Големият колекционер Николай Гичев е роден през м. декември 1961 г. в Стара Загора. Той е седмо поколение старозагорец. Възпитаник е ОУ „Кирил Христов“, Първо средно училище и успешно завършва Електротехникума. По разпределение работи няколко години в „Марица Изток“, след което 36 години е служител на Елсекцията към Железопътната компания. Председател е на синдикалната организация на КНСБ за Южна България на Ж.п.управление – Пловдив. Семеен е с две дъщери.

Николай Гичев е един от най-големите колекционери на медали, ордени, нагръдни знаци и значки, на картички и фотографии, свързани с историята на Стара Загора. Наследник е на два от най-старите и уважавани старозагорски родове – Митови и Хаджистаневи. Сред учредителите е на дружество „Традиция“ и участва във възстановките на различни исторически събития.В над 80 самостоятелни и колективни изложби е представял част от обемните си колекции.

Какво според Вас е колекционерството, господин Гичев?

Колекционерството е потребност на човек да събира красиви предмети. Обикновено като деца, всички събират по нещо – кибритени кутийки, картинки от дъвки, колички, монети, кукли и пр. Производителите много добре да се ориентирали и слагат някакви картинки в бонбони, снаксове, дъвки и децата са предизвикани да събират, да купуват…

Аз съм започнал да колекционирам от 12-13 годишен най-напред марки. Тогава имаше клубове по интереси – нумизмати, филателисти, букинисти и пр. Имаше създадена организация колекционерите да се събират, да си споделят това, което им е интересно.

Колекционерството съществува от 15 век. Това са големите кралски особи, които са имали възможността да задоволяват тази си потребност – да събират красиви неща. По принцип се колекционират естетически предмети, което доставя удоволствие на този, който ги събира. Колекционерството се развива тогава, когато в дадено общество средната класа има свободни пари. Преди години имахме да не кажа богат, но спокоен живот, който ни позволяваше да отделяме определени средства, за да си задоволяваме тази потребност и си попълваме колекциите. Сега, когато все повече и повече няма средна класа, почти няма хора, които могат да заделят пари. Останаха няколко процента от населението, които за съжаление нямат потребност да събират красиви вещи. Между тях са единици, които разбират и на които им харесва да запазят някакви артефакти.

Нашето ново общество през последните 30 години изкара на повърхността богати хора, които нямат елементарна култура и отношение и за тях колекционерството е празна работа. Свидетел съм как неща, които са пазени и съхранявани с десетилетия и столетия в семействата, бяха буквално изхвърлени в кофите за смет. Между другото, това са едни от основните източници на откриване на артефакти, както и при събаряне на сгради.

В Стара Загора от кога съществува колекционерството?

В моя род, прадядо ми аптекарят Начо Коев е колекционирал картини и скъпоценни камъни. По 9 септември 1944 г. решил, че ако подари картините си на музея, ще отърве лагера в Белене. И подарява всичките си оригинали на Археологическото дружество „Августа Траяна“. До 1952-1953 г. музеят и художествената галерия са били общо в сегашната база на ансамбъл „Загоре“, от източния край на сградата на Стария театър. Когато създават галерията се разделят фондовете на музейни и на галерията. Опитах се да разбера това постъпление как е станало. При едно ходене в Регионалния исторически музей, бяха извадили инвентарната книга на Археологическото дружество. Стана ми интересно и започнах да ровя. Открих, че другият ми дядо – Никола Хаджистанев, който е бил медникар, е подарил медни съдове от 17-18 век , които са изложени в постоянната експозиция. Гледам записан като дарение златен кръст, обсипан със скъпоценни камъни – подарен от пра пра баба ми Анка Хаджистанева , но за съжаление липсва…

Има една интересна история за банкера Златев. Той е женен за Роска Бурова, която е племенница на големия банкер Атанас Буров. Той е вторият собственик на Пивоварна „Загорка“. След като д-р Константинов фалира, фабриката е затворена. След Първата световна война, около 1925 г. Златев купува сградите от Константинов и възстановява бирената фабрика под името „Тракия“. Като банкер, той е отпускал кредити на селяни. Като дойде някой да иска кредит, за залог е вземал антични златни монети. Умира още преди 9 септември 1944 г. Оказва се, че е събрал над 5 кг различни антични монети. След смъртта му дъщеря му и съпругата му, прибират всичко в една торбичка и я закачат на гвоздей в комина на къщата. Пускат квартиранти ученици, които се досещат, че хазяите имат някакви богатства и откриват монетите. По две-по три – продават ги на безценица и харчат парите. Веднъж бяха продали 20 монети за 20 000 лв. на двама русенски колекционери. Вечерта влизат в бара на „Верея” и щедро плащат накрая на вечерта цялата сметка на бара от 3000 лв. Естествено народната милиция ги хваща и …чорапът се разплита. Спомням си, че дъщерята на Златев толкова беше обедняла, че ровеше из кофите за смет, за парче хляб…

По принцип колекционерът си избира някаква тема, която е по джоба му. Като нумизмат искам за колекционирам антични златни монети, но не мога да си го позволя. Ще събирам сребърни монети, които са сравнително по-евтини. За съжаление в някои моменти колекционерството стига и до маниакалност.

