ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ СА ПЪРВООТКРИВАТЕЛИТЕ НА ЛЪКОВИТЕ МУЗИКАЛНИ ИНСТРУМЕНТИ ЗА ЕВРОПА
Иван Танев Иванов
Гъдулката е сложно устроен, древен музикален инструмент от типа лъкови, които днес са широко разпространени сред голям брой народи от стария свят. Употребява се по особен начин – държи се изправен вертикално, което рязко променя начина на звукоизвличане. За разлика от цигулката, тук прехода от една струна към друга става като цялата гъдулка се завъртва около надлъжната си ос. От друга страна липсва гриф и тоновете се произвеждат чрез леко допиране на върха на пръстите до струната (Фиг. 1, 2, 3) [1].
Фиг. 1. Устройство на българския музикален инструмент гъдулка [1]. Дадени са и някои термини с които се назовават основните му елементи. Други важни варианти на тези термини са взети от [2] и са описани в текста.
Друг факт, който ни кара да насочим вниманието си към този инструмент е неговото название. В някои краища на България, гъдулката се нарича копанка (Добруджа), гьола (Хасковско), КЕМЕНЕ или КЕМЕНЧЕ (Западна България, Горна Тракия). Терминът „кеменче” и подобен инструмент се използват в България, Гърция, Турция, Грузия, Азърбайджан и Иран. Кеменче е персийска дума и означава „малко лъкче” от keman – лък, kemandjeh – лъкче. В Турция има само две области, където този инструмент е известен: районът на Истанбул, където се нарича Rum Kemençe (византийско кеменче) и Кавказкия район. От лъковите инструменти в Отоманска Турция най-често е използван арабския рабаб, подобен на кеменчето, който обаче е напълно непознат в България. Османските турци, следователно, не биха могли да донесат и наложат този инструмент в България. А както ще видим по-нататък, този инструмент се появява в Константинопол през IX-ти век, където е донесен от древните българи! 
Фиг. 2. Вдъхновен тракийски гъдулар.
Термините с които се обозначават отделните части на гъдулката са старинни и в много случаи оригинално български [2]. Тялото или корпусът на гъдулката (Фиг. 1) играе важната роля на звуков резонатор, усилващ силата на звука и променящ неговия тембър. Това тяло се нарича със старинните думи КОРУБА, КУТЕЛ, КОРИТО, КОПАНКА. В главата на гъдулката се намират макари, около които се намотават краищата на струните за да се изпънат (фиг. 1). Тези макари се наричат с думите КЛЕЧКИ, КЛЮЧОВЕ, ЧИВИИ. Съгласно П. Добрев, думата КЛЕЧКА се среща сред памирските народи и е наследство от прабългарите. Думата КЛЮЧ е фонетичен вариант на старобългарската и прабългарска дума „кърч“ – ковач, понеже първоначално ключовете са изработвани от умели ковачи. Думата ЧИВИЯ означава „дървен гвоздей“ и не се среща при околните на България народи [3]. Другият край на струните се закрепва неподвижно за пластина, наречена ГРЕБЕН. Тази дума я има и в руския език, но там тя се счита за древна църковнославянска (разбирай старобългарска) дума.
Лъкът на гъдулката се нарича ЧИЛЕ (чилè), а нейната струна, която най-често се прави от косми на конска опашка – ПИРГИ (пùрги). Семантиката на думата ЧИЛЕ се открива лесно сред иранските езици. Например, осетинското sqil, ягнобски čilik, кюрдски çilak означават “извит” [4]. Действително, лъкът на гъдулката представлява извита пръчка, двата края на която са свързани помежду си със струна, която като се трие напред назад върху основната струна произвежда звук. В българския език съществува още един случай на употреба на думата чиле – при битовите занаяти, лъкът върху който се е навивала готовата прежда се е нарича чилè [Колю Севов. Градището. Роман. София, 1982]. Друга подобна дума в българския език е СКУЛИ – извити лицеви кости, оформящи очниците, която се среща и в руски. Връзката на ЧИЛЕ и СКУЛИ с осетинската форма sqil – “извит” е очевидна. На персийски език tsarê означава „стрела на лък“, дума подобна на „чиле“ – лък.
