Василико, гръцкия квартал на Царево, ме плени с малките си живописни плажове и скалисти брегове, с красивите гледки и едни от най-жарките изгреви и залези на цялото лято. Бързам да ви разкажа в следващите редове за прекрасните няколко дни, които прекарахме тук.

Василико ни посреща със свеж аромат на смокини, които протягат клоните из оградите на старите къщи, обковани в дърво. Десетина от тях са запазили автентичната Възрожденска архитектура и напомнят на старите улици в Несебър и Созопол. Сякаш времето е спряло и ни пренася в лятно безвремие, където само шума на вълните, красотата на залеза и приятната компания имат значение.

Василико  в миналото

В миналото целия град Царево се е наричал Василико, а по-късно, когато е преименуван на Мичурин и в последствие Царево, стария южен квартал остава известен с името Василико. Историците откриват малкият пристанищен град Василико още на старите морски карти от XV-XVI век. А от къде идва името? Най-вероятно от гръцката дума „базилевс“ (βασιλιάς), което в превод на български значи „цар“. До края на XIX век къщите около скалистия бряг надхвърляли 200, но бурен пожар изпепелява почти целия град. Така част от хората решили да постоят наново къщите си на мястото, където днес се намира административния център и пристанището на Царево на северния полуостров наречен Лимнос , а малцина предпочели да останат на старото място, известно днес като квартал Василико. В самия град са намерени останки от средновековна крепост, зидове на стари къщи, както и множество керамични съдово от цял свят – белег за морската търговия и ролята на града като пристанище в миналото.

Църквата „Св. Успение Богородично“, разположена на нос Кастро

Може би най-известното място във Василико е църквата Свето Успение Богородично, която се извисява самотно на малкия скалист полуостров Кастро. Отдалеч изглежда сякаш врязана в морето, но същност малкия полуостров е продължение на квартал Василико. Тръгваме по пътеката към храма, където ни посреща сянката на няколко вековни смокини. Обожавам вкуса на смокините през август, вкуса на морското лято от детството ми. В страни от тях има новопостроен малък параклис, посветен на Свети Георги. Целият полуостров е облагороден с алеи, пейки и много зеленина.

Най-накрая стигаме и до красивата църква Успение Богородично. Църквата била построена през 1831 г. на мястото на по-стар храм от X-XI век, а в пожара, който изпепелява Василико до основи, оцелява единствено църквата, а облика, запазен и до днес датира от 1895г. По времето на комунизма църквата е използвана от военните, а след това – изоставена и ограбена. През 90-те години местните хора започват възобновяването на храма. При археологически разкопки през миналото десетилетие се установява, че полуостровът е бил населяван още от траките, открити са следи и от християнски некропол от X-XI век. Отстрани виждаме останки от старо гръцко гробище, а по надгробните плочи се различават гръцки букви.  Тези следи ни разкриват, че малкият полуостров е бил остров на вярата в сърцата на хората столетия наред та чак до наши дни.

Влизам плахо в църквата и затаявам дъх. Тук човек открива усещане за Божие присъствие. Не мога да откъсна поглед от дърворезбования иконостас и архитектурата на храма, в които се усещат гръцки влияния. Наред с ценните икони, дарове на църквата са и мощите на Свети Андрей, който по предания е акостирал във Василико, мощите на Свети Николай Мирликийски, Свети Георги Победоносец и Свети Йоаникий.

Каменни стени, разкрасени отвън с малки червени тухли, подът е покрит с мрамор, а стенописи липсват, но стените са покрити с множество малки и големи икони, оставени от вярващите. Днес храмът е отворен за посещения всеки ден, а дори и по залез слънце е пълен с посетите от близо и далече, решили да се докоснат до магията му.

Най-красивият залез в града

Камбанарията на църквата оглася красиво целия залив на Зарево. Чухме и ние звъна на камбаните малко преди здрачаване, когато бяхме там в очакване на последните слънчеви лъчи за деня.  А небето предвещаваше да ни нарисува един наистина красив залез за начало на вечерта. Малкият полуостров и църквата са най-доброто място, от където да се насладите на залеза във Василико.