Колекционерството не се ли предава в голяма степен по наследство?

Другият ми дядо – Димитър Икономов, бащата на майка ми, беше голям филателист. Бил е дипломат, народен представител, изтъкнат преводач – превежда Болеслав Прус – „Кукла“, „Фараон“, „С огън и меч“ и пр. над 70 превода. По време на бомбардировките в София през Втората световна война, колекцията му остава в апартамента. При втората бомбардировка майка ми и баба ми отиват в скривалището. Майка ми разказваше, че си е взела учебниците и едно палто, а баба ми – някакви дрехи. Когато се връщат, от новата кооперация, в която живеят, остава само част от фасадата. Всичко останало е унищожено, включително и огромната филателна колекция. След войната дядо ми отново започва да събира марки.

Дядо ми от бащина ми страна е бил военен. С неговите ордени започнах да събирам ордени, медали и нагръдни знаци, което е моята „краста“. Ордените са мъжките бижута. Българските ордени са едни от най-красивите в Европа, признати и от други специалисти. Мъжете не само с гордост, но и с удоволствие са се кичели с тях. Това е породило и тяхното събиране. Голям колекционер на ордени е Фердинанд. Екземплярите, които продаде внукът му Симеон, не са личните ордени на Фердинанд, а част от колекцията му. Най-редкият орден, който продаде Симеон е „Андрей Първозваний“. Купен е от избягал белогвардеец, който е имал нужда от пари и Фердинанд го купува.

Какви са Вашите колекционерски страсти и вълнения?

Близо 45 години ме владеят колекционерските страсти. Когато поисках да се запиша и в нумизматичното дружество, освен във филателното, нямах навършени 18 години, бях още на 16. И тогавашният отговорник Асен Хаджикостов ме накара да донеса две декларации, подписани от родителите ми, че ми разрешават да колекционирам, събирам и разменям монети. Не зная от къде започват колекционерските ми интереси. Гледал съм марките на дядо ми Димитър, но от другаде е началото. Марки са се събирали винаги и в старозагорското ми семейство. Имаше един куфар пълен със стотици, хиляди марки. Като ми дойде мерака да събирам, вътре излязоха много редки английски марки, канадски и др. от 1873 г. Питам баба ми Анка, откъде са марките, тъй като стойността на една марка е 3-5 лири, които са на стойността на наполеоните, т.е. – огромни пари. Разбра се, че това е кореспонденцията на медникаря Никола Хаджистанев. Баба ми каза, че в старата къща е имало три чувала с писма на нейния дядо. Оказва се, че преди Освобождението на България от турско робство, „Антон Митов и сие“ са най-голямото сдружение. При старата технология, вземат едно медно блокче и чиракът чука по него докато го превърне в лист, от който да се направи тава, чиния или тенджера. Те първи се досещат и от Англия закупуват медна ламарина на рула. Купуват един кораб и я продават из цяла Южна България. Водена е сериозна кореспонденция и затова марките са с висока стойност. Попитах къде да чувалите, но се оказа, че тя и брат й са ги ровили, вадили са пликове и са разлепвали марките. Дядо им се разсърдил и накарал огнярът да изгори всички писма.

Т.е. започнах с марки. От там преминах на монети, но усетих че не ми е тръпката. Един ден, в кутия от обувки, скрита в гардероба, открих ордените на прадядо ми – аптекарят Начо Коев и на дядо ми подполковник Гичо Гичев, на когото нося фамилията. Тайно, без да ме види, разгледах ордените и няколко значки на Червен кръст. И това ми хареса. Просто разбрах, че това е моята тема и за толкова години, това си ми е основната страст – гръдни знаци, ордени, медали, документите за награждаване. Преди 5-6 години се сдобих с нова любов – старозагорски картички. Аз съм шувинист на тема Стара Загора. Изведнъж започнаха да ми носят стари снимки на града, в които имаше много интересни сгради и места, които вече ги няма. Започнах да събирам снимките. За да може човек да познае това място от града, което вече го няма, голяма помощ ми оказват самите картички. От там се навързва информацията и знанието. При предмета, който колекционираш, основното нещо е да носи информация. Примерно орден. Винаги гледам да е с документ, от който е видно кой и за какво го е получил. Събирам само български ордени, медали и нагръдни знаци. Вероятно са минимум над 800. Само царските са към 300, а нагръдните знаци -хиляди. Нагръдният знак се дава за завършена военна академия или знак на пехотата. Той представлява войник с каска с големите рогчета от Първата световна война, с вензела на Борис, отдолу с миниатюрен орден за храброст – много красив и интересен знак. Друг знак е за отлична стрелба и т.н. Събирам отличия, които са за награда. Орденът и медалът се дават с министерско постановление. В градацията са – най-високото -орден, след това е медал, почетен знак и нагръден знак. Това е знак, даден за заслуга, а не значка свързана с някакво обществено събитие.

Зная, че за Вас, колекционерите, всеки придобит експонат е изключително ценен. Но вероятно има уникални, които разказват съдби?

