Каракачаните са изключително интересна група, която е успяла да съхрани и до днес част от самобитна култура. Те се срещат на много места в България и именно заради това си струва да бъдат разгледани. Настоящият текст ще разгледа в най-общи линии теориите за произхода на каракачаните. Ще бъде обърнато внимание и на изключително интересния начина на живот на тази етническа група. Текстът не си поставя за цел да представи конкретни открития или да оспори дадени твърдения. Неговата задача по-скоро е да направи едно подредено изложение.

Теории за произход на каракачаните

Съществуват различни версии за етимологията на името на каракачаните. Едната гласи, че тя произлиза от турксата дума “karakacan” или “kirkacan”. Тези думи имат еднакво значение – „Този, който напуска към необработените земи“ или „този който напуска гората“. Другата версия гласи, че името им идва от турската дума “kara”, която означава черен и “kachan”, която има значение бедняк. Техният език произхожда от популярната форма на гръцкия език „койне“.

За произхода на каракачаните има няколко теории. Едната от тях ни казва, че те са населявали Балканите от хилядолетия. Според тази теза първоначално те са живели в областта Пинд на Средна Гърция и по-точно планинският масив Аграфа, където се намира и град Янина. По време на османската власт те оказват съпротива на поробителите, поради което Али паша ги подлага на масови репресии. Тази е причината в началото на XIX в. те да напуснат земите си и да преминат към полуномадски начин на живот.

Каракачаните се срещат от Пелопонес през Тесалия и Северна Гърция до България, днешна Република Македония, Албания, Одринска Тракия, земите на Мала Азия.

Една от по-невероятните истории за произхода им гласи, че те били последните защитници на Константинопол. Тогава старейшините им решават да изразят скръбта си като носят черни дрехи. Цветът се пренесъл и върху стадата им.

Най-твърдо наложилата се теория около тях и тяхното появяване в земите на днешна България твърди следното. Още около XVI век от подножието на планината Епир и Пинд, на север към България започва глобално придвижване на пастири с големи стада, определяни като „каракачани“. От ранна пролет до късна есен те обикаляли със своите овце планинските пасища на България. С настъпването на зимните студове отново се завръщали в Южна Тракия. Постепенно започнали да се установяват в българските земи и да стават част от местното население.

Българският краевед Симеон Табаков също говори за произхода на каракачаните. Той определя произхода им като влашки. Според него те са едно и също с румъните и са част от романизираното население на Балканите. Той споменава, че в сливенско се открива население, което се нарича власи, а сливенчани ги наричат каракачани.

Тази теза си противоречи с трако-елинската, според която романизираните траки са власите, а елинизираните са каракачаните. Нека видим и какво точно казва тази трако-елинска теория.

Голяма част от българските учени ги приемат за потомци на най-старото население на Балканите, а това са именно траките. Поради своята изолация високо в планините те не били славянизирани, но в последствие били елинизирани. Поддръжници на тази теза са – Ж. Чанков, Г. Хлебаров, Д. Константинов и В. Маринов.

Част от учените смятат, че теорията за трако-елинския произход е била създадена по комунистическо време в България, с цел привидно да се докаже общият тракийски корен на всички населяващи територията на българската държава.

В отминалите времена поминъкът на този народ е бил свързан с т. нар. трансхуманно овцевъдство. При него овцете летуват и зимуват на различни места. През лятото се използват високопланинските пасбища, докато през зимата се търсят топли места в котловините и равнините около морски крайбрежия. Балканите предлагат отлични условия за развитие на този начин на живот. Това например са планините Олимп, Пинд и Грамос в Гърция и Родопи, Стара Планина и Средна гора в България.

Живот и поминък на каракачаните

Станът

За отглеждането на овцете те първо се организират в т.нар. оджак (стан). Един оджак включва различен брой семейства, които най-често се обединяват на родствена основа – синове, братя, братовчеди или роднини по сватовство. Броят на семействата зависи от броя на овцете, които те притежават, от големината на пасищата и от сезона. През лятото той е по-голям, а през зимата по-малък.

