Из Егейска Македония

непознатата Северна Гърция

втора част

От езерото Преспа до Каймакчалан

Преспа, о.Св. Ахил, Костур, Каймакчалан и Цари Мали град за финал

Ден трети

В тази приятна лятна утрин поехме към

Преспанските езера

Голяма Преспа

е разделена между Гърция, Македония и Албания, докато Малка Преспа днес е само на гръцка територия. Двете езера са разделени от асфалтов път. Може би преди години, когато нивото е било по-високо водите им са миели пътя от двете страни, но днес нивото е значително по-ниско и обемът и на двете езера е много по-малък. Тази дъсчена барака може би е била точно на брега или във водата, а равнинната площ наоколо е била дъно на плажна ивица. Личи си по останките на сградите, че тук е бил разработен и често посещаван курорт. Но днес всичко е запустяло и обезлюдено. Колибата скърцаше, все едно ще се разпадне всеки момент, толкова изсъхнали бяха гредите и дъските в нея.

Според мен брегът или по-точно плажът е бил там, където бяхме спрели колата си (малката жълта точка на хоризонта). До там са стигали водите на Голяма Преспа. Днес тук се разхождаш върху ниски хилави храсти, поникнали направо в пясъка.

След кратка разходка по брега на Голяма Преспа напълно необезпокоявани от никого се отправихме към

Малка Преспа

В средата на Малка Преспа се намира

остров Свети Ахил

(последната крепост на цар Самуил). Тук е бил легендарният град Преспа, основан от цар Самуил през 10 век, тук е била любимата му резиденция. Тук са и  руините на един от седемте катедрални храма, построени от цар Борис, веднага след покръстването му. В този разкошен православен храм цар Самуил полага мощите на Свети Ахил от Лариса, за да пази светеца българите, живеещи на острова. При съвременните разкопки тук археолозите доказват, че в храма е погребан самият Самуил, както и неговия син Гаврил Радомир. До острова се стига по понтонен мост, построен в най-плитката част на езерото.

Вървейки по моста не можехме да пропуснем красотата на спокойните езерни води, замрели в тишината под безоблачното лятно небе

Минавайки по моста постепенно ме обзе странно чувство. Под този почти паянтов понтонен мост лежи каменния път, по който са чаткали копитата на Самуиловата конница,

тук е бил градът – крепост Преспа,

крепостните стени са били заобиколени от водите на езерото и зад него се извисяват високите хребети , които са покрити със сняг до средата на април. Езерото, планините, скалните манастири и черкви, руините им  –  завладяват с живот и спокойствие, напук на изгубените битки и поражения…  Ненадейно усетих, как стрелките на часовника спират…  за да ме пренесат поне за миг във времето на Самуил.  Старите хора казват, че, когато се докоснеш до това място, се привързваш неочаквано към него. И неслучайно, накъдето и да погледнех, дъхът ми спираше  –  необятна водна шир, заобиколена от непокорени върхове.  Място, което заслепява с природата си.  И дава възможност да отдъхнеш и да се замислиш, вдишвайки не само от аромата на планината, но и на историята. Българската история.

Тъй като местните жители от край време считат острова за свещен, вярват, че броят на къщите не трябва да надвишава броя на църквите, които в миналото са били цели 11. Къщите днес са оставени на доизживяване, ама това си е проблем на гърците.

От моста има указателни табели към руините на

базиликата “Свети Ахил”

По нищо не личи, че тук някога са били положени тленните останки на Самуил.  Смъртното ложе на единствения ни владетел, чийто гроб се знае, не само че не се поддържа, но и надписът “Цар на българите” е изтрит.  Картината е отчайваща – пустош, неподдържани разградени руини и едно табло с кратък текст на гръцки и английски езици. Само можем да гадаем колко величествена и огромна по размери е била базиликата в апогея на Самуиловото царуване.

базиликата Свети Ахил

От там нататък пейзажът беше един и същ – изсъхнала трева, ниски храсти и тук – там някое дърво, за да се подслониш на сянка за момент. В дъното се вижда църквата „Света богородица Порфирна”, която се намира вероятно върху основите на стара църква,  строена от цар Самуил.  За да закриля владетелската резиденция,  Богородица е изобразена с пурпурно  червено наметало (символ на владетелска власт), поради което е наречена “Порфирна”.

Пълна тишина, безветрие и спокойствие царяха в обедния пек и не видяхме нито едно живо същество освен стадо крави на близкото възвишение.

Изядохме по един сладолед на капанчето до началото на моста и поехме обратно.

Разочарованието ни бе голямо

– не се полагат никакви грижи за останките от един велик период от Българската история нито от гръцка нито от българска страна. И освен това местата, които посетихме до момента са извън всякакви туристически дестинации с малки изключения за организирани 2 – 3 дневни екскурзии от някои фирми, на които за съжаление се записват само хора от третата възраст.

Поехме по маршрута към следващата точка от програмата –

Кастория или в миналото българския град Костур,

построен около езерото Орестиада. Името Костур произлиза от кост, защото местността прилича на скелет. Гръцкото име Кастория се предполага, че произлиза от „касторас”, означаващо „бобър”, тъй като търговията с кожа от тези животни е била важен елемент от икономиката на града. Градът е център на кожухарството от византийско време до днес.

В северната страна на полуострова е открита Пещерата на дракона, само на 15 метра от брега на Костурското езеро.  По-късно пещерата е картографирана и е открито в нея подземно езеро, помещения с различна големина и 5 коридора. В пещерата най-впечатляващото откритие са кости на пещерно животно, на възраст 10 000 години.  Според легендата пещерата е златна мина, която се пази от дракон – да не би „Пещерата на Смог” от романа „Хобит” да е точно тук?

