Красимир Григоров, зав. отдел „Възраждане“, РИМ – Враца БЪЛГАРСКА НАУКА ЖЕНИТЕ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

Неволният Национален исторически прочит недвусмислено показва, че представителките на женския пол не са оценявани като героични и заслужаващи внимание от историците и създателите на културната памет в наше време. Българската история грижливо пази имена на жени от Врачанския край, записани в летописните страници преди повече от столетие, но все още малко известни в светилника на духовността ни. Доминираща практика в музейната практика у нас обаче е все още да се говори главно за „бащите на българската нация“ и техните заслуги за националното освобождение, а „майките“ – биологическите „възпроизводителки“ на нацията, те остават в сянката на историята.
Днес, 143 години след Априлското въстание, ви предлагам да освежим паметта си, като си припомним живота на няколко от тях, оставили трайна следа не само във Враца, но и в националната ни история. Не ги класирам и не сравнявам делата им, но знам със сигурност, че пълният женски калейдоскоп на смелостта е много по-богат.
Две от тях участват в т.нар. първа група на обществено активните жени – членуващите в женски организации, които подпомагат дейността на националнореволюционните комитети по различни начини: укриват революционни дейци, шият знамена, събират парични помощи, организират защитата на населението. В хода на подготовката на Априлското въстание в III-ти Врачански революционен окръг, Комитетът възлага на Мица и Калица, двете дъщери на врачанския първенец хаджи Кръстьо Василев, да извезат знамето. Двете сестри купуват атлаз и в потулена стаичка на бащиния си дом до късна доба бродират пряпореца“. Извезаното знаме е с размери 1,90 на 1,49 м и представлява трикольор с цветовете бяло, зелено, тъмносиньо. Разярен лъв с корона и с единственото послание „Свобода“. Защо липсва думата смърт ли? Защото съзаклятниците от нашия край са вярвали, че свободата е без алтернатива. Последните сърмени нишки на ситен бод открояват имената им „Калица и Мица К. Х. Василови. 1876. 12 апр. Враца.” В дните, когато догаряли пламъците на априлския бунт, двете сестри скрили знамето. Османската власт привикала на разпит двете сестри, а еснафът във Враца бил силно разтревожен. Извършен бил обиск в дома на хаджи Кръстьо, но знамето не било открито и двете сестри били пуснати да се приберат у дома си. Изправен пред угрозата да бъде затрит заедно с коляното му, баща им наредил и на двете знамето да бъде изгорено! За да отклонят по-сетнешните подозрения, двете сестри запалили огън насред градината и наметали набързо вехти дрехи, а знамето умишлено потулили. Дните се изтърколили неусетно, а при влизането на руските войски във Враца, командващите били разквартирувани в някои от врачанските първенци. „Когато веселбата в дома на хаджи Кръстьо била в разгара си, двете сестри извадили знамето и го окачили в бащиния си двор. Руските офицери се просълзили и помолили знамето да бъде свалено и го целунали“. Така двете сестри влезли във вечния списък на храбрите български девойки, наред с добре познатата Райна Попгеоргиева, Цвета Зографска, Милка Узунова, Райка Нейчова, Стойна Койчева, Мария Джуджева (Панагюрище), Мария Ганева (Карлово), Лала Главчева (Копривщица), Теофана Доспевска (Пазарджик), Вангели и Зафири Писареви, Зойка Обрешкова-Шонтова (Горна Оряховица), Ивани Кабакчиева, Кириаки и Аника Панайотови (Търново), Ана Предич (Ловеч), Пепинка Георгакиева и Радка Белева (Ямбол), Ирина Кирова-Тотева (Бяла черква) и Петрана Обретенова (Русе).
Не по-малко знаменателна е историята с друга врачанка, чието име е баба Йота Ангелакова, известна още като врачанската „Баба Тонка”. Мазето ѝ през онези „барутни” нощи се превърнало в подвижна работилница за леене на куршуми и пълнене на фишеци. На практика малцина врачани са посветени в това, че именно нейната къща се превърнала в щаб-квартира, откъдето се пръснали първите искри на Априлския бунт, а двеста зле въоръжени поборници се отправили към черковата „Вознесение”, за да възвестят началото на бунта. На тази заемка от историята на музейното се обляга и Антон Страшимиров, информирайки ни за пламенния ентусиазъм, с който се разгорял пожарът на бунта в душите на врачани. Не един и два били проблемите, но най-сериозният от всички тях се оказал този със снабдяването с оръжие. Врачани не пожалили средства, а с цената на доброволни дарения на два пъти се опитали да компенсират недостига на събраното чрез прословутата сделка на почек /кредит/, когато на вересия били купени над 8 тон лой и пастърма от турчина – хаджи Арап. Изнесена нелегално, стоката била препродадена във Влашко, а припечелените средства обърнати в закупуване на оружие от Белгия през адвокатска кантора. А когато лично Ботев превел дружина от 200 момци през Дунава, не кой да е, а самата баба Йота Ангелакова, за да изпревари евентуален погром, изпроводила своя син Мито Ангелаков, та да предупреди войводата, че Враца гъмжи от войска. Очевидно това не останало скрито за турската полиция, което е видно от телеграма от каймаканина на Враца Махмуд Съдки до видинския мютесариф. В нея се казва: „Донасям, че жената на име Хаджийска (баба Йота Ангелакова), за която съобщавате, че е била ятак на Заимов, е под арест и днес ще ви бъде изпратена”. По-нататък, той сочи още един документ като доказателство, че лично главатарят на бунтовниците Стоян Заимов е отсядал в къщата на баба Йота. Това е снимка с автограф от 1881 г. Изпратена е от Заимов от Москва, където по това време той учи в педагогическия институт. Текстът е следният: „В знак на памят на годината 1876, на агататерството ми във Враца. На баба Йота Ангелидева от Стоян Заимов. Москва 1881.“
Веднага след Освобождението председателят на Народното събрание – опълченецът Димитър Петков, отправил предложение до баба Йота и до други заслужили съзаклятници като нея за народна пенсия от 500 книжни франка заради поборническите ѝ заслуги, но гордата врачанка отказва да ги вземе с думите: „Не искам пари, моят син е в състояние да ме храни.“ Гоненията след Априлското въстание обаче сриват търговския бизнес на Мито Ангелаков и той като много други моли „за парче хляб“ от държавата. Когато положението става неудържимо, баба Йота Ангелакова в крайна сметка се принуждава да отправи също молба за пенсия от 4 декември 1898 г. Първоначално молбата ѝ била отхвърлена, но по-късно е решено да ѝ се дават по 50 лв. месечна пенсия. Когато през 1890 г. във Враца се открива първият Ботев паметник, баба Йота е все още жива и да ѝ целунат ръка, в дома ѝ отиват оцелели опълченци. Канят и присъстващия на тържеството княз Фердинанд да се присъедини, но няма данни той да се е отзовал. Баба Йота умира в пълна мизерия през 1903 г.
Да се гордеем, че е имало, има и ще има такива достойни българки и да не спираме да търсим доброто и силния дух у тях!
До неотдавна не бе популярна историческата истина около генезиса на Вазовата героиня – баба Илийца и факта, че зад нейния митологизиран образ всъщност се крие действителен човек, който наистина е помогнал на един от четниците на Ботев. Родена е около 1820 г. и умира 3 години подир Освобождението на България. В този смисъл баба Илийца и внучето, което тя носи на плещите си до Черепишкия манастир, за да го излекува, не са само литературни герои, а реални исторически личности. Болното ѝ внуче се казва Дано, той не само че оздравява, но доживява и до дълбоки старини. Нейният образ считаме за събирателен за онези жени, които в смутните времена са помагали за голямата кауза – свободата. Решителността, волята и смелостта на възрастната жена, нейната действеност и непримиримост се открояват над страха и малодушието. Усещането, че даряваш два човешки живота едновременно е съкровен момент и буди възхищение. Силният дух на българката се предопределя от нейния непоколебим характер, от добротата на милостивото ѝ сърце и високата ѝ нравственост!
Всяка една от изброените по-горе героини, представлява повод за гордост! Жените от Враца, нежната сила на българската история!