Българският оръжейния конструктор, капитан Христо Николов, създал първата българска картечница, вместо обещаното му генералско звание и купища пари, търпи унижения, арести и обвинения от властта
доц.д-р Петър Ненков
Христо Николов Спасов е роден на 4 април 1894 година в гр. Самоков. През 1900 г. баща му, останалият без работа гайтанджия Никола Спасов Чешмеджийски, заедно жена си и четирите си деца – две момчета и две момичета – се преселва от Самоков в София в квартал Лозенец и започва работа като шлосер във Военния Арсенал. Покрай баща си малкият Христо надниква в тайните на оръжията и за пръв път прави от отпадъчни материали малък топ, който изпробва пред приятелите си от махалата.Завършва гимназия и през 1912 г. постъпва в подготвителен клас на Военното училище.
През Първата световна война 1915-1918 г. Христо получава офицерско звание подпоручик и е назначен за взводен командир в картечна рота. Той вижда, как с развети бойни знамена българските роти и дружини атакуват на нож противника. Близо са до първите му окопи, когато отсреща затракват смъртоносно вражеските картечници , подавят атаката и принуждават нашите атакуващи вериги да залегнат. Френските картечници „Хочкис“, „Пюто“ и „Сентетиен“ стрелят с дълги редове, без прекъсване, а българските картечници « Максим» отказват периодично и блокират .
Христо Николов пише за тези преживявания по-късно: «Една от петте наши картечници веднага излезе от строя, друга едва теглеше лентата….“ В тези драматични минути той е завладян от идеята да създаде надеждно автоматично оръжие, така необходимо на войската в съвременната война . Тази идея трайно се загнездва в него и той ще й остане верен до края на живота си. Участието във войната му помага да формулира едно от най-важните изисквания към автоматиката на картечницата – високата надеждност. За да се постигне тя, оръжието трябва да има възможно по-малко на брой части, с къс ход и прави очертания, които да се сглобяват и разглобяват просто, с голи ръце, без инструменти и бързо. След критичен анализ на известните системи картечници „Максим“, „Колт“, „Луис“, „Бергман“, „Шварцлозе“ той постепенно изгражда своята техническа идея. Чертае, рисува, пили детайлите в къщи.
Заниманията на Николов, произведен през 1920 г. в чин капитан, стават известни на командира на полка, в който служи. Той го заплашва с уволнение, но капитан Христо Николов не се отказва от намеренията си да създаде картечница. Преместват го в Пазарджишкия гарнизон . От този момент до края на офицерската му служба ще го съпровожда убийствената атестация на полковия му командир, който го обвинява, че се занимава със странична, унизителна за офицера работа, в ущърб на задълженията му . По-късно той се изгражда , като технически високообразован специалист, макар и без инженерно образование. Признава своите грешки и заблуждения, дошли от прекомерния му ентусиазъм и нарича първия си вариант на картечницата „жалка пародия на оръжие, неудачна комбинация от някакви лъскави железца и дървена ложа». Налага се затворът да бъде изработен в Софийския Военен арсенал, но при условие, че ще заплати изработката със собствени парични средства.
През април 1923 г. излиза в едногодишен неплатен отпуск, взема под аренда фалирала тухлена фабрика в гр. Ихтиман, превръща я в рентабилно предприятие и продавайки керемиди, се сдобива с необходимите средства. През това време продължава да работи над конструкцията, като я усъвършенства. Поръчва и заплаща, като частна поръчка в Арсенала изработването на затворния механизъм.
На 28 декември 1924 г. Николов пише молба до Военното министерство за съдействие от държавата. В отговор началникът на Софийския арсенал гледайки чертежите на картечницата се смее през сълзи и му казва: «Момко, правиш ли си сметка с какво си се заел? Фирми, момко, фирми с години не успяват да постигнат нещо свястно в автоматичното оръжие, а ти кой си? « Присмива му се и помощникът на главния инспектор към Военното министерство, отказвайки да приеме проекта за разглеждане.
Упоритият оръжеен конструктор успява да се срещне в началството и да му доложи за своята картечница. Инспекторът, възхитен от семплата конструкция, предоставя на капитана средства и му предлага да го командирова в Германия, където оръжейната промишленост е силно развита, за да усъвършенства своята картечница. Николов смята, че няма, какво да научи в чужбина, той познава световните системи и решава да работи над изобретението си в Софийския военен арсенал.
Oт 1920 г. до 1924 г. Николов ycпява не само да избиcтpи конструкцията на своята картечница, но и да изpаботи редица части на картечницата от отпадъци в Софийския военен арсенал.През 1927 г. той подлага на изпитания своя прототип . Обнадеждващите резултати му дават основание да го представи на Военното министерство за изпитания и за патентоване .
Предлагат му да включи в проекта хора, които нямат нищо общо с картечницата . След категоричния отказ на самоукия оръжеен майстор, срещу него започва саботаж. Нарочно му правят некачествена термообработка на някои части на картечницата, за да я повредят. Зложелатели заменят редовните патрони с патрони с усилен заряд, които буквално разрушават подвижните части на картечницата . Въпреки това капитан Николов намира честни оръжейни майстори, които му помагат да изработи надежден прототип на картечницата .
