23. Първата крупна жертва на сръбския македонизъм – Кочо Рацин
Кой е Кочо Солев Рацин?
Всички, които следят културния живот на СР Македония, знаят, че днешните македонисти особено възхваляват делото на трагично загиналия млад поет от Велес Кочо Апостолов Солев – Рацин (1909 – 1943), сочейки го като родоначалник на съвременната македонска поезия. Този шум обаче покрива премълчаването на истината както за народностните чувства на Рацин, така и за потайностите около неговата ранна смърт. Ние обаче ще се постараем да надникнем зад черната завеса на цялата тая мистерия, като анализираме някои факти, съобщени с недомлъвки в писанията на днешни отговорни лица, както и събраните данни по пътя на анкетата сред близките другари на Рацин.
Истината е, че Кочо Рацин е първият даровит поет на Македония под югославска власт, който можа да обнародва през 1939 г. в Загреб своята единствена стихосбирка „Бели мугри“ на народен велешки говор. С тази си особеност сбирката е единствено по рода си явление в новата ни история. Наистина една година преди него по-младият му съгражданин Венко Марковски вече беше напечатал своята първа сбирка „Народни бигори“ също на велешки говор, но стана не в Югославия, а в София.
Книжката на Рацин „Бели мугри“ бе посрещната с радост от местната македонска интелигенция като историческо събитие, тъй като тя представляваше съпротива срещу сръбските налитания чрез езика. Точно така я разбраха и сръбските властници – като израз на надигащата се по това време народна реакция в Македония срещу сръбската денационализаторска политика. Същественото в делото на Рацин бе, че съпротивата се вършеше със средствата на българския народен език, чиято чиста форма, без всякакви примеси от сръбски език, ставаше сигнал за борба. Под тази форма книгата на Рацин беше и манифестация на българския дух на Македония, тъй ревностно преследван в една насилническа държава, каквато бе кралска Югославия. Ето защо личността на Рацин и неговата съдба будят у нас особен интерес, още повече, че с тях се вършат днес жалки спекулации.
Роден в семейство на беден грънчар, Коста Рацин е могъл да получи само малко образование, в два прогимназиални класа, след което бил принуден да си изкарва прехраната в грънчарницата на своя баща. Обаче влечението му към книгата не го напускало нито за миг, така че по пътя на самообразованието успява да навакса много нещо от онова, което би получил чрез училището. Успял дори да научи задоволително немски и френски език и да си служи с тях. Особено го привличала поезията, на която се отдал с цялата си душа. [227]
Излязал от низините на народа, от средата на отрудените хора, той станал певец на техните страдания в борбата с нищетата и за парче хляб. Но освен мъките на унижените и оскърбените черноработници той е отразил в песните си и техния език. По тоя начин в неговата поезия се чувствува родната ни реч с всички нейни първични хубости, напълно чиста от примеси от езика на поробителя. В песните му няма нито една сръбска дума, стиховете се леят със звучни изразни средства, взети направо от народния извор, и почти носят музиката на съвременния ни книжовен български език. Колко това е вярно може да се види дори от следните откъси:
Из „Тутуноберачите“От темни зори на утрини летни
до никоя доба на вечери зимни
той гладно пие тагата наша,
и потта, и кървта, и снагата ни.
Жълт-жълти прави лицата бледни
и жълта гостенка у градите носи. [228]
Из „Елегии за тебе“ No 2
Таму горе на небето
зора руди, земя буди,
ден морави шири крила
и алова точи свила,
натопете лути рани
да не горат, да не болат.
Зоро златна и румена!
Зоро сладка посестримо!
Ти изгреваш надалеку –таму зора цървенее –
мое сърце ми църнее.
Изкопайте дълбок бунар,
извадете ладна вода,
дали еднаж ке изгрееш
силно, силно, дури милно
над долови и над гори,
над полиня и над реки
над моята татковина? [229]
Из „Татунчо“
Не ме кълни, не ме жали!
Не ми нижи низа клетви!