Съществува регламент за включването на отделни семейства в оджака. Той представлява шестмесечен договор.

В зависимост от сезона формирането на оджака трябва да приключи или около Гергьовден – празник, който дава началото на летния сезон, или около Димитровден, който е за зимния сезон.

Оджакът може да се разгледа като социално-икономическа организация – кооперация от семейства, които си сътрудничат при отглеждането на животните и реализирането на печалбата. За всички той е характерно полово-възрастово разграничение, като жените заемат по-ниско социално положение от мъжете, а по-младите от по-възрастните. В зависимост от пола и възрастта всеки член на оджака се включва в съответната социална група, като това води и до спазването на точноопределени задължения и права.

Кехаята

 (обществена позиция и задължения)

Начело на всеки оджак стои кехая. Той обикновено е собственик на повечето овце и разполага с по-добри финансови средства. Кехаята участва в подбора на семействата, в търговете и преговорите със селските общини при наемането на пасищата, плаща разходите, както и организира работата около отглеждането на овцете. Разбира се неговото семейство има по-висок статут в оджака, което обаче се дължи не толкова на имущественото му положение, колкото на авторитета му. Много често кехая се става по наследство, като значение също има авторитетът и почтеността на семейството.

Кехаята първо се заема с осигуряването на пасището. За него той заплаща със собствени средства, а в определени случаи може да заплати и с кредит. След това средствата, които са вложени в пасището се разпределят между собствениците на овцете и се изплащат от тях. Интересно е, че когато се наема лятно пасище, кехаята е длъжен да осигури и договор със собственик на мандра или с търговец, който ще изкупи млякото.

Кехаята е представител на оджака пред властите и останалото население. Той носи отговорност за направените нарушения от някой член на оджака, заплаща необходимите глоби и т.н. Има право да се намесва и в някои спорни въпроси вътре в оджака, които се отнасят до отношенията между отделните семейства, до избора на брачен партньор и т.н.

Той се грижи за набавянето на необходимите хранителни продукти, които той записва, закупува, а след това удържа средствата от печалбата на всяко семейство. В края на сезона всички мъже-глави на семейства се събират и кехаята се отчита пред тях. Именно тогава става и разпределянето на печалбата от мляко, като значение има броят на собствените овце.

Негово важно задължение е и да организира работата на всички участници в оджака. Заедно с по-опитните мъже той разпределя пасището според вида и качеството на тревата. Овцете разпределя на ялови, шилета и дойни овце и те пасат на различни места. Всяко семейство допълнително притежава по няколко коне, които също се събират наедно и се пасат отделно, а нерядко и в друга планина. Интересно е кои стават коняри. Това са неженените младежи в оджака, които се неотлъчно със стадото.

Мъжете в оджака

(задължения)

Мястото на останалите мъже в живота също е от съществена важност. Тяхната основна задача е свързана с отглеждането на овцете. Задълженията между тях се разпределят на база опит и възраст.

източник – lostbulgaria.com

Когато пристигнат на пасището, тяхната първа задача е да направят егреците. Жените започват да правят колибите, а мъжете могат да им помогнат едва, когато приключат с егреците. След това всеки поема конкретна работа, която му е дал кехаята – овчар, дояч, покарач, коняр и т.н.

Селището

Основен елемент в организирането на стана представлява изграждането на селището. За да се издигне селище, се избира местност, която е ориентирана юг и на завет. Селището включва две основни части – места за хората и места за добитък. В центъра на селището задължително се оставя кръгло празно пространство – хоростащ, където протича общественият живот на каракачаните. Там се играе хоро по празниците, там се срещат близките от различни станове по време не придвижванията и пр. Колибите на отделните семейства се разполагат около мегдана, като тези на по-близките роднини са една до друга. Това правило е задължително, когато се подреждат колибите на свекървата и нейните снахи. Това се прави с цел свекървата да ръководи женската работа в семейството. До всяка колиба има е по една по-малка, която се използва за багаж. С общи усилия всички жени от стана строят и няколко фурни, които през цялото време се използват общо.

