Майор Стефан Мазаков – един достоен живот, отдаден на България
доц. д-р Петър Ненков
Майор Стефан Мазаков е една от най-колоритните личности в историята на национално-освободителното ни движение и изграждането на младата българска войска . Макар и търновец по рождение, той остава в историята с огромния си принос за просперитета на Карлово, където завършват земните му дни .
Роден е на 24 юли 1848 година, в Търново в родолюбивото семейство на Атанас Мазаков и Андония Смилова. Баща му е преселник от Македония, където активно участва в революционното движение. Дядото по майчина линия на Стефан Мазаков е известният бунтовник Стоян Смилов – Хайдутина, сподвижник на войводата Филип Тотю, който след хайдутлука, се отдава на търговия, посещава три пъти Ерусалим и става един от най-заможните хора в Търново. Братът на майката на Стефан Мазаков, Георги Смилов завършва Одеския университет и става първият български учител- химик. През 1851 г. умира скоропостижно бащата на Стефан Мазаков и той израства в дома на дядо си .
Стефан завършва 4-ти клас на Търновското класно училище . През 1873 г. заминава за Одеса, където постъпва в Пехотното юнкерско училище.
През 1876 г. прекъсва обучението си, за да вземе участие, като доброволец в избухналата Сръбско-турска война – 1876 г. с четата на Филип Тотю – „Балкански лъв“. Той е избран от войводата за член на щаба на четата и за командир на първи взвод . Воюва храбро в бойните действия срещу турците при Гредетин, Бабина глава, Алексинац и Княжевац .
След войната се завръща в Одеса, за да продължи обучението си във военното училище . След обявената на 12 април 1877 г. с Манифест в Кишинев от руския император Александър II война на Високата порта, Стефан Мазаков е един от първите, който се записва в българското опълчение.
На 22 април 1877 година постъпва в 3-та рота на Първа опълченска дружина. На 6 май 1877г. във военнополевия лагер на руската Дунавска армия край Плоещ, се заклева със своите другари под свилените дипли на Самарското знаме, да отдаде живота си за освобождението на поробените българи.
На 21 юни 1877 г., форсира река Дунав и встъпва със своите другари от Опълчението в първия български освободен град Свищов. С френетичен възторг жителите на неговия роден град Търново, посрещат руските воини и българските опълченци от Предния отряд на генерал Йосиф Гурко. Под командването на генерал Николай Столетов, на 2 юли 1877 година той взема участие със своите другари в преминаването на Хаинбоазкия проход и превземането с бой на силно укрепената турска позиция на Шипка.
На 19/31 юли 1877 г. взема участие, като унтерофицер в епичното сражение край Стара Загора, в които българското Опълчение получава своето бойно кръщение.
След боя, руси и българи, въпреки проявения героизъм, са принудени заедно с местното население, да се оттеглят под напора на превъзхождащите ги по численост, войски на Сюлейман паша през Змейовския проход и Казанлък и да се укрепяват на Шипченския проход в Стара планина.
Град Стара Загора е подложен на небивала в хилядолетната си история сеч, огън и разрушения. Като глутница хиени, албанският башибозук и чирпанските цигани следват отблизо редовната турска войска и подлагат всичко живо на грабеж и заколение. Над Южна България се изправя зловещата сянка на кървавия ятаган. От своите позиции на връх Свети Никола, опълченците с болка на сърце, наблюдават опожарените села в Подбалканските полета.
В своя рапорт от 26 юли 1877г. до началника на Българското опълчение, щабс капитан Дмитрий Мехеда от Първа опълченска дружина дава отлична оценка за участието на унтерофицер Стефан Мазаков в боя при Стара Загора, за неговите умения, като младши командир и преводач.
Върхът обаче в бойната дейност на Стефан Мазаков са епичните боеве на Шипка на 9, 10, 11, 12 август 1877 година. Когато свършват боеприпасите и настъпва решителния момент на боя,
Стефан Мазаков и неговите другари започват да хвърлят камъни, дървета и труповете на загиналите си другари срещу настъпващия към върха аскер. Така той става един от прототипите на Вазовите герои от безсмъртната му ода „Опълченците на Шипка”.
