извън рамките или терминологията, очертани от сталинизма.
.
Падането на сталинизма доведе до две идеологии на световната сцена: управляващ в световен мащаб либерализъм и действащ на местно ниво национализъм. Бивши сателити на т.нар. СССР (прочети: Сталинистан), те най-вече прегърнаха управляващия либерализъм. Изключение беше Сърбия, която покори нови територии за себе си с политиката на агресивен национализъм и шовинизъм. Така в сътрудничество с либералното правителство на Бил Клинтън в Босна е създадена нова сръбска държава (Република Сръпска). Първоначално беше договорено територията да бъде заместител на Косово, въз основа на меморандума на САНУ от 1985 г., който доведе Милошевич на власт, но сръбските националисти се отказаха от тази замяна, след като получиха половината Босна, опитвайки се на всяка цена или да запазят Косово, или да го разделят. Тази политика изолира Сърбия от бившите й съюзници, но те търсят съюзници в Русия и Китай… Наскоро станахме свидетели на превръщането на Черна гора в още една сръбска държава – където сръбският национализъм с помощта на сръбската църква спечели битката срещу либерализма там – и на засилената дейност на сръбските тайни служби в Северна Македония чрез нейния представител ВМРО-ДПМНЕ. Въпреки изолацията от „международната общност“ (либерални кръгове), Сърбия е на път за реализация на концепцията за „Велика Сърбия“ с последователна политика на национализъм, създавайки три сръбски държави и един васал (Северна Македония) на територията на бивша Югославия, използвайки Косово като свой политически инструмент и валута за международни действия и политическа търговия. Всичко това дава в този момент на Сърбия централно място на Балканите и преди всичко предимство пред основния си съперник – България, която е здраво закотвена в либерализма, опитвайки се да си върне Северна Македония чрез тази идеология, оглавявана от либералното правителство на Заев, предимно използващо членство в либералната група държави. – ЕС като основното му предимство. Конфликтът между (пробългарския) либерализъм и (просръбския) национализъм в Северна Македония е от ключово значение за Балканите.
Основните инструменти на сръбското завоевание на Балканите са сръбските национални малцинства в съседните държави и сръбската православна църква, превърнала се в меч на сръбския национализъм. И двата инструмента се използват от българската държава само отчасти, главно в Северна Македония и по начина на управляващия либерализъм, което означава „политическа коректност“ и принципи на демокрацията.
Българското малцинство в Сърбия страда от разрушителните ефекти на сръбския национализъм в продължение на 100 години (от убийства, побои до, в крайна сметка, унищожаване на икономическата основа за живот и унищожаване на културното наследство и отнемането на български църкви от сръбската църква). Ето защо това малцинство е спаднало от 100 000 на 18 500 и бъдещото преброяване ще покаже още по-лошо положение.
Наскоро написах коментар във ФБ: “Българското малцинство в Сърбия не е приоритет за българската държава. Може дори да не съществува, т.е. съществуваме само като „мост“ на „приятелството“ (фраза на сталиниста Георги Димитрова от 1947 г.). Тази сутрин в 1.45 БНР споменава за „така наречените Западни покрайнини“. Много усукано, двусмислено и „политически коректно“ предаване. Само либерализъм, никакъв национализъм. Сърбите действат с национализъм, българите с либерализъм. В крайна сметка журналистът казва: „Най-накрая живеем в 21 век, всеки може да пътува, където пожелае“. Това означава, че можем да се изнесем, ние сме свободни да отидем където искаме. Не се говори за културно наследство, за инвестиции…
Унгарците дават гражданство на своето малцинство в Сърбия за 6 месеца, българите за 3-4 години. Унгарците инвестират в малък бизнес, а българите не. Българите финансират община Сърдулица, която ни асимилира. Единствената им грижа е Македония.”
Въпреки териториалното разширение политиката на национализъм доведе до социална и икономическа стагнация на Сърбия през последните три десетилетия, което допълнително засяга българското национално малцинство. България е надминала Сърбия на практика във всички аспекти на социалния и икономическия живот (три пъти по-малко задлъжняла, а БВП на глава от населението е почти два пъти по-висок, с работещи медии и социален плурализъм срещу авторитарния социален модел на Сърбия без медийни свободи), но историческото развитие на българското малцинство в Сърбия е напълно негативно и българската държава не предприема стъпки за предотвратяване на нейното изчезване. Българската политика към Сърбия е запазила сервилен характер и ходенето на пръсти се корени в историческите обстоятелства на появата на това малцинство (Въпреки промяната на позицията между страните: България представлява интересите на Сърбия в НАТО, откриване на културен център във Вране..) . Политиката на българските власти спрямо българското национално малцинство в Сърбия все още не излиза извън рамките или терминологията, очертани от сталинизма. За разлика от Румъния, която постави условие за подобряване на положението на румънското малцинство в подкрепа на „европейския път“ на Сърбия, България многократно повтори своята безрезервна подкрепа за европейската интеграция на Сърбия, въпреки че гласовете на противопоставянето силно идваха от българското малцинство. Логиката на българската държава отново е в съответствие с политиката на либерализъм: падането на границата е най-голямата помощ за българите от другата страна на границата. И това е вярно. От друга страна, Сърбия изглежда е съгласна да се интегрира в либерализма само като „Велика Сърбия“, тоест когато интеграцията в международната общност утвърждава и потвърждава нейната териториални завоевания и водеща роля на Балканите.
Какво трябва да се направи с българското национално малцинство с това, което е останало от него, първо за да оцелее и след това да се запази неговото културно наследство в Сърбия в неблагоприятните социални условия на авторитарна и клиентелистична Сърбия и с желязна граница към европейска интегрирана България? Не е възможно да се направи много, но малко може би може. Това малцинство и неговите представители трябва да излязат от корумпирания кръг на сръбската държава, то трябва да се свърже помежду си и да преодолее наложеното и повсеместно административно разделение и да обедини малкото сили, които все още остават. С други думи, тя трябва да се утвърди в националистическа Сърбия на принципите на либерализма: свободни инициативи, независими от държавата. Така че със самоорганизацията като единствен начин може би трябва да изчака по-добро време.
По отношение на развитието на свободни инициативи, в допълнение към взаимното свързване, българското малцинство трябва да търси онези съюзници в българското общество, които са заинтересовани да се свържат с него, независимо дали става въпрос за политически или културни връзки.
Сталинизмът превърна българското национално малцинство в Сърбия в обект на държавен контрол. Този контрол изчезна с падането на сталинизма (а с него и “помощта”). Това означава, че българското малцинство в условията на либерализъм трябва да стане субект, ако иска да оцелее. Дали можем да станем субект на собственото си оцеляване, дали все още имаме достатъчно сила, предстои да разберем.