Вкусна вечеря на брега на морето

След като се насладихме на залеза се насочихме към ресторант Кастро, на самия плаж до едноименния полуостров. Беше ни препоръчан от приятели и въпреки че знаехме, че ни е необходима предварителна резервация, решихме да изпробваме късмета си за свободна маса.

Уютно, романтично и много задушевно място, което определено се превърна в най-добрия ресторант, където хапвахме във Василико. Храната е прясна и вкусна, а обслужването е страхотно! Не само, че ни приеха с Чарли, но и ни посрещнаха с купичка вода за него (това винаги печели страхотно първо впечатление за нас!). Освен че тарамата беше страхотна, ризотото с морски дарове беше превъзходно! Също по препоръка опитахме домашната им торта Кастро, която и на вас бих препоръчала да не пропускате, когато сте там!

Плаж Нестинарка

Красива дълга плажна ивица – така си спомнях Нестинарка от преди десетина години. Въпреки че морския бряг беше значително застроен (за огромно съжаление и част от прилежащите дюни!), плажът и заливът много ни харесаха. Водата е спокойна и кристална, пясъкът чист, а скалите, които ограждат плажа от двете страни ме връщат към спомените за Нестинарка, която помня като див и самотен плаж.

А най-забавното е, че въпреки че знам, че плажът е кръстен на къмпинга, който е бил в непосредствена близост, изградих нова теория около обедните часове. Тогава пясъкът стана толкова горещ, се чувствах като истинска нестинарка над жаравата. Единственото спасение в тези часове се оказаха плажните капанчета, които въпреки че не блестят с прясна морска кухня, предлагаха дълбока сянка и добре охладени напитки. Какво повече му трябва на един човек!

Чарлито също беше много щастлив на плажа, защото е pet-friendly и на почти всеки чадър имаше по някое четириного другарче, с което да играе и да гони пръчки в морето. Кучешка радост или какво друго му трябва на едно куче!

Малките плажчета на Василико

Близо до полуострова има няколко малки и зключително приятни за плажуване малки заливи с пясък! Първото заливче е това с ресторант Кастро. До него водят стълбички както и лъкатушеща пътека от полуострова с църквата. Спокойствие, лека музика от плажното заведение, в което бяхме предишната вечер и кристално чиста вода. И докато първият плаж е облагороден с чадъри, шезлонги и заведение, следващите две са напълно диви и закътани, плажуващите се брояха на пръстите на двете ми ръце. Тихо, спокойно и почти само за нас!

Едно магично утро за финал

Изгревите, които посрещам през годината се броят на пръстите на ръката, но затова пък помня всеки един. Несъмнено ще запомня и изгрева, който посрещнах край малкото плажче до църквата на Василико. Станах малко преди изгрева, вече беше се разсъмнало, а плажът беше само на две минутки от къщата, където бяхме отседнали.

Облякох се, грабнах фотоапарата и тръгнах към плажа. Разбира се, имах си и опашата компания в лицето на Чарли. Улиците във Василико бяха все още тихи и безлюдни. За изненада обаче изобщо не бях единствената, която се канеше да посрещне първите слънчеви лъчи на този августовски ден на плажа. Още няколко човека бяха там в очакване да посрещнат слънцето. И само след няколко минути разбрах, че си е заслужавало ранното ставане.

Слънцето се подаде голямо, жарко и оранжево на хоризонта, сякаш изплува от морето. Притаих дъх, насладих ми се и чак след няколко минути запечатах първите няколко кадъра. В небето сякаш играеха златни жарави, а слънцето обля в златна светлина църквата на полуостров Кастро. Изкачих се по скалите, където един рибар вече беше хвърлил въдица в морето, няколко момичета също се наслаждаваха на  изгрева, а след няколко минути се появиха и двама дядовци, които се канеха да поплуват от скалите.

Спокойствието и лятното безвремие, които царят във Василико, бързо ни накараха да забравим забързаното ежедневие и да се насладим на малките радости в живота – морския бриз, шума на вълните и вкусната морска храна.

Поздрави и усмивки,

Лили