Имам такива, свързани с интересни събития и се старая да ги публикувам, да им дам гласност. Сега, покрай новата ми страст с военните снимки от Първа световна, Балканска, Втора световна война, много често ми се налага по повод годишнини да ги представям публично. Такива снимки носят много информация. Най-новите ми придобивки са десетина снимки от Първата световна война от 40-ти полк на 10-та Беломорска дивизия, с командира на дивизията, как награждава войници…

Снабдяването с нови експонати се осъществява обикновено е размяна или покупка. Казахме кой е основният източник на тези артефакти – съборени къщи или хора, които продават стари вещи, в т.ч. и снимки. Пък има други луди като нас, които ги купуват и публикуват.

Как започна страстта Ви със снимките?

На една борса съм във Велико Търново. Седнал съм на масичка и разменям…Срещу мене един софианец за 5 лева продава снимка с автограф на генерал Янко Драганов, накичен с всички най-висши български ордени, наредени като броня. Вече си тръгваме и софиянецът ми казва:“Дай ми 3 лв. за тази снимка, стига съм я разнасял!“ Дадох му 3 лв. въпреки че не знаех кой е Янко Драганов. Оказа се, че генералът е командир на Първа софийска дивизия. С нея води големите боеве в Добруджа през Първата световна война при Тутракан, Кубадин и т.н. Стори ми се интересно, пък и в началото снимките се продаваха за стотинки или левче и бяха невероятни. Като взех снимката на генерала ми стана интересно да разбера какъв е този човек, който е награден с такива отличия. После си купих офицерския корпус, за да мога за издирвам офицерите кой от къде е и какво е свършил. Малко като дедективско разследване е . Вземаш снимка без надпис и започваш проучването. В старите полкове на времето се изписва номерът на полка или на пагона. Гледам – майор. Започнах да схващам от кой период е снимката. Например 1912 г. От там погледна ордените му. Има специални книги, в които е записано кой офицер кога и с какво е награден. Започвам да издирвам и в крайна сметка откривам личността. Някои хора решават в свободното време кръстословици, за мене е откриване на нови личности и съдби.

До колко Вашите открития имат научна стойност?

В книгата „Непобедимата конница“ от Стоян Тачев, в която има и мои снимки, става дума за така наречения „Бял ескадрон“. Бил е комплектован изцяло с бели коне. Единствено командирът Сарафов е бил с черен кон. В един момент се сещам, че архивът на този ескадрон е при мене. И когато Тачев реши да издава книгата, аз му изпратих снимките, за да може изданието да е по-пълно и нагледно. А архивът купих от битака в София.

Най-обемната ми колекция е за Първата световна война , тъй като е дълга война и хората са имали възможност да снимат. Другата ми постоянно попълваща се колекция е със снимки на родния ми град. Минимум са над 3000 на Стара Загора от Освобождението до сега. Наскоро един антиквар от Пазарджик ми предложи кашон със снимки. Взех ги, защото имаше доста военни снимки, но имаше и граждански. На една от тях пише Стара Загора. Оказа се, че са дъщерите на Пашиолови. Около 1921-1922 г. са изпратили снимката си в Пазарджик и след 100 години се връща обратно в родния ни град.

Какво е усещането да колекционирате?

Създава ми огромно удоволствие. Работата ми е напрегната и когато усещам, че започвам да избръмчавам, оставям всичко, вадя си нещата да ги подредя, да ги прегледам и това ми създава изключително успокоение и радост.

Каква ще е съдбата на Вашите колекции? Къде показвате своето изключително богатство?

Имам над 80 изложби с различни музеи. Не отказвам на никой, който ме покани. В момента имам неща, които съм дал на Открития музей Етър – Габрово, като част от гостуваща изложба в региона и страната. На година поне на 10 души предоставям снимки за книги, които те пишат. Целта ми е, вместо в кофите за боклук, артефактите да бъдат спасени и показани на хората, защото това е история. Допреди 4-5 години с нашия Регионален исторически музей имам най-много изложби. За съжаление вече там съм персона нон грата.

Стана ясно, че имам слабост към военните от една страна и към Стара Загора от друга. Това е комбинация на военните поколения, които са били на гарнизон в Стара Загора. По този повод имам събрани много снимки на 8-ми и 18-ти артилерийски полк, които са били на гарнизон тук. Имам изключително много снимки от командира на 8-ми полк от Първата световна война – с прекрасно качество. Предложих на ръководството на Община Стара Загора, вместо да финансира роман като „невъзможната любов на турчин и българка“ на Савицкая, да финансират албум със снимки на 8-ми артилерийски полк. В края на краищата в западния край на града се простира прекрасен нов парк на името на този полк – „Артилерийски“. Предстои да се направи и универсална спортна зала. Дали няма да бъде добре на всички гости на града, да се подари по един албум, за да се знае какво е имало на това място. Според мене албумът ще бъде интересен и за старозагорци и особено за идните поколения.

Росица Ранчева

Редколегията на Dolap.bg с удоволствие ще представи колекционерските страсти на всеки колекционер, пожелал са разкаже за тях.