Експедиция „ПРЕСПА 2009“
Ден 1
Тая година с другарчетата от нашата тайна организация за туризъм постигнахме рекорд — три тематични пътувания. Ще ви разкажа за третото.
Експедицията беше нарочена да започне в ранната сутрин на 19 септември, в първия ден от дългия уикенд, който дължим на обявяването на независимостта през 1908г.
За да избегнем натоварения трафик към гръцката граница (посещенията към Гърция растат, независимо от икономическата криза и срива в цените по българското крайбрежие, защо ли) потеглихме още в петък, като за наша база използваме хижа „Беласица“ над Петрич.
Хижата е ремонтирана, с поносими условия. Има вода, топла вода плюс голямо заведение, в което манджите стават за ядене. В друг разказ ще ви обясня подробно и за нея.
Традиционно, групата похапна и пи кафе в сладкарница БОЕМ в Петрич (собственикът е по произход от бивша Югославия, цар на бюрека и сладкарските изделия), а аз си купих четка за зъби. На всяко пътуване забравям да взема по нещо и когато е нещо лесно възстановимо като четката за зъби, съм радостен. А можеше да са документите за колата;-)
Четирите коли се събрахме точно пред граничния пункт на Кулата, леко разместване на пътниците и газ към Серес, където ни чакаше петата кола с бирените туристи от Серес (в центъра на Серес има бирен бар за ценители).
Сигурно ставам много много банален, но пътувайки от 2004г. всяка година към Гърция, наблюдавам как расте и се развива магистралата от границата до Солун. Можело значи. Теренът не е никак лек, планини чак до самия Солун, но някак си уж мързеливите и не разбиращи от нищо освен от туризъм гърци, почти са го завършили (при първото ми пътуване още стояха противотанковите бетонни пирамиди покрай Струма от гръцка страна, а пътят беше тесен и двулентов).
Подминаваме Солун доста бързо, виждаме морето отдалеч и се отбиваме надясно към Едеса (Воден). Пътят е супер, има магистрални участъци, неотбелязани на картата (приятна изненада) и по едно време забелязваме плато, на което са накацали къщи. Това е Едеса, уникално красив град.
Старият град е много симпатичен
Поради лоша организация не успяхме да паркираме колите на едно място, така че групата се разпръсна.
Но все пак се събрахме на водопадите в центъра на града. Да, няма грешка. В центъра на Воден има внушителен водопад (всъщност те са няколко, но един от тях е най-интересен). Влажното време попречи да направим страхотни панорамни снимки, но вярвайте ми, заслужава си. Аз паркирах до едно заведение на самия ръб на скалата, което си обещах да посетя по-нататък.
С панорамен асансьор може да се слезе от центъра на града в много зелен парк, където очевидно през лятото местната младеж купонясва. Нещо като архитектурно-индустриален резерват, там е имало в миналото фабрики и цехове, които са използвали водната енергия за производство.
Не остана време за стъргалото (пак проблеми с организацията) и потеглихме към
с. Аграс,
важно място, свързано с българската история.
В землището на селото е дървото, на което Апостол Петков (Постол войвода от „Мера според мера“, а пък по-младите са го виждали да търси Танас и да рекламира наденици по телевизията) е обесил Мингас и капитан Аграс, гръцки македонски дейци. Признателните гръцки поколения са им поставили паметник, където е запазен и стволът на историческото дърво. Паметникът се намира в богата селскостопанска местност, с много лозя и овошки, видяхме скупчване на фермери, които май си пазеха реколтата.
Възпоменателният комплекс
Македонски борец (македономах) Антониос Мигас, Роден в град Науса, екзекутиран от комитите на 7.6.1907 г.„
Продължихме към
Флорина (Лерин)
Пътят се строи в момента, но позволява високи скорости. Лерин ми се стори по-безинтересен от Воден (макар че планинските му части напомнят за подбалканските градчета) и се забихме през гората в посока Преспа.
Тук вече стана сложно — това е тясно двулентово пътче, което се вие безкрайно през планината и недай си боже пред вас да има камион — дълго време ще чакате да го изпреварите. За сметка на това е изключително живописно и красиво. Пътят се качва до ски-курорта Бигла (Вигла) и след това рязко се спуска отново. Някъде там е отбивката за Преспа.
Няколко думи за Преспа.
Преспа е регион, който се намира около Преспанското езеро и в момента е разделен между три държави — Македония, Албания и Гърция. Откъм Гърция и Албания е труднодостъпен, трябва да се преодолеят сериозни планини, единствено от страна на Македония е леснодостъпен, защото естествено прелива в Ресенското поле.
Спряхме за снимки на една панорамна площадка преди езерото, където се открива зашеметителна панорама и там се засякохме с французина Жан или Пиер или май беше Жан-Пиер, който използва пенсията си, за да обикаля по света. На французина му хареса как И. му обясни (без да знае френски!) че отиваме към преспанското езеро и остров св. Ахил и му подари нещо.
