Богове, герои, демони, елфи, феи, тролове… Цели армии от митологични същества обитават съвременното изкуство. Хората все повече обръщат взор към света и мирогледа на предците ни. Митологията винаги е била богата съкровищница на образи и идеи за художествено творчество както на народа, така и на отделния творец. Интересът към народната митология показва потребността на съвременния човек да общува с поетичния свят от миналото на своите деди, да се докосва до душевността и светоусещането им, до техните въжделения и мечти.

За древните митовете не са били в сферата на фантастичното. Те са давали отговори на въпросите им за заобикалящия ги свят, давали са смисъл на целите и стремежите им. Дедите ни са живеели с митовете.

„Детството“ на човечеството съвпада с това на старите българи. Предстояло им да откриват толкова много. За сътворението на Земята, за живота на първите хора в небесната райска градина и как Господ ги изгонил на Земята. За тъмните бездни – родина на сенки и демони, змейове, огнедишащи дракони, триглави чудовища, съсипващи красавици – самодиви, вили, самовили, немилостиви орисници…

Змеят живее в границата с отвъдното – в горите, по високите скали, пещери или скрит в дърво, обикновено вън от селото, което пази, или в езеро, извор, който е неговият втори дом. Лети из облаците и е символ на тъмнина и небе, на облак и дъжд, на вода и дъга. Мъглата е формата, под която той се появява.

Змеят притежава неукротимата сила на хаоса. Способен е да изкорени и най-големите дървета с едно духване, а с едно поемане на дъх – да ги изправи. Пази ветровете и дъждовете затворени в големи подземни пещери и ги пуска по свое желание.

Често се влюбва в най-личната мома, а още по-опасно е когато тя е родена в един и същи ден с него. В своята отвъдна любов той нарушава нейното обикновено земно щастие, прави я нещастна, различна от всички останали, болна, причинява смъртта й – независимо дали ще я грабне и отнесе от хората, или ще я остави да се топи и линее между тях. Явява й се нощем като красив момък или като змия, която се обвива около тялото на любимата си. Любената от змей мома всичко знае и всичко може, но не изказва нищо, защото змеят не й позволява. Не й разрешава също да се мие, да се пременя, да слага китка, да реше косата си и да ходи на хоро. Всеки белег на цивилизацията я отдалечава от него. Ако близките й разберат и решат да я омъжат, той се появява с гръм и трясък, със златни каляски със „змейчета полюленчета“ и „врани коньове“, отвежда я със себе си и повече никой не я вижда.

Сватбата със змей е другото име на смъртта, макар да казват, че се венчават и живеят щастливо, че им се раждат змийчета. Змеиците също се влюбват в овчари, но не ги отвличат, а всяка вечер идват при тях под различни образи (мечка например) и се превръщат в хубави девойки. Освен, че се влюбва драматично и носи нещастия, змеят може да закриля и да пази селото от суша, бедствия, от злите си събратя. Всяко село има змей сайбия (стопанин), който пази плодородието. В борбата с халите и другоселските змейове, той хвърля огнени стрели и камъни, от които се получават гръмотевиците и светкавиците. Заедно с посестримата си – халата, ламята олицетворява хаоса, неподредения, нечовешки свят. И двете са персонификации на облаци, мъгла и буря. В народните представи ламята е огромен гущер с кучешка глава, широка уста, огромни очи, четири крака, остри дълги нокти и опашка, която се завива на колело, а цялото й тяло е покрито с жълти люспи. Може да бъде и наполовина змия с много глави и крила.

Най-пленителните митологични същества в българския фолклор са самодивите. Това са душите на млади момичета или неопети булки с некръстени деца. Те се явяват само напролет през Великите пости и след Великден се губят. Толкова са грешни, че не ги приемат нито на Земята, нито на небето. Злата орисия в земния им живот, ги превръща в едни от най-коварните неприятели на човека.

Измамна и коварна е неземната и омайваща самодивска хубост, която омагьосва и покорява завинаги. Самодивите никога не остаряват. Те са боси, облечени в бяла прозрачна риза, през която се вижда снагата им, а в нея се крие свръхестествена сила. Имат си и по едно було от бяло платно, което се нарича „сянка“. С тази „сянка“ те са най-могъщи и силни, но, ако някой им я открадне, се превръщат в обикновени жени. Носят колан (зуница) с цветовете на дъгата, а най-силен от всички цветове е зеленият. Косите им са дълги до земята и дори повече, светли и тънки като свила. На главата си носят венец от самодивско цвете, с което омайват юнаците. Самодивите не обичат да ходят сами, винаги са по много и винаги пеят и играят.

Обитават гори, извори, реки, пещери, високите планински езера, в които се къпят в потайна доба. Нощем, когато луната изгрее, самодивите излизат край горещите води или играят на ливадите, а от играта им остава кръг от изгоряла трева.

 

Но самодивите не принадлежат само на злите сили. Те са покровителки на здравето и господарки на живота. Могат да лекуват и да възкресяват дори мъртвите. Помайчими са на юнаците, на които дават божествена мощ.

Силата им е неудържима. Тя удря в сърцето, следва „люта треска”, от която никой не може да се спаси. Понякога съжаляват, че не могат да се спрат и милостиво съветват „ударените“ какво може да ги спаси – „от коледарче кравайче, от лазаркиня петаче“.

Самодивите особено обичат да слушат кавала на овчарите. Вълшебната му песен свързва света на живите с невидимия свят на душите. Понякога даряват любовта си на овчарите, точно както се влюбват в юнаци с незнайна човешка сила. Самодивата е годеница на овчаря, която се явява само на него, носи му китки и се грижи за колибата му. Самото залюбване не е нещо друго, освен тежка болест, затова хората казват: „посипала го юда“, „урадисал от юда“.

А юдите са жени с лоши очи – когото погледнат го сполетява зло. Който дойде под дърво, посетено от юди се разболява. Те се събират в гората и играят юдинско хоро. От него тревата е стъпкана в кръг. По първи петли се изгубват като вятър.

Срещата със самодиви води до болести, които често имат фатален край. Човек не бива в никакъв случай да отговаря на самодивите, когато го викат.

Русалките са техни посестрими. Те идват от „край свет“, за да носят плодородието на земите ни. Но те също са опасни за този, който ги срещне по пътя си. С тези дивни същества от отвъдното не трябва да се говори, защото думите са мост към свят, който не ни е дадено да познаваме, врата, която не ни е разрешено да отваряме.

Вампирът и караконджулът също са част от митологичния свят по нашите земи.

Вампирите са лутащи се души, които напразно търсят път към отвъдния свят, към който вече принадлежат. Отчаяно и болезнено се завръщат в света на живите, който не ги иска и не ги приема.

На вампири стават умрелите, които не са опети и са били прескочени от котка или друго животно. Вампири стават и хора, които не са живели в Божия път, били са толкова лоши, че земята не иска да ги приеме. Тази участ имат и починалите при особени обстоятелства – неестествена преждевременна смърт, убити, а също и тези, които са се обесили.

В митологичните представи на дедите ни вампирът върви един метър над земята, осветява наоколо и когато каца долу се събира на топка. Според други пък е като сянка, която може да приеме очертанията на животно или на човек. Има пихтиесто тяло, прилича на търбух без кости, само надута кожа.

Обикновено вампирът живее в гроба, за който се смята, че от едната страна е в царството на мъртвите. Напуска го само нощем след залез до първи петли.

Караконджулът е дух, подобен на вампира. Наричат го още караконджо или поганец.

Никой не е сигурен как точно изглеждат караконджулите. Най-често се представят с четири конски крака и човешка глава. Имат криле и летят, дълги уши и големи очи.

Явяват се само на хората, родени в събота (съботници) през нощите от Коледа до Йордановден. През този период поганците са разпуснати – обикалят по улиците около къщите, събират се около воденици, играят хоро на хармана. Бродят в нощите до Сурваки, докато децата не извикат „Сурва, сурва“ – магически благослов на новия ред и новото време.

Когато се появят сред хората, ги водят към непознати и опасни до смърт места. Ако човек стъпи на караконджулска трапеза, разболява се и умира.

Нави – душите на некръстените деца.

За тях някои вярват, че се превръщат в ангели, а за други са като зли духове от приказките. Нави стават малки дечица, родени от мома или вдовица, а след това убити, както и онези, които са били умъртвени с билки, още преди да се родят. Душите им се скитат на земята, мъчат се и търсят майките си, виновни за смъртта им. През това време си намират други майки, бременни жени или деца, и им причиняват пакости, болести или дори смърт.

Навите са големи колкото орле. Те излизат само нощем до първи петли и са много опасни, защото прелитат на дълги разстояния, пищят и пеят и отдалеч надушват къде има жени с малки деца.

Некръстено починало дете води градоносните облаци, пие кръвта на добитъка и измъчва родилките. Тези деца се погребват отделно и се наричат „еврейчета“, „адамчета“, „дяволчета“.

Черната чума е персонаж с двойно поданство. Тя е представител и на демоните, и на болестите. Най-често името й не се споменава. Ако се наложи трябва да е хубаво име като „майчицата“, „леличката“, „благата“, „сладката“, „цвете“, „руса“. Чумата е грозна и черна жена в дрипи, с рошава дъга коса, с големи извити нокти като на граблива птица краката, страшно птиче лице, с едно око на челото и два големи зъба като на звяр. Понякога носи желязо, щик или коса, с която сече глави. Има по шест пръста на краката и стъпките й се отбелязват дори и на сухо. Ходи с тояга, голям звънец на врата или е опасана със стрели и голяма торба, в която носи тефтера си, където са записани жертвите й. Обича чисто и светло, иска корито и вода, за да изкъпе детето си, което е повито в памук. Подавайки го на някой човек, му предава и отровната зараза.

Освен, че е страшна, Чумата е и много силна. Тя може да се превръща в различни животни, силен вятър, който помита всичко, просяк или голо дете.

Крие се между вълна и така я пренасят от село на село и от град на град. Чумата ражда деца – чумачинчета. Нея Господ я е създал, защото хората били лоши. Говори се, че тази страшна болест не е унищожена и до днес. Тя е затворена в шише, което се пази от св. Харалампи. Господ ще я пусне, когато хората станат много грешни.

За да се справят с демоните, нарушители на реда, старите българи са разполагали с богат арсенал от практики, билки и апотропеи („магически“ предмети, предпазващи от злите сили). Оставяли са дарове на места, посещавани от самодиви и вампири, за да ги умилостивят, поставяли са кръстове в домовете си, пиели са отвари от „вълшебни“ билки, братя близнаци са изоравали „магически“ кръг около застрашеното от злото селище. Необикновена сила имали, според дедите ни, кучетата, родени в събота. Вярвали са, че там, където живее куче съботниче не пристъпват никакви демони.

За нас е непонятно да свързваме битието си с незримия, мистичния свят, но за нашите предци зримото и незримото, светлината и сянката са едно – да се принесе жертва на хаоса в името на реда, да се изпълни ежедневния ритуал на живеенето, за да се умилостиви и подреди отвъдния свят. Загубили сме по пътя си връзката с мистичното, с небитието, загубили сме порядъка.