Фиг. 3. Малки гъдуларчета от детската музикална школа в с. Бъта, Пазарджишко.
Названието на триещата се част при лъка – ПИРГИ (струната) е морфологично и семантично близко до старинната българска дума “пиригла, перигла”, която според Стефан Илчев [3] няма връзка с никой близък или съседен език и означава “въртележка” или “въртоп”. В българския език обаче има още много подобни думи с обща семантична основа:
ПИРГИ -струните на лъка на гъдулката,
ПИРИГЛА – въртележка,
ПЕРИГЛА – въртоп във водата,
ПИРГИ – кичур коса, къдрица, валмо косми („главата й стана на пирги“ = „косата и се рошна“ – идиомен израз),
ПЪРГАВИНА – живост, еластичност,
ПЪРГАВ – жив, бърз, скоклив,
ПУРГО – старинно българско име, което някои извеждат от забравеното за хилядолетие и наскоро възстановено име Аспарух (?)
ПИРГЯ – кося трева с коса, диалектна дума от Хасковско,
ПЕРГЕЛ – инструмент, при който чрез въртене се чертае окръжност (пилугер – Троянско).
ПЕРКУЛЯСВАМ, ИЗПЕРКВАМ – превъртявам, обезумявам.
Според излязлата напоследък книга на преподавателката по иранистика в СУ “Климент Охридски”, натурализираната иранка Хаджар Фиюси [5], българската дума “пергел” има пълен персийски еквивалент със същото значение, пäргар – пергел. В Речник за чужди думи в българския език [6] се твърди, че “пергел” е персийска заемка без да се указва периода на заемане и посредника. Разбира се, може да се приеме, че една изолирана дума като ПЕРГЕЛ може да се заеме, макар че за това трябва да се представят доказателства. Имайки пред вид обаче присъствието в българския език на посочените по-горе голям брой думи с еднаква основа (ПИРГ, ПЕРГ) и сходно значение (въртя, кръжа) може да се твърди, че не е възможно всички те да са заети от персийски, а най-вероятно са възникнали като производни думи на общ корен в друг език, сходен с персийския. Този друг език може да бъде само езикът на прабългарите. В този език вероятно е имало глагол с основа ПИРГ или ПЕРГ, означаващ “движа се бързо, кръжа, въртя се, реагирам, бързам”, от който в съвременния български език са останали посочените по-горе производни думи.
След тези наблюдения, представящи гъдулката като инструмент тясно свързван с музикалката култура на древните българи, да видим какво казват музикалните специалисти за неговата история. Професор Манол Тодоров, син на известната народна певица Атанаска Тодорова от Чирпан, пише следното: “Гъдулката със своя добре оформен акустичен център (има се пред вид тялото на инструмента – резонатора), се явява сериозен етап в развитието на лъковите инструменти изобщо и е оказала влияние в развитието на струнните инструменти в Западна Европа [1, стр. 96].
 |
Фиг. 4. Средновековни музиканти, свирещи на инструменти, подобни на българската гъдулка. В ляво: фреска от Киевската църква „Света София“ от XI-ти век [1]. Западноевропейски музикант от XII – XIII-ти век [7].