След като слезе до езерото, пътят е сравнително равен и се пътува много бързо.
Нашата дестинация беше остров Св. Ахил, където се намираше хотелът в който трябваше да отседнем, но преди това щяхме да се отбием в село
св. Герман (Агиос Германос)
Поради периферното си разположение Герман е същински планински рай. Селото е малко преди македонската граница, съвсем близо до с. Долно Дупени (но няма пункт, където може да се премине) и понеже наистина се намира накрай света е със запазени каменни къщи. Местната забележителност е църквата св. Герман — със страхотни стенописи. Всъщност църквите са две — стара и нова, които са долепени една до друга. Старата църква е интересната.
Тук може да се прочетат имената на дарителите на църквата, изписани с гръцки букви:
Дамо, Миле, Огнен, Ангелко, Стойко, Йоване, Митре, Търпе, Гроздан, Влайко, Неделко, Кроста (Кръстьо?), Ивана, Волко
Стенописите в църквата
Новата църква е залепена за старата
Дори бензиностанцията е каменна къща в традиционен стил. Не работи в момента.
Остров Св. Ахил
е свързан с брега с дълъг понтонен мост, по който, за щастие, не е разрешено да минават коли. Ще пренесем багажа на ръка, какво толкова. Пристигнахме по залез слънце в хотела и се настанихме на воля (само нашата група беше вътре) Хотелът е в типичния „битов“, „традиционно български“ стил, познат от Копривщица, Арбанаси и Жеравна. И от всички останали балкански държави разбира се;-)
Мостът е доста дълъг, снимката е на около 2/3 от дължината
В такива моменти искам по-добър фотоапарат
На остров Св. Ахил живеят постоянно около 20 души, занимават се с хотела, отглеждат зеленчуци и ловят риба. Единственият проблем е, че водопроводът е със слабо налягане и вечерно време няма вода над първия етаж (така че внимавайте къде ще ви настанят, ако ходите)
Едва изчакахме да се настаним и се юрнахме към голямата забележителност на острова — останките от църквата св. Ахил, където е гробът на цар Самуил.
Църквата св. Ахил
Гробът на цар Самуил
Запазени са три саркофага, един от тях е царският, за съжаление няма индикация кой точно. Ние решихме че е третият, най-далечният на снимката, тъй като изглеждаше най-луксозен.
Патриотична македонска ръка се е погрижила неудобната думичка да изчезне от обяснителния текст, поставен от „лошите“ гърци.
Не го чепкайте идентитетот!”
Прибрахме се и похапнахме местния специалитет, предлаган от всички страни на езерото — езерен шаран, да си оближеш пръстченцата, и бегом по леглата. Беше дълъг ден, а ни чака още по-дълъг.
Ден 2
Днес се упътихме към другата забележителност — град Кастория(Костур). Но преди това — обиколка на острова. Видяхме отново св. Ахил, този път по светло. Има запазени средновековни църкви по острова, а в другия край има голям кръст, откъдето се открива отлична панорама (мен сериозно ме домързя да се кача до кръста) Отвреме навреме слънцето пробиваше облаците и предоставяше невероятни гледки към езерото и планините наоколо
Църквата Св. Ахил отгоре
Тревата на св. Ахил изглежда като окосена, защото няколко крави циркулират свободно из него (минирайки тук-там терена с миризливи бомби) и е покрит с множество диви круши, ябълки, мушмули, дренки, глог, смокини, орехи, къпини и какво ли още не. Натъпках се с антиоксиданти;-)
Диви круши
Езерото
Мостът
Сега — към Костур
Бобът е традиционният местен продукт. Продава се на всички сергии в региона.
Пътят минава покрай
село Котас (Руля),
където е роден Коте Христов, комита на гръцка служба, и селото е кръстено на него. На междуградския път има паметник на Котас със задължителните венци от признателните потомци. Не бих казал, че е много красив.
Пътят към Костур е доста по-добър от този към Лерин, слиза се лесно и за нула време бяхме в града. Били сте в Охрид, нали. В Костур е поне толкова красиво. Само езерото не е чак толкоз чисто. Паркирахме на паркинга точно в началото на променадата и се разходихме. Групата се разцепи по интереси, а аз попаднах в подгрупата на църковните туристи, обикалящи всички по-стари църкви в Костур, а те са много. МНОГО. В една от църквите има стенопис с българския цар Михаил Шишман.
Така и не разбрахме в коя църква е споменат царя. На снимката — Св. безсребърници Козма и Дамян
За съжаление Михаил Шишман не може да се похвали с някакви големи подвизи, но е един от българските владетели, чиято съдба е сравнително известна. Загубил битката при Велбъжд със сърбите, погребан в Старо Нагоричене (Р Македония).
