Първата легия – предвестник на българската армия и държава
Тя е школата, в която израстват имена като Левски и Караджата
През 1857 г. Раковски заявява: „Дошло е време да се съединиме сговорно и свободни да издигнем пряпорците… Народ, който желае своята правда и мила свобода, трябва да я добие с оръжие и с голяма и скъпоценна жертва!“
Вестник „Труд“ и други медии съобщиха за учредения на 11 януари 2021 г. Инициативен комитет за отбелязването на 200-годишнината от рождението на Георги Раковски (1821-1867) с председател генерал-майор Груди Ангелов, началник на националната Военна академия. Знаковата годишнина ще бъде отбелязана със серия обществени и научни прояви, призвани да откроят ролята на Раковски като основоположник на въоръжените сили и модерната българска държавност. Разбира се, най-яркото достижение на „капитан Раковски“ и неговите последователи е създаването на т.нар. Първа българска легия в Белград през 1861-1862 г.
Значението на Легията като принципно ново явление в българското националноосвободително движение е изтъквано неведнъж от специалистите. Въпреки това, и до днес „Четата на Раковски“, както я наричат мнозина съвременници, не е проучена пълноценно, не е осмислена като обществено-политически феномен.
Поради оскъдицата от документи има и ред спорни въпроси, които чакат своето решение. Не бива да забравяме обаче, че Първата българска легия е школата, в която израстват ярки имена на българската революция – Васил Левски, Стефан Караджата, Матей Преображенски, Христо Иванов Големия, Иван Кършовски, Христо Македонски, Димитър Попгеоргиев Беровски и десетки други борци за българската свобода.
В своя „Белградски план за освобождение на България“ Раковски предвижда създаване на „полк“ от около 1000 души, вкл. конница, две планински оръдия, двама лекари хирурзи, и т.н. „Полкът“ (названието „легия“ се налага едва през лятото на 1862 г.) трябва да навлезе в България, вдигайки българите от двете страни на Стара планина на въстание. Според разнородните източници Легията е брояла от 80-95 до 2000 души! Наложило се е виждането, че е имала състав от около 600 души, а известните поименно участници са 238. Прав обаче е изследователят Петър Чолов, че повечето от познатите имена са от т.нар. „авангард“, докато за четите на Ильо Марков, Иван Кулин, Стоян Македонеца, Ташко Петров от Крушево, Цеко Петков и др. не се знае много. Например войводата Ташко е бил начело на 60 души, Иван Кулинна на около сто, Ильо на много повече…
Сериозен е бил и потенциалът на общността на българските градинари, които също се включват в сраженията с турския гарнизон на Белград. Известните ни легисти са най-вече от Мизия, Македония и Тракия, но почти не се споменава за онези от Румъния, в чиито граници тогава е и почти цяла Бесарабия. Според съвременника Иван Цанков, е имало много легионери „… от Болград, Комрат, Кубей, Кишинев, Галац, Браила, Плоещ, Гюргево, Крайово [Крайова] и Турно-Северин…“ В Болград и Бесарабия, като цяло Раковски е имал влияние и много познанства, като получава подкрепа и от Павел Грамадов – командир на български доброволци в Кримската война пет години по-рано, а през 1860-1861 г. инспектор на българските училища в Бесарабия.
Трудно е да повярваме, че организирането на Легията е „стихийно“, импулсивно, както често се мисли. От запазената кореспонденция се вижда, че от есента на 1861 г. Раковски води целенасочена кампания за набиране на доброволци и финансови средства и е в контакт с видни българи в Браила, Букурещ, Виена, Цариград, Одеса… Вече съществуващите „тайни дружинки“ и „революционни кръжоци“ (за тях разказахме в „Труд“ в броевете от 26 юни и 3 юли 2020 г.) изпращат хора в Белград.
Струва си да се запитаме, какви са военно-организационните принципи на Раковски? Очевидно възприетата система е заимствана от съществуващите в онази епоха въоръжени сили. Българските водачи, като започнем с Раковски, са повлияни от модела на т.нар. „Народна войска“ – опълченска сила, учредена със закон в Сърбия именно през 1861 г. Тя е трябвало да компенсира ограничената численост на „официалната“ армия (едва 6 хиляди души) с оглед на васалното положение на княжеството към Османската империя. Всъщност така е пренесен западноевропейски опит, а първият военен министър в историята на Сърбия неслучайно е френският офицер Иполит Монден. Раковски със сигурност се е познавал с Монден, още повече, че е франкофон и е повлиян от френската култура и наука. В крайна сметка, с навлизането си на българска територия Легията трябва да задейства механизъм за масова мобилизация на българите от двете страни на Стара планина, а после и в Тракия и Македония.
Раковски полага усилия за финансово обезпечаване на Легията. Макар и откъслечно, знаем за големи суми, поверени на „капитан Раковски“ от богати българи от Браила, Виена и други места. Бившият княз (каймакам) на Молдова Никола Конаки–Богориди, мечтаещ да стане княз на свободна България (!), дава 2 хиляди австрийски минца – солидна сума за онова време. До обира на парите на Легията, извършен от рецидивисти (както изглежда не без съучастието на хора от сръбската полиция…), формацията се самоиздържа. Това личи от разходните документи за различни плащания от архива на Раковски. Знаем и за избухналите спорове предвид представителните разходи, правени от „народния войвода“, които някои от най-видните легисти, с право или не, смятат за прекалено скъп разкош и израз на тщеславие… Раковски се е движел в Белград с файтон и почетен екскорт от „гвардейци“ от „авангарда“ на легията! „Салтанатите“ на Раковски дразнят по-образованите легисти, особено неговия секретар Иван Касабов. Трябва да признаем обаче, че водачът на Легията не е просто „частно лице“, а политическа фигура, която олицетворява изграждащите се „в движение“ българска армия и държава. Знаем имената и на няколко легисти, които са лични телохранители и адютанти на Раковски – Матей Попович от Котел, Лефтер, „телохранител“ на войводата, Георги Левков /Бранислав Велешки от Велес, Македония, който продължава да бъде адютант на Раковски до края на живота му.
Легията включва в себе си основни звена не само на бъдещата българска армия, но и на бъдещата свободна държава. Знаем например за т.нар. „жандари“ в състава на Легията – по същество военна полиция. Разбира се, най-важната институция е учреденото от Раковски „Върховното началство“, което играе ролята на щаб на Легията, но и „привременно правителство“. Факт са и представителните елементи на държавността – знаме, печат, униформи, други символи и практики. Разбира се, „държавен глава в изгнание“ е самият Раковски, потенциалният княз на свободна България! Изследователят К. Гербов обърна внимание на спомените на Йордан Планински, който разказва за неговата „старобългарска униформа“: „… на главата си имаше бял калпак, на челото му светеше златогривий лъв, мундирът му беше от червено сукно, а панталоните му от зелено сукно. Ботушите му бяха от черен лак…“, мантията „беше без ръкави и дълга до петите…” Когато начело на хората си се включва в сражението в Белград, Раковски е „… на кон, със сабя в ръка, облечен в старобългарска царска дреха…“
На 7/19 септември 1862 г. под натиска на сръбските власти Първата българска легия е разпусната. Дори и в този момент Раковски не губи присъствие на духа – напротив, неговата желязна воля, вроден усет за историята и несъкрушим оптимизъм му дават сили да постъпи като истински държавник. Прощава се сърдечно със своите войници, като им благодари за честната, храбра и самооотвержена служба, дори им раздава специални свидетелства! И окуражава отчаяните от неуспеха млади патриоти, че ще дойде часът за ново свикване под знамената!
В пламенна реч Раковски дава висока оценка на Легията, откроява най-важния резултат от нейните действия – цивилизованият свят научава и проумява, че българите не са „рая“ от покорни земеделци, занаятчии и търговци… Напротив, Легията доказва, че българите съзнателно се стремят към възкресяването на погиналата преди векове своя държава.