Съгласно този автор [1, стр. 93], струнните инструменти (инструменти от вида китари и цигулки) се появяват за пръв път в Европа през първото хилядолетие от н.е. и имат азиатски произход. Т.е., това става едновременно с Великото преселение на народите от Азия към днешна Европа. До тогава, в древна Гърция, Тракия и Византия са известни само лирата (арфата) и различни видове свирки. Орфей е свирел на лира (виж мозайката по-долу). Първото описание на лъков инструмент срещаме у византийския хронист Теофилакт Симоката (първата половина на VII-ми век), който видял в двора на императора трима пленени склави, които вместо оръжие носели музикални инструменти, подобни на гъдулката. Тези трима склави (разбирай скити – прабългари) не могат да бъдат протославяни, защото този инструмент е бил и е напълно непознат на основните славянски народи – поляци, чехи, украинци, руснаци, белоруси. Поради липса на гръцки термин и с присъщата си гръцка консервативност, хронистът нарекъл този инструмент “лира”, въпреки че той няма нищо общо със дотогавашната византийска лира. Друг византийски историк, Теофан по-късно нарича същият или друг подобен инструмент “китара”. Инструментът се разпространява първо на Балканите, после и в Западна Европа (фиг. 4). И до днес, фолклорни инструменти подобни на българската гъдулка се срещат в Гърция и Хърватско с името, което Теофлакт Симоката им е дал – в Гърция лира, в Далмация лирица. Първите сведения за лъкови инструменти от типа на гъдулката в Западна Европа са след VIII-ми век [1, стр. 94]. Инструментът достига и в Германия, където до XII-ти век се нарича също лира, а след това fiddle (фидел) – цигулка. Твърде е възможно названието fiddle (фидел) да идва от „гъдул“, основата на българското название гъдулка. Българските названия гъдул(ка) и цигул(ка) са близки до персийското цингар = музикант и до българския детски израз „цингу-мингу“ и „цигу-мигу“ за изразяване на „свирене, музика, музикант“. След XIII-ти век, в Западна Европа се появяват редица усъвършенствания на този инструмент, но първоначалното му име остава – лира да брачо, лира да гамба и др. На Фиг. 4 са показани киевски музикант от XI-ти век и западноевропейски музикант от рицарската епоха (XII – XIII-ти век), които свирят на струнен лъков инструмент без гриф, т.е. гъдулка, но държана „неправилно“, с основата нагоре. Това е българският гъдулков прототип на по-сетнешната цигулка. Всичко това доказва пионерската роля на древните българи за внасянето на този инструмент в Европа и неговото утвърждаване като един от основните музикални инструменти за човечеството.
Западноевропейската музикална наука регистрира българският инструмент гъдулка едва след като той вече се е наложил във Византия под името „византийска лира“. Според западноевропейските учени, византийската лира (латински: lira, гръцки: λύρα, турски: Rum Kemençe – византийско кеменче) е средновековен лъков музикален инструмент, появил се през IX-ти век във Византийската империя. Прието е, че той е предшедственик на повечето европейски лъкови инструменти, включително и на цигулката [Grillet, Laurent (1901), Les ancetres du violon v.1, Paris, p. 29]. Тялото му имало крушовидна форма с три до пет струни, държало се вертикално, при свирене струните се докосвали с върха на пръстите. Лъкът е от косми на конска опашка. Най-ранното изображение на византийска лира (фиг. 5) е върху византийско ковчеже от слонова кост от 900 – 1100 г., съхраняван в Palazzo del Podesta във Флоренция (Museo Nazionale, Florence, Coll. Carrand, No.26) [Butler Paul, 2003; Personal website, http://crab.rutgers.edu/~pbutler/rebec.html].
Фиг. 5. Византийска лира, заимствана от ранните българи.
Изключителното съвършенство на този инструмент го е запазило почти без изменения от IX-ти век до днес. При разкопки в Новгород са намерени две такива лири (фиг. 6, пр.1), едната датирана от 1190 г. [Baines 1992, p. 109], които вероятно са попаднали там по търговски път от Византия. Негови съвременни варианти се използват в България (Добруджа, Тракия – гъдулка), Хърватско (Далмация – лирица), Гърция (остров Крит), Италия (Калабрия) и Турция (византийско кеменче) – фиг. 6 (пр. 2-6). Към това може да се добави само, че не гъдулката е вариант на византийската лира, а обратно, византийската лира е вариант на гъдулката, понеже гъдулката е внесена във Византия от българите, където после се разпространява и става известна като византийска лира.
Фиг. 6. Византийска лира – инструмен заимствана от ранните българи, намерена в Новгород (1). Съвременни варианти на инструмента, използвани в