Пътят към Костур е красота в сравнетие с този към Лерин. Отпред се вижда 3/5 от групата
Костур поразява с множеството храмове, посветени на св. Николай. И тук си заплювам да дойда отново, и да се насладя на спокойствие на града.
Езерото е не е толкова бистро като охридското, но е невероятно красиво
Костур успешно съперничи на туристически дестинации като Охрид и Несебър с нетуристическия си вид.
Сегде божева е убавина
Другата страна на полуострова
Паметник на падналите за Родината от античността до днес. Да се чуди човек в Атина откъде им идват идеите.
На самия връх на града се намира местният исторически музей, където държат ключовете за някои от най-интересните църкви. За съжаление пристигнахме твърде късно и не можахме да се възползваме от услугите на гида.
След Костур потеглихме към
Василиада (Загоричане)
Познато звучи, нали. Тук е роден вождът и учителят на българските социалисти Димитър Благоев. Селото е било един от центровете на българското в региона, наричано е „Малката София“ и заради пробългарските си наклонности няколко пъти е заличавано от лицето на земята в началото на 20-ти век.
Пристига колоната от коли в селото, спираме пред църквата, там е и местният хоремаг, К. поздравява селяните на гръцки и тръгваме към църквата. Те го питат нещо на гръцки и той с неговия гръцки, учен по тоалетната метода, отговаря:
„Не говоря гръцки“
„А български говорите ли“, се подхилват селяните.
Не очаквахме да открием там човек, който да разбира български, а се оказа, че всички, освен местния поп, който си беше чист грък, разбират български и говорят поносимо. Доста хора от селото имат роднини в София и стана хубава приказка. Разгледахме огромната хубава църква, отидохме до мястото където е била къщата на Благоев.
Помогнали на къщата да падне, защото местните власти не обичали да си спомнят за Благоев
Ето тук, на мястото на пикапа. Местната жена, която ни развеждаше, обясни, че гърците много не искали да се говори за Благоев и затова на къщата мъничко и помогнали да падне.
Загоричанският поп в началото ни гледаше много подозрително и ни забрани да снимаме в църквата, но когато му обяснихме, че в Интернет сме чели за знаменитата църква на Василиада, ни разведе из църквата и дори ни показа частта от стария иконостас, която е оцеляла от един от многобройните пожари. 
Църквата е голяма и богато украсена. Като че ли надписите са ъпгрейдвани — забележете, че са на фона на по-тъмносиня боя
Църквата в Загоричане
Този Божий и свети храм, посветен на Нашата Господарка Богородица и Дева Мария, бе издигнат из основи по времето на епископа на Кастория Никифор и с разходите на всички благочестиви, добри и православни християни от областта Загорица. За памет во веки веков! Главен майстор: Панайот… 1861г., 10 май”
Загоричане в далечината
От върха над селото се открива поредната зашеметителна панорама
Поговорихме си с местните — твърдяха, че селото има около 700 жители — 500 славяноговорящи и около 200, които говорят само гръцки. Учудващо, като се има предвид бурната история на селото. Интересно дали БСП ще се сети да организира някое събитие тук, а не на Бузлуджа и гръцките социалисти да асистират, за да покажат че са загърбили миналото😉
Над Загоричане има огромно място за пикник и събори — красива поляна с църква, с много дървета, които хвърлят широка сянка, с невероятна панорама.
Продължихме. Следващата ни цел е
с. Варикон (Мокрени)
Пътят към Мокрени минава през с. Клисура — влашко село, което си е изпатило по време на немската окупация. Шофирах и не можах да щракна космически красивата панорама към селото. Пътят се спуска към Мокрени със сериозна денивелация и минава покрай внушителен манастир.
В Мокрени спряхме до църквата. Появи се местен човек, който ни разказа — традиционният поминък е отглеждането на боб, който продавали по 2,50 евро за кило, а младите не разбират много български.
Мокрени
Старата църква на Мокрени
Село Мокрени е известно с ролята си, която изиграва в Илинденско-Преображенското въстание (било е освободено от четата на Васил Чекаларов), както и с това, че е родно място на Никола Милев, виден български интелектуалец, политик, професор, убит по нареждане на Вълко Червенков, Станке Димитров и македонски дейци, близки до Коминтерна, през 1925 година. Убиват го само няколко дни преди да замине като български посланик в САЩ. Паметната му плоча стои на ъгъла на бул. Дондуков и ул. Будапеща, там където е бил застрелян.
След Мокрени беше време да се прибираме, стана тъмно. От баирите ми се обърка стрелката на бензиномера дотолкова, че ми светна лампата на резервоара, притесних се че бензинът ми свършва, но до Преспа ми стигна.
Втората вечер в хотела посрещнахме пак с традиционният шаран, а аз измуфтих едно къпане в стаята на дамите, която беше на долния етаж и хайде по леглата.