Костур

В района на езерото се срещат над 200 вида птици, а самото езеро се смята за второто по богат улов на риба в Гърция. Тези красавици се разхождаха свободно по крайбрежната алея или грациозно плуваха в тъмните води на езерото.

Кастория много прилича на Охрид  –  по същия начин са накацали къщите, построени на хълмовете, обграждащи езерото. Крайбрежната алея е много приятно за разходка място, от към езерото идва свеж хладен повей, а от другата страна е пълно с приятни заведения за отмора и сладки приказки.

Езерото

Старинните къщи с оригинална възрожденска архитектура са накацали по стръмните склонове и надничат кокетно една над друга

Костур

А този изоставен от бога, хората и времето двор току на крайбрежната улица направо ме удиви с подредените обрасли в бурени столове около също такава маса, върху която гордо се перчеше свеж букет от ярко червени цветя. Последното, което ни впечатли от крайбрежната ни разходка освен многобройните магазини за кожени изделия бяха дългите редици от мотоциклети, с които хората се придвижват по-лесно по тесните и стръмни градски улици.

Ден четвърти

 Още от сутринта се отправихме към

СПА центъра „Лутраки – Позар”

за да опитаме от всичките му „екстри”. Минахме отново през импровизираните „вани” и „водопадчета” с топла минерална вода

Пожарски бани (Лутраки позар)

и покрай водопада с ледената вода. Тук искам да отбележа, че водопада е направен изкуствено и то така, че човек може да се „шмугне” зад ледените струи и да се скрие зад водната преграда. Това упражнение обаче е много трудно за изпълнение, защото освен, че водата е ледено студена, пада и с голяма скорост и си е истинско геройство да преминеш веднъж зад тази пелена и втори път – да се върнеш обратно. Лично аз не посмях, но синът ми го направи цели два пъти.

Водопадът

Следвайки стълбите нагоре се озовахме и пред големия басейн с топла вода, входът за който е 4 евро. Басейнът е доста голям и в него може да се плува спокойно, в страни има пейки и места, на които можеш да легнеш и да се печеш. Мога да препоръчам горещо този прекрасен СПА център, но през май или септември, даже октомври. В обедната жега в средата на август беше все едно дали си в басейна или извън него – горещината беше еднакво непоносима. Съвсем различно ще е, според мен, ако се потопиш в горещите води след като си почувствал хладния полъх от планината

След като помързелувахме достатъчно в топлите води и около тях и хапнахме в ресторантчето точно до басейна, направихме няколко последни снимки на това колоритно и живописно място

и поехме по стръмния, криволичещ път нагоре към

планината Нидже или Ворас

на гръцки и

връх Каймакчалан – 2521м,

където Българската армия води сражения със силите на Антантата по време на Първата световна война. Изкачването продължи около час и постепенно изчезваше всякаква растителност. Изкачихме се до където свършваше пътя и бяхме почти до

самия връх, който се намира на Гръцко – Македонската граница

Оказа се, че тук се намира един доста добър ски – център, който за съжаление е поизоставен поради кризата и поради това, че по тези места вече почти не се задържа сняг. Това е карта на ски пистите и съоръженията.

Тук беше доста хладно и с настъпването на вечерта задуха все по-студен вятър. На слизане спирахме няколко пъти за да заснемем невероятната красота на планината под залязващите слънчеви лъчи

и потъмняващите хребети, между които някъде там е и връх Каймакчалан.

Ден пети

Тръгнахме си рано сутринта и в ранния следобед бяхме в подножието на

хълма Свети Спас до с. Белчин,

където се издигаше реставрираната

крепост „Цари Мали град”,

наречена така, защото с площта си от почти 10 дка не отстъпва на Царевец. Бях включила крепостта в програмата на връщане от Гърция, защото беше открита за посещения едва преди няколко дни след няколкогодишна реставрация и медиите я коментираха доста в последните дни. Изкачихме стръмния хълм с помощта на този единствен за сега в България фуникулер (или влакче, което вози нагоре и надолу при наличие на голяма денивелация). Снимка от долната станция към върха

и от горната станция към селото.

Според археолозите крепостта е била от изключително важно значение в древността. Тук са се кръстосвали римските пътища между днешните Кюстендил, Сапарева баня, Самоков, Пловдив и София.

Векове след като хунските и аварските орди разрушават стените й, крепостта получава шанс за нов живот. Сега кулите и част от крепостните стени вече се издигат в пълната си височина.

В северозападната кула е разположена музейна експозиция на три етажа, показваща нагледно находките от различните епохи. По стените са закачени подробни информационни табла, които са напълно достатъчни за да се добие представа за живота и бита на хората, живели тук през вековете.

В двора на крепостта е оформен красив парк, където са изложени антични бойни машини и доспехи на войните от бурната епоха, когато от тук са отбивали нападенията на варварите

В южната част на хълма, извън стените на крепостта е разположен детски парк с въжени мостове и други въжени и дървени съоръжения за катерене, скачане и всякаква физическа активност

А тази мраморна композиция краси площадката пред крепостта. Оттук се вижда като на длан Софийското равно поле.

Надявам се местата, които посетихме да бъдат разработени в скоро време за посещения и да бъдат включени като маршрути, защото не бива да се забравя българската история и местата, скъпи за всички българи, дори и днес да не се намират в границите на България.

Автор: Галена Спасова