Камен тежок живот ми е,
а по-тежко отдзив пусти
на народни думи свети!
Ако кукя не направив
со високи шимшир порти,
кукя цел свет братски ми е,
братски сърце що отвора,
сърце-порта най-висока,
сърце – кукя най-широка.Ако жена не донесоф,
гюл-трендафил во одая,
верна, добра млада люба,
не ме кълни, не ме жали:
во борбата другарката
сълнце сяе, сълнце трепти!
Ако млади си години
по друмища по патища,
в младост горка разпосеяв –
погледни ми право в очи:
ти ли беше, що пееше:
„Айдутин майка не рани…“ [230]
Диалектните форми са толкова малко, че може да се каже спокойно: налице е почти книжовен български език. До звучността на книжовния го приближават и някои особености на велешкия говор, една от които веднага прави впечатление: звуковата група ЪЛ, която днешните скопски писатели старателно избягват като книжовнобългарска. А у Рацин на всяка крачка срещаме: ДЪЛБИНИ, ДЪЛБОКИ, ДЪЛГИ, КЪЛНА, СЪЛЗИ, ПЪЛНО, СЪЛНЦЕ, ЖЪЛТА, ВЪЛНА, ВЪЛК, ЯБЪЛКО и пр.
Книжовни са или книжовно звучат и думи като следните: ПЕЧАЛ, СИЧКО (всичко), ЛЪСКАТ, УДАРИ, СВЕТНАЛ, ДЕН, ВИВНАЛИТЕ ДНИ, ПРИКАЗКИ (вм. приказни), ПРОКУДА, ЯГЪНЦА (агънца), СТРЪМНИ, СТРАДАЛНИЦИ, БЛАГОРОДНИ, БЛИКАМ, ДА ЕКНЕ, ПРЕЗ ОГЪН, БЕЗНАДЕЖДЕН, ПОЛЯ, ДИМИ, ЛЪЩАТ, ДУМА, ТАТКОВИНА, ПРАВДИНА, ПОГЛЕД, МЕСЕЧКО, ТИХО, РЕЕШЕ, УТРИНТА и пр.
Ясно е, че Рацин е обичал книжовния български език, чел всичко и вече взел да пише на тоя език поетични творби. Това за него не е било мъчно, след като виждаме чистотата на неговия език, отразен в диалектните му стихове. 3асега са известни само заглавията на шест негови стихотворения на книжовен български език: „Разнеженост“, „Рухнаха се надеждите мои“, „Плач в безмощие“, „Все пак… „, „Мечти в полунощ“, „И пак тъга раздира ми гърдите“. [231]
За жалост тези стихотворения не само не са обнародвани, но и старателно се крият от днешните скопски автори. Защо? Защото се страхуват да не проличи, че Рацин носи българска душа. По същата причина те преустройват и езика на неговата поезия. В новите издания навред, където Рацин е употребил групата ЪЛ, те са я заместили с ОЛ или АЛ. Вместо ДЪЛБИНИ ДЪЛБОКИ поставили ДЛАБИНИ ДЛАБОКИ, вместо СЪЛЗИ – СОЛЗИ, вместо КЪЛНЕ – КОЛНЕ и т.н.
Няма две мнения, че в цялата поезия на Рацин проличава българинът от Велес. Не само по език, но и по съзнание Рацин е бил добър българин. Според данни на близки до него хора от по-старото, предшествуващото го поколение, той е приел комунистическото учение като свое верую и затова, защото смятал, че само комунистите носят правдата за всички потиснати нации. Само чрез тях ще се постигне заветният идеал на миналите революционни поколения – свобода за всички, но и за българите в Македония, преследвани от всички останали народности. „Ние сме си българи и името „македонец“ е удобно прикритие за борба в днешните условия на сръбски терор“ – казал е той и смело се втурнал да дири пробив за българската истина чрез езика на своите песни. Загреб му отвори малко път, колкото да мине творбата му и да се пренесе по цялата поробена страна. Затова най-вероятно е, че именно поради тия му разбирания го е постигнала трагичната съдба.
