Когато дъщеря ми се роди през една зима, майка ми и баща ми веднага се вдигнаха от своето югоизточно градче и дойдоха да видят бебето. Хванаха първия влак следобед и пристигнаха на другата сутрин. Влязоха, измиха се и застанаха на прага на бебешката стая. Бяха пътували с бавните камили на българските влакове цяла нощ, като влъхвите. И носеха дарове, разбира се. Не точно злато, ливан и смирна, макар че майка ми беше свалила златните си обеци, които нейната майка ѝ била дала, и ги носеше в една кутийка. И някаква сребърна пара. Баща ми носеше сурвачка, която сам беше направил от първия дрян. И тогава разбрах, че тази сцена не е случайна. Тя, както би казал Борхес, идва, за да повтори една друга сцена, друго раждане. И разбрах нещо, което вероятно всеки родител разбира – всяко раждане е Рождество. Малко семейно Рождество. Рождество за рода. Крехка победа за живота.

Георги Господинов като бебе в ръцете на баща си

Никога не бях виждал родителите си такива

Майка ми и баща ми стояха смутени и щастливи, като влъхви, на прага на детската стая, с огромно страхопочитание пред бебето. Не знам дали това е точната дума, но почитание имаше. А бебето беше малко като запетайка, ревящо, с още неотминала жълтеница. Те сведоха глава и направиха нещо, което не очаквах, поискаха да му целунат ръка. В патриархална култура като българската обикновено е тъкмо обратното. Младият целува ръка на стария, младият се покланя и дължи почит. Но ето как Рождеството обръща всичко. Пристъпиха плахо, с такова страхопочитание, все едно се покланят на човек, дошъл от друг свят. (А то, казано между нас, наистина е дошло от друг свят. Пътувало е девет месеца, за да стигне.)

Никога не бях виждал родителите си такива. Те си бяха и преди най-добрите хора, които познавам, но с нас не се церемоняха много, не е като да са ни глезили, камо ли да ни целуват ръка. Децата на соца бяха обичани без много ритуали, някакви досадни хлапета, които трябва да си знаят мястото, и то не при възрастните. Те просто трябваше да спазват две-три важни неща – да слушат, да учат, да не казват навън онова, което се говори в къщи. И да не искат всяко нещо, което видят в магазина, защото парите не стигаха, това всички го знаехме.

Всеки, и най-бедният измежду нас, има спомен от някоя своя Коледа в детството, дори да е била скришна. Баба ми, като сираче и хранениче (дадена за отглеждане при други хора), разправяше, че на Бъдни вечер отивала в саята при овцете, прегръщала някое новородено агне и плачела. И пак плачеше, като ми го разказваше, и никога нямаше да забрави агнето. Тя, без да си дава сметка, ми разказваше библейска сцена.

Георги Господинов – кадър от детството

Аз пък никога няма да забравя коледната елха, която украсявахме в детството с майка ми, с чупливи стъклени кълба и истински горящи свещи, нито ще забравя как баща ми и дядо ми влизаха в къщи с кожусите и като се отърсваха, стаичката се пълнеше със сняг, нито ще забравя как печката и кандилото правеха театър на сенките… Или как съм се свил на леглото, слушам възрастните или съм потънал в току-що получените Андерсенови приказки с хубвите илюстрации. Няма Коледа без Малката кибритопродавачка, Дивите лебеди, Храбрия оловен войник…

Когато родителите ми си тръгваха онази зима при раждането на дъщеря ми, баща ми каза тихо, само на мен: да съм жив още година-две, да ме запомни това дете, друго не искам. Чакаше операция. Това му беше мечтата, идеята за безсмъртие или каквото щете – да останеш в паметта на едно дете. И чудото се случи, болестта, за която никой не даваше надежда, се стопи. Минаха повече от десет години, дъщеря ми вече е голяма и баща ми е сигурен, че тя го е спасила.

Чудото е много лична работа

Тези чудеса са малки и лични. Всички чудеса са малки и лични. Исках да разкажа историята точно сега, когато се боим най-много за близките си. Понякога можеш само да утешиш и това е всичко, да кажеш, че обичаш. Има един ден, в който ние, дето през останалото време сме всичко останало – шефове, подчинени, работници, журналисти, недооценени, обидени, обиждащи, крещящи и навикани, юнаци и патриоти, българи и европейци, можем да събуем и оставим всичко това в коридора. Да станем деца на родителите си и родители на децата си. Затова този празник е хубав. Защото празнуваме идването на едно дете. А като има дете – всички се превръщаме в деца. И в бащи и майки. Всеки е Исус, всеки е Йосиф, всеки е Мария. И това не е светотатство, то е смисълът и то е чудото на живота. А чудото е много лична работа.

Честито Рождество!

Георги Господинов и дъщеря му

*****
Текстът на Георги Господинов беше публикуван на няколко езика от различни редакции на Дойче Веле. У един германски читател публикацията предизвика особено силно вълнение. Той изпрати емоционален отзив до редакцията и автора. Публикуваме тук част от писмото му:

„Уважаеми г-н Господинов, (…) четейки Вашата чудесна коледна история, се разплаках от вълнение, защото тя е толкова въздействаща и безусловно логична. Защото в нея няма никакво светотатство, тя просто разширява библейската мисъл. Защото тя е лично послание към всеки един. Дни преди Коледа Вие ме направихте толкова щастлив! Особено с онази част, в която разказвате за желанието на Вашия баща да продължи да живее в спомените на едно дете. (…)

Благодаря Ви за тази коледна история, благодаря Ви, че ме подтикнахте към размишления и философстване! Желая на Вас и Вашето семейство всичко най-добро, здраве и светъл Коледен празник с хубави спомени!“