Въпреки бесния юруш на аскера, малобройният руско-български отряд на генерал Столетов издържа натиска и отстоява своите позиции, с което решава изхода на войната и съдбата на обсадената в Плевен армия на Осман паша. След като върхът е спасен и пристига изпратеното от генерал Радецки подкрепление, опълченската дружина на Стефан Мазаков е оттеглена в тила на Шипченската позиция, поради големите загуби /остават живи само 50 души от личния й състав / и е натоварена с охраната на пътя към Габрово.
На 22 септември 1877 година командирът на Първа опълченска дружина ,подполковник Константин Кесяков пише рапорт под № 382 до началника на Опълчението, генерал-майор Николай Столетов, в който предлага унтерофицер Стефан Мазаков за проявените войнски добродетели, отлично изпълнение на възложените му обязаности и показана храброст в опасните минути на боя при Шипка да бъде награден с орден за храброст и повишен в първи офицерски чин – прапоршчик. Вследствие на това той е награден с Георгиевски кръст – IV степен.
Мазаков взема участие в зимното преминаване на Балкана през Химитлийския проход заедно с отряда на генерал Михаил Скобелев и в битката при укрепения лагер Шипка-Шейново, в която е разгромена и пленена Централната турска армия на Вейсел паша.
В края на войната той участва в разпръсването на башибозушката орда в района на Тозлука, тероризираща местното българско население. Общо в Опълчението той изкарва близо десет месеца и служи, като отдельонен а впоследствие и като взводен командир.
На 21 февруари 1878 г. в Котел е повишен в първи офицерски чин – прапоршчик от руската армия и зачислен в 57-ми пехотен Модлински полк, квартируващ в Одеса . Лично Царят – Освободител го награждава със златна чаша, сребърен самовар и сребърна захарница.
След Освобождението на България, младият офицер подава рапорт до своите руски командири , да бъде отчислен от състава на Модлинския пехотен полк, за да продължи службата си в Българската земска войска. Той е назначен на служба в
9-та Търновска пеша дружина на Плевенския полк. Скоро след това е преместен на служба в Източнорумелийската милиция . През 1881 г. е повишен в чин поручик .
По време на службата си в Карлово се влюбва и жени за Еленка – третата, най-малка дъщеря на видния карловски народен будител, книжовник и учител, иконом Христо Попвасилев, който е обесен от турците заедно със сина си през Руско-турската Освободителна война 1877-1878г., по време на така наречено Страшно, когато българското население на Карлово е подложено на невероятни гаври, унижения и смърт. .
През 1884 г. Стефан Мазаков е повишен в чин капитан . През 1885 г. му се раждат двама сина – близнаци – Христо и Стоян. Той участва активно в подготовката на Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 година. След Съединението е назначен за временен командир на Четвърта Татарпазарджишка пеша дружина.
Кратка е обаче народната радост след Съединението, защото от запад се струпват буреносните облаци на войната. Воден от користолюбиви намерения, сръбският крал Милан решава да се възползва от концентрирането на по-голямата част от българската армия на границата с Османската империя, за да заграби безнаказано западните български земи.
Сметката му обаче се оказва крива ! Всичко годно да носи оръжие, се нарежда под знамената на застрашеното Отечеството и заминава на Сливница, където в генерално сражение се решава съдбата па България. Четиринайсет-петнайсетгодишни ученици се записват доброволци в армията и написват на черните дъски: „Г-н учителю, не ни съди, че не сме в клас. Ние всички заминаваме на фронта, защото там сега се провежда урока по история!“
Капитан Стефан Мазаков участва във войната, като командир на 3-та дружина от 30-ти Шейновски полк и се проявява, като герой в боя за Нешков връх и при овладяването на царибродското село Желюша, където е ранен тежко в стомаха, за което е награден с орден „ За храброст” – 4 степен и сребърен медал.