Рацин не е бил само певец на трудовия народ, но борец за неговото социално освобождение. Добре запознат с марксистко-ленинската литература, той рано станал активен член на комунистическата партия. Като комунист е бил и редактор на нелегалния партиен вестник „Искра“ през 1933 година на македонски говор с мото „Пролетари от сите земйи, соединете се“ и с мисъл на Гоце Делчев под самото заглавие на вестника: „Свободата на Македония лежи во внатрешно вооружено востание. Кой мисли инаку, той и себе си лъже, и другите“. След разкритията и провала около вестника Рацин отива в затвора. После сътрудничи на прогресивни списания в Белград и Загреб и участвува активно в живота на организацията. Това отново го довежда в затвора. Особено тежка присъда излежал в Сремска Митровица.
Рацин бил комунист с чиста душа, комунист, който не е нито национален нихилист, нито безотечественик. Затова имал доблестта пред сръбските комунисти да говори открито, че е българин и че славянското население в Македония е част от българския народ. Това си убеждение е манифестирал в навечерието и през Втората световна война. Това не се харесвало на сръбските водачи на комунистическата партия на Югославия, които вече били застанали на становището за отделна македонска нация, опълчили се срещу разбиранията на Методий Шаторов и подели хайка срещу всички негови привърженици. Рацин обаче бил упорит. За критиката си срещу неправилната политика на партията той бил наказан с бойкот: заповядано било от ЦК на ЮКП да бъде напълно изолиран от партийните среди, никой партиец да не общува с него, да го отбягват навсякъде, дори когато Рацин се озовал между всички концлагеристи комунисти в Иваница като опасен за властта комунист. Това е траяло през цялата 1941 и началото на 1942 г.
По този въпрос неговият съгражданин и виден партиен функционер Страхил Гигов пише: „Точно тогава (1940 – 1941 г.) се явиха съмнения у известни хора в неговата привързаност към революционното движение… “ [232] Подобни недомлъвки четем и в спомените на други другари на Рацин – Никола Кирков, Боро Мокров, Йордан Леов и др. – печатани във вестник „Народен билтен“. Но истината, укривана зад тях, е една: Рацин като българин е бил против вдигане ръка срещу България и с убеждение, че борбата трябва да се води срещу правителството в единодействие с БКП.
Но как Рацин все пак се е озовал между македонистите партизани? От добре осведомени партийни среди се узнава, че това е станало пак с измама. Българската фашистка власт била арестувала Рацин през есента на 1941 г. поради участие в редактирането на нелегалния вестник на местната партийна организация „Народен билтен“ и го интернирала в старите предели на България. След освобождението си подир няколко месеца той се връща във Велес. Партията спира бойкота над него през пролетта на 1942 г. и го извиква на работа в Скопйе. Но Рацин остава при старите си разбирания за народността на македонците. Тогава бива подплашен от партийните органи, че българската власт отново го дири и ще го арестува. Затова той трябва временно да се приюти на безопасно място, каквото е частта на Македония под италианска окупация. Рацин тръгва от Скопйе на 5 май 1943 г. с група от 8 души, между които и познатия ни вече Добривое Радосавлевич, минава границата и се озовава в гората край с. Никифорово, в околията на Маврово. Това е времето на пълновластието на Темпо, който вече от три месеца е върховен разпоредител в Македония и с настървение води борба срещу приемниците на Шаторов и неговите възгледи.
Сега вече Добривое Радосавлевич си сваля маската. Той става груб с Рацин, командува цялото му движение. Рацин мъчно се движел поради болест в краката и Радосавлевич го подкарал насила пред себе си с пистолет, опрян в ребрата му, ругаейки го: „Иди, майку ти бугарашку!“.