На 25 октомври същата година по заповед на военния министър, комисия от оръжейни специалисти подробно се запознава с картечницата на капитан Христо Николов Спасов от 22-и пехотен Тракийски полк и я подлага на изпитания.
При показната стрелба картечницата се поврежда, но продължава да стреля и без изхвъргач. Това помага на капитан Николов впоследствие да опрости затворния механизъм на картечницата.
Комисията признава картечницата, като най-добра от всички представени за сравнение конструкции. Експертите препоръчват тя да бъде приета на въоръжение в Българската армия, капитанът да бъде произведен в чин генерал и да му се заплати възнаграждение 1,5 млн. лв. (около 300 000 долара по тогавашния курс).
В протокола комисията пише : „Новото в картечницата на капитан Николов е затворът. Той е много прост, без никакви пружини, който малко напомня затвора на „Шварцлозе“. Състои се от три едри и четири дребни части, докато у „Максим“ те са двадесет и три. Разглобяването и сглобяването става без инструменти. Би трябвало Българската армия да се гордее, че български офицер е създал това ново автоматично оръжие…“
За този вариант на картечницата Христо Николов получава патент №001167 от 20 октомври 1927 г. Признават патента и в Германия. Подадена е заявка в Британското патентно бюро, откъдето идва специалист, разпитва подробно автора, набюдава пробна стрелба на оръжието и предлага да го купи за огромна сума в чисто злато, плюс други пари . Капитан Николов отказва. Все пак по-късно английското патентно бюро издава патент No 336 600 от 15 април1929 г., екземпляр от който се пази в Националния Военноисторически музей. Започва подготовка на картечницата за серийно производство и приемане на въоръжение в армията .
На 19 септември 1929 г. капитан Николов завършва новият упростен модел на картечницата със заключен затвор и подвижна цев и предава конструкцията във военното министерство. Но през 1930 г. неговата картечница е „изгубена“ заедно с документацията. Заради завистта на началникът на Арсенала, Стоенчев, обещаното възнаграждение е забравено, а конструкторът Николов никога не става генерал. Той е разорен. Похарчил е 194930 лв. лични средства за изготвянето на оръжието . Изморен и отвратен от интриги и завист , той се връща в родния си град Самоков и се отдава на военната служба.
След една година го навестява новият военен министър, който го познава лично. Предлага му да възстанови чертежите. Николов иска разрешение да се отдели за един час и пристига с нова картечница. Веднага отиват на гарнизонното стрелбище. Висша оценка получават скорострелността, групираността на попаденията, надеждността. Хвърлят пясък върху оръжието – то работи, посипват го с прах – работи, наливат върху него вода – продължава да стреля безотказно. На въоръжение в армията обаче е приета шведската лека картечницата „Мадсен“, защото оръжейната комисия предпочита тлъстите чуждестранни комисионни пред българската конструкция. Военният министър е уволнен. Уволняват и капитан Христо Николов. През 1935 г. той вече е запасен офицер. Припомнят му, че през 1917 г. в разгара на Първата световна война е държал реч на войнишки митинги срещу политиката на правителството. В рода му е имало прославени хайдути и участници в Руско-турската Освободителна война 1877-1878 г. , но това не му помага и той е уволнен от армията.
През октомври 1937 г. пише до военния министър, а през декември подава прошение до цар Борис III. Моли да бъде назначена нова оръжейна комисия, която да проведе разширени войскови изпитания с картечницата му. Отговарят му, че знаят за заслугите му, но всички заводи са претрупани с работа, армията е напълно въоръжена. Ето защо той е свободен да продаде своята картечница и патента на която и да е страна или фирма, но го предупреждават да не я продава на Съветския съюз. Българският изобретател получава шест предложения за продажба на патента си – от Франция, Германия, Италия, Чехословакия, Швейцария и Англия.
Омерзен до дъното на душата си от отношението на Военното министерство към него , през 1938 г. запасният капитан Христо Николов се свързва тайно със съветската легация в София и на следващата година през февруари предава на съветското военно атташе, полковник Бенедиктов безвъзмездно своята лека картечница заедно с чертежите и 250 патрона за нея , калибър 7,92 Маузер. По-късно с първият съветски кораб, акостирал на бургаското пристанище, тя е изнесена за СССР.
С писмо №1533/30.09.1967г. началникът на Военно- историческия артилерийски музей в Ленинград /Санкт Петербург/ му съобщава , че картечницата е зачислена под № 19 във фонда на музея. Като мотив за предоставянето на своето оръжие на руснаците по-късно той ще напише следните редове: „…Аз не можех да постъпя иначе. В тогавашните условия беше естествено моята картечница да попадне при внуците на нашите освободители.“ За тази своя постъпка той е арестуван и обвинен за републиканските си и просъветски убеждения. Влиза в « черните списъци» на шефа на Гестапо в България, д-р Делиус Мобилизиран е в армията и е подложен на унижения.
Полковник от запаса Христо Николов умира през 1972 г.