Придвижване на каракачаните

Когато се наложи поселището да се премести, отново се следва точно определен ред. Жените прибират цялата покъщнина и дрехи в специални чували и ги товарят на коне и още товарни животни. Стадата с овчарите се движат отделно, а от останалите хора и коне, навързани един за друг, се образува керванът.

Членовете на оджака вървят пеш, като това правило е задължително за жените. При власите-арумъни това не е така, но каракчанските жени са длъжни да ходят пеш. Начело на кервана върви млада невеста, ако е възможно тя трябва да е до една година от брака, нагиздена със сватбено облекло и накити.

Придвижването става само през деня. За подслон през нощта се приготвя секелет от пръти, върху който се премята вълнена или козинява черга, която не пропуска вода. Вътре се настаняват отделните членове на семейството, както е и в самата колиба.

Когато се движат, каракачаните се обличат с най-хубавите си дрехи, защото за тях това е празник. По време на ходенето те се срещат с близки от други станове, а младите могат да срещнат своите половинки в другите станове. Много често на отделните пасища могат да се съберат различни хората от станове и да останат там няколко дена, за да се повеселят заедно.

Религия и фолклорни вярвания

Каракачаните са християни от източноправославен тип. Те най-често са свързвани с Гръцката православна църква. В днешна България те са част от Българската православна църква. Те дълбоко вярват в Бог Отец, Христос и Дева Мария.

При тях се срещат и част от фолклорните вярвания. Тя вярват в лошите очи или уроки. Тези вярвания са преплетени с християнските вярвания. Във всяко тяхно жилище може да се открие поне една икона.

Бащата, като глава на семейството, е отговорен за духовния живот на семейството. Християнските празници, на които се отдава най-голямо значение са Гегьовден и Димитровден, които също така предшестват и сезонната миграция през пролетта и ранната зима. За Гергьовден се коли агне. Великден е най-важният ритуален период в каракачанския религиозен живот.

Каракачанската носия

Традиционното облекло на каракачаните се характеризира със самобитност и изразява материалната им култура, въпреки че е заимствало и от други национални облекла. Традиционни материали за ушиването им са вълната и памукът. Преобладава черният цвят, поради което най-вероятно носят името каракачани.

Каракачанската женска носия бива зимна и лятна, като последната е без ръкави. Облеклото е слоесто – най-отвътре се слага дългата по цялото тяло, бяла памучна риза. Тя има ръкави три-четвърти, които са окантени с нашити бродерии. В долния ѝ край, близо до глезените е обшита с много дантели, най-често черни. Върху ръкавите на ризата се слагат други вълнени отрязани ръкави.

Полата в горната част представлява елече, зашито за останалата част, т.е. е вид сукман. Този елек в горната част на роклята има копчета, с които се закопчава. Прави се от вълнено сукно и е силно нагъната. По-къса е от ризата. Цветът е предимно черен, а в долната част са зашити много дантели.

На кръста, върху роклята се слага пояс, нашит с бродерии и различни по цвят копчета. Той също се изработва от вълнено сукно. Над роклята се показва част от престилката, която също е направена от вълна и е нашита с различни дантели, като има елипсовидна форма. Върху пояса, се се слагат пафти. Кърпата се закача в горната част на роклята, прави се от памук, нашива се с жълтици и дантели и се нарича.

На главата се слага черна забрадка, която е обшита с изкуствени цветя. Изработва се от вълна и гайтани, а преобладаващият цвят е черно-бял. Чорапите са вълнени, за да предпазват от студа. В миналото дрехите са се изработвали на ръка. Шиенето е било ръчно, тъкането е ставало на домашен стан. Една женска носия тежи средно около 20 – 30 кг.

Както женската, така и мъжката носия е слоеста. Най-отвътре се слага вълнен потник, над него се облича памучна риза, а над нея и вълнено елече. Над елечето се облича друга вълнена дреха, отсъстваща през летния сезон. Потурите са черни и за да се задържат на тялото, са били стягани с връв. Над потурите се облича бяла памучна поличка (като шотландските, само че е нагъната на плесета). Чорапите най-често са направени от черна и бяла вълна.