Стигнали в местността Лопушник, Кичевско, където се намирал щабът на партизаните. Там били и Страхил Гигов, и Темпо, и прочее. Поставя му се задача да редактира и печата партийните материали в специално уредената в голяма землянка печатница. Подробности не се знаят, но едно става известно, че след един месец Рацин вече не е между живите. Той е застрелян от партизанската охрана на лагера. Престъплението става на 13 юни 1943 г. Една мистерия покрива злодеянието. Съществуват две версии за станалото – една официална, другата – най-правдоподобна – според тайните данни на свидетели. Официалната ни се разказва от партийния функционер Влацо Милевски в цитирания „Народен билтен“ от 13 юни 1963 г. Там четем:
„Кочо Рацин беше заминал по някаква работа до базата на Главния щаб и привечер (13 юни 1943 г.) се връщаше към скривалището на печатницата. Без да забележи, че се е приближил към печатницата, Рацин свободно продължил да се промъква между буките, без да се обади с обичайните конспиративни знаци. Това събуди съмнението на часовоя, който почна внимателно да се взира към мястото, откъдето допираше шумоленето. Няколко секунди по-късно – остро отекна гласът на часовоя: „Стой!“Но и след извикването Рацин продължи да се движи през буките. Не можейки да го разпознае, часовоят пак извика: „Стой!“…Както е известно, Кочо беше доста глух и не чу гласа на часовоя, на когото изглеждаше съвсем съмнителен мълчаливият човек, който върви напред към него, към печатницата. А при това всички в печатницата знаеха, че неприятелят бе съсредоточил голяма войска в подножието на планината, в местността Извор, и че в цялата околност владееше обсадно положение.След третия предупредителен вик на часовоя изгърмя пушка, която отекна далеч в планината… Другарите от печатницата грабнаха оръжието и се затичаха към мястото на часовоя. Чу се охкане. По гласа познахме, че е Рацин. Изтичаха… Беше смъртно ранен. След непълни два часа той умря…„
Другата версия говори за съзнателно устроена засада от страна на Темпо. Самият часовой, който е стрелял срещу Рацин, е отишъл при неговата майка и й разказал следното: Рацин и Темпо няколко вечери са спорили разпалено и най-после са се скарали. Последната вечер Темпо наредил на караула да се стреля без предупреждение срещу всекиго, който се движи вечерно време. Нарочно позадържал Рацин при себе си, докато падне първият здрач. След това Рацин се насочил към печатницата, но преди това се отклонил по нужда. Караулът, дебърчанецът Мино Минов, стрелял и тежко го наранил. Рацин разбрал, че е нарочно стреляно срещу него, и викал: „Майко, загивам за Македония!“ Викал за помощ, но бил оставен да мре в гората. Кръвта му изтекла и на сутринта бил намерен мъртъв. А могъл да бъде спасен.
Ще дойде ден, ще проговорят много затворени засега уста. Но убеждението, че Рацин е съзнателно убит по заповед на Темпо, е дълбоко заседнало у всички почитатели на поета. Пък и простият анализ на цитираните официални данни също говори за това. Колкото и да е бил глух Рацин, не е възможно да не чуе предупредителния вик, повторен три пъти – и непременно на все по-висок глас. Още повече, че фигурата на човека в гората се виждала, идвала към печатницата, сама, и срещу нея не е стреляно наслуки, а с прицел. Също така знаело се, че Рацин още не си е дошъл, а хората в печатницата са чували всичките предупреждения на часовоя – според самия Милевски.
Една година след това Темпо покоси и другите съидейници на Шаторов, изби без съд стотици хора само поради българското им съзнание. Смъртта на Рацин бе най-тежката прокоба за македонските българи-патриоти, независимо от тяхното социално убеждение. Започваха дни на изтребление на партизани и партийни функционери с българско съзнание. Зловещата ръка на Темпо действуваше безпогрешно. Това впрочем ни доказва и цитираният от нас в глава 21 документ – писаното от в. „Политика експрес“ от 14 март 1978 г., че Темпо очистил „партизанските редове от опортюнистични и пробългарски елементи„.
Pyrvata krupna zhertva na srybskija makedonizym. Kocho Racin (kroraina.com)