Когато бях дете, обикновено ни водеха на 1 януари на село, за да сурвакаме бабите и дядовците. Майка и татко са от две съседни добрички села и в рамките на един ден успявахме да обиколим цялата многобройна рода. Те на свой ред ни чакаха с огромно нетърпение и ни даряваха с торбички, пълни с лакомства и паричка. Парите, които успявах да събера, ми стигаха до март и разбира се най-често харчех за книги, лимки и индианци. 
Веднъж обаче, когато бях около 11 годишен и вече по-самостоятелен, се наложи да пътувам на 1 януари с автобуса от Батово до Църква, за да сурвакам другите ми баба и дядо там. Тогава се случи нещо много интересно, което искам да ви разкажа. Когато се качих в автобуса, установих, че съм единствения пътник. Толкова ми беше студено, че мислех само как да се стопля по-бързо, вместо да се притеснявам, че съм сам в големия автобус. Тогава шофьорът ми се зарадва и поиска да го сурвакам. Насурваках го аз едно хубаво, точно както татко ме беше научил, а той на свой ред не пожела да ми вземе парите за билета. Бяха хубави времена. Имаше добри хора, чистосърдечни и усмихнати. Спомних си за историята с “добрия шофьор” с усмивка.
Веднъж обаче, когато бях около 11 годишен и вече по-самостоятелен, се наложи да пътувам на 1 януари с автобуса от Батово до Църква, за да сурвакам другите ми баба и дядо там. Тогава се случи нещо много интересно, което искам да ви разкажа. Когато се качих в автобуса, установих, че съм единствения пътник. Толкова ми беше студено, че мислех само как да се стопля по-бързо, вместо да се притеснявам, че съм сам в големия автобус. Тогава шофьорът ми се зарадва и поиска да го сурвакам. Насурваках го аз едно хубаво, точно както татко ме беше научил, а той на свой ред не пожела да ми вземе парите за билета. Бяха хубави времена. Имаше добри хора, чистосърдечни и усмихнати. Спомних си за историята с “добрия шофьор” с усмивка.Днес обаче рядко човек може да срещне усмихнат шофьор. Истината е, че все по-рядко човек може да попадне на “добрия шофьор”.
