През 1894 г. в Габрово е отпечатан разказ със заглавие „Хрищян войвода под Милкена стена. Из едновременний живот при превзиманието на Стара Загора през 1370 година”. В предговора авторът Г. П. Русески споделя, че иска да поразкрие „някои тъмни неща от историята на Стара Загора до превзиманието му от турците”. Той черпи информация за случки, личности и събития от народните предания, запазени в спомените на „някой старци”, както и от имената на местности, които напомнят за миналото.

Главният герой Хрищян е син на войводата Захарий, родом от Търново и изпратен да управлява през втората половина на ХІV в. важната за българската държава гранична област, заради която става „известен тогава под името Боруйски”. Авторът описва мястото на двореца, обитаван от управителя на града. Локалната памет в края на ХІХ в. го назовава „сараите в Пеленишките гробища”. Палатът е бил издигнат на отлично за наблюдение място, северно от градската крепост и „обиколен от твърди яки стени”.

Сюжетната линия проследява настъплението на армията на султан Мурад І към българските земи след пограничен конфликт през 1368 г. През втората година на войната българите не могат да спрат нашествениците и дясното крило, ръководено от войводата Захарий е разбито от Лала Шахин, принудено е да отстъпи от Сеймен към Средна гора и да потърси убежище в Стара Загора. Старият войвода поставя стражи на Берекетската могила, за да наблюдават движението на вражеската армия.

„Турците, зачудени от сполуката си, веднага тръгнали по дирите на изчезналите разбити българи…, но тогавашните чести и непроходими гори им препятствали много на пътищата…Затова турците употребявали хитрост: Пущали разни видове кучета по тесните проходими пътища с пътеки и ги разпращали с пратеници, които от своя страна ги обучавали на откривания на человечески дири… Тия кучета са известни под името Зарове. С тях могли да открият пътищата на Стара Загора.

„…Дето едно куче Зар, било грабнало просто един хляб от вътрешността на града, според преданието занесло го на турците и те по него подирили и намерили града, та го нарекли Заара, от прякора на кучето, което им го открило…”.

Разказвачът добавя и друга версия за именуването на града Загра или Захра, като го свързва с името на войводата Захарий, като последен защитник на българската твърдина преди падането ѝ под османска власт. В легендата е вплетена трагичната съдба на неговите деца – Хрищян и сестрите му – Милка и Станка.

„Тия са истинските донейде мними предания на простолюдието за названията на градовете Стара и Нова Загора, а пък читателят да се увери за същността. Има други исторически факти, които историята открива с още по-законни и верни издирвания…”

Няма безспорни исторически доказателства за причината, поради която османските нашественици наричат града Ески хисар или Загра-и Ески хисар.^. Посочените варианти за преименуването на града (вероятно наричан Боруй) след превземането му по името на кучето Зар или на последния български войвода Захарий се различават от популярната версия за свързването на името с областта Загора, със славянската трактовка „зад планината” и с вероятността града да е седалище на Загорския епископ.

Разказаните легенди съдържат информация за места, личности и събития от втората половина на ХІV в. Някои реално са съществували, други са митологизирани и информацията за тях не е подкрепена от други исторически извори.

Те придават особен чар на историята на средновековна Стара Загора чрез хиперболизацията на героите.

Ваня ДОНЕВА