Отшумява войната, защитила блестящо акта на Съединението. От април 1886г. капитан Мазаков е преназначен от 10-ти пеши Родопски полк, за командир на рота в 6-ти пеши Търновски полк.
Подкрепя контрапреврата, организиран от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и началника на Пловдивския гарнизон, подполковник Сава Муткуров, който връща временно на престола сваления с преврат на 9 август 1886 г. от офицери-русофили, княз Александър Батенберг.
Заради неговата лоялност Стефан Стамболов го назначава за военен комендант на Търново и за заместник председател на сформирания временен военен съд.
От месец септември 1886г. до 1887г. е назначен за Плевенски окръжен войнски началник, като в края на 1887г. е преназначен за казанлъшки окръжен войнски началник.
Когато през 1888 г. се закрива Казанлъшкото военно окръжие, капитан Мазаков е назначен за окръжен войнски началник в Ловчанско военно окръжие. Той става първият българин на тази длъжност, която до този момент е била заемана само от руски офицери. На 1 януари 1892г . е повишен в чин майор и уволнен от армията, като неудобен за княз Фердинанд, само след 14 години офицерска служба, с месечна пенсия 124 лв .
Когато децата му са на 2 години, съпругата му Еленка се разболява тежко и умира. Грижата за двамата му сина ляга изцяло върху него.Това става причина, след уволнението си от армията да се завърне в Карлово, за да може да разчита на помощта на роднините на своята жена при отглеждането на децата му .
Неговият борбен характер обаче не му дава спокойствие и той се впуска в обществено-политическия водовъртеж.
Избран е за председател на местното поборническо-опълченско дружество, за председател на народно-либералната/стамболовистка/ партия в Карлово и за подпредседател на създадения от Ученолюбивото дружество през 1902 г. инициативен комитет за издигане паметник на Апостола на Свободата в родния ме град .
Запасният майор много бързо спечелва уважението на жителите на Карлово. Те го избират за общински съветник. През 1902 г. го издигат за народен представител в XII-то, а през 1907 г. и в XIII-то Обикновено Народно събрание. С негово активно съдействие са построени паметника на Левски, болницата и гимназията в Карлово.
През 1907 г. участва в учредяването на Дружеството на запасните офицери в Карлово и става член на неговото ръководство. Със активното му съдействие през пролетта на 1904 г. в Карлово е преместен от Хасково 28-ми пехотен Стремски полк.
Отличаващ се със скромност, искреност и дружелюбие, той допринася много за развитието и напредъка на Карлово.
При полагане на основния камък на паметника на Васил Левски в Карлово на 15 май 1903 г., запасният майор Стефан Мазаков, воден от своето родолюбие и неприязън към Фердинанд, нарушава дворцовите етикети и войнските устави. Князът приема строя на почетния караул на кон. Запасният майор Стефан Мазаков му рапортува, качен също на кон, с което нарушава устава. Злопаметният Фердинанд след церемонията му прави забележка, но бившият опълченец отговаря дръзко: „Ваше величество не забравяйте, че се намирате в града на великия Апостол на Свободата, който не признава никакви етикети и устави, освен служенето на народа!” Монархът остава сконфузен и още същата вечер напуска града на Левски .
Родолюбец до мозъка на костите, на един прием в Двореца, Мазаков нарушава официалното облекло, което се изисква за случая и се явява в колоритна българска народна носия, с пояс и калпак.
След убийството на Стефан Стамболов, връща венеца изпратен от княз Фердинанд, защото подозира, че той стои в дъното на покушението .
След несполучлива операция от апандисит в Пловдив, умира на 29 октомври 1910 година, на 62 годишна възраст. В Карлово му устройват тържествено погребение с военни почести .
След военната музика вървят бивши опълченци и носят на възглавничка ордените на опълченеца и офицера, героя от боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново и Нешков връх, родолюбеца и Човека с Главна буква – Стефан Мазаков .
