КРЪГЪТ „МИСЪЛ“ И ИВАН ВАЗОВ ИЛИ КАК ПРИЯТЕЛСТВОТО СЕ ПРЕВРЪЩА В ОМРАЗА
През 1892 г. на българския книжен пазар се появява периодичното списание “Мисъл”, което ще определя за дълго време литературната мода у нас. Неговият главен редактор и издател e докторът по философия и професионален литературен критик Кръстьо Кръстев .
Той успява да привлече, като сътрудници в него такива корифеи на словото, като Иван Вазов, Кирил Христов, Тодор Влайков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Петко Тодоров, Димитър Бояджиев и Пенчо Славейков.
Доминиращият тон в редакционната политика на списанието е острата критика на реалистичните традиции на българската литература и опитът да й се надянат европейски одежди.
По-късно списанието е напуснато в знак на несъгласие с тази линия от Иван Вазов и Тодор Влайков . В него остава знаменитата четворка: д-р Кръстьо Кръстев, Пейо Яворов, Пенчо Славейков и Петко Тодоров, която създава кръга „Мисъл”.
Иван Вазов моли д-р Кръстев да обединят усилията си в издаването на едно общо литературно списание “ Деница” , но видният литературен критик и идеен вожд на символизма в българската литература му отказва.
След идейната разлъка между Иван Вазов и д-р Кръстьо Кръстев и житейските пътеки на двамата видни литератори се разминават.Те тръгват в различни посоки, за да станат след няколко години непримирими противници .
И ако “идейният генератор” на кръга “Мисъл” е д-р Кръстев, “първата цигулка” при оплюването на народния поет е Пенчо Славейков. Той получава солидно европейско образование в Лайпциг, където учи философия и се увлича силно по теориите на Вилхелм Вунд, Фолкелт и Ницше за свръхчовека.
Пенчо Славейков се дразни от незаслужената според него слава на Иван Вазов. Затова започва с някои мастити литературни критици хулителна кампания срещу романа“ Под игото” .
Всъщност Пенчо Славейков поема щафетата на щатен плювач на Вазов от своя именит баща, стария поет и общественик Петко Рачов Славейков. През 1880 г. младият Вазов отива при уважавания от него творец Петко Славейков, за да му иска мнението за поемата си „Грамада“.
Петко Славейков обаче изяждан от завист към таланта на младия поет, отсича безцеремонно: „Четох Вашата „Грамада“. Това е последният проблясък на един угасающ талант!“ Злобата на Петко Славейков към Вазов стига до там, че той написва една сатира, в която нарича Вазов – „червей в нужник“, и я прочита на учениците си от 7-ми клас в Пловдивската мъжка гимназия .
Синът на Петко Славейков, Пенчо не пада по-долу от баща си. Той завижда на Вазов , защото се смята за носител на нова поетическа сетивност и не може да проумее защо народът ни не чете неговите модерни стихове, а творбите на „вехтия Вазов“ и го нарича „ народен поет”.
Д-р Кръстьо Кръстев пък критикува Вазов, че никъде не прави в романа си „ Под игото” задълбочен психологически анализ на героите си и се увлича в лирически откровения, които затлачват ненужно фабулата на повествованието . В резултат на това читателите се уморяват и трябва да търсят с лупа нишката на сюжетното развитие.
Истината за омразата на Пенчо Славейков към Иван Вазов е свързана с егоцентризма и завистта му към сребърната лира, която получава народния поет от княз Фердинанд, по повод първия си юбилей през 1890 г.
Компания в оплюването на Вазов на д-р Кръстев и Пенчо Славейков им прави техният последовател Владимир Василев, който смята, че хвалебствените оценки в Европа за романа “Под игото” се дължат на непознаването от чужденците на българския книжовен език.
В статиите си “Един стар херой” и “Дъвкачи на думи” Пенчо Славейков напълно отрича таланта и успехите на Вазов и тенденциозно се нахвърля върху книгите му“Епопея на забравените “ и “Под игото”. Той не прави задълбочен анализ на творбите, а налага своята крайно претенциозна и отрицателна теза.
Статиите му разделят обществото на две полярни половини и доказват, че въпреки европейската си култура, самовлюбеният Пенчо Славейков не успява да надскочи своя егоцентричен манталитет и вълчето време, в което живее. Той нарича двете емблематични книги на Вазов – “дрипави творения” , а авторът им – “божек на словото!”
Страшен вой срещу Вазов и неговото творчество надигат и други хулители от “кохортата” на д-р Кръстев, като литературните критици Иван Миларов и д-р Васил Балджиев.
Това кара достолепно мълчалият до този момент Вазов да се защити , чрез печата , защото мълчанието у нас се третира превратно като гузна съвест и слабост, за разлика от Европа, където то е синоним на извисеност и висок морал.
Той цитира в статията си възторжената рецензия на скандинавския литературен критик Йенсен за романа “Под игото”. Неговите суперлативи за тази емблематична книга на Вазов, галят ухото на всеки честен българин, незаслепен от злобата и завистта.
Разцепеното ни литературно общество създава два инициативни комитета, които предлагат през 1911г. двамата кръвни врагове Иван Вазов и Пенчо Славейков за нобелови лауреати на шведската Академия на науките . Те започват паралелна кампания, която обърква напълно чужденците и в крайна сметка води и двамата до пълно фиаско.
Парадоксално, но е факт ! Дори авторът на “Записки по българските въстания” – пламенният народен трибун и публицист Захари Стоянов се подава на масовата истерия да се окаля патриарха на родната литература Иван Вазов, като го обвинява, че плагиатствал от Гогол.
Целият този хор от клакьори и солисти – хулители заявява на висок глас, че Вазовите творби били достъпни за школника като научно-популярно четиво, но не и за хора занимаващи се с умствен труд и интелигента дейност. Така се достига до парадоксални крайности да се отрича напълно Вазов, като творец. Хора, които са го издигали в миналото в култ и са му пели “Осанна”, сега го хулят като последния графоман.
Нещо повече, дори след смъртта на членовете на литературния кръг “Мисъл”, техния идеен наследник, списанието ”Златорог” продължава омаскаряването на Вазов и неговото творчество, чрез статиите на литературния критик и съпруг на Дора Габе, доцент Боян Пенев. Той е естет и “копиеносец” на модернизма в българската литература и се отвращава от натуралистичните разкази и повести на Вазов за селската действителност у нас.
Върхът на истерията насочена срещу творчеството на Вазов е антологията на литературни критик Георги Дзивгов “Поетите на България” – издание на Министерството на народната просвета. В нея авторът съвсем обидно, тенденциозно и преднамерено сравнява Вазовата поезия с твърде стара варварска латерна – развалена и почти разрушена !?
Това предизвиква небивал скандал и гневната реакция на редица известни учени и писатели у нас . Те въстават в защита на вече покойния Вазов и това го правят не заради славянския обичай за мъртвите да се говори само добро или нищо, а заради умишленото изкривяване на истината и защото хулите на автора на антологията преминават всякакви граници.
Обидите и квалификациите към една национална светиня като Иван Вазов са недостойни, още повече, че тази антология се прави с цел да представи българската художествена литература в чужбина. Можете да си представим, какъв е бил отзвукът след скандала в Европа за българите, като народ , който не уважава своите кумири.
Д-р Кръстьо Кръстев в заника на своя живот ще осъзнае грешките си, които го карат да засипва със злъч народния поет от професорската си катедра и ще му поиска прошка.
Биографът на Вазов, проф. Иван Шишманов – министър на народната просвета, ще бъде категорично против това, но великодушният поет ще му я даде, въпреки безбройните унижения, на които е бил подлаган през годините от естетската клика на д-р Кръстев, възмутили дори студентите в университета.
Защото е знаел още приживе, че неговите песни все ще се четат, напук на помията, с която го заливат префинените естети, защото е светел със своя, а не с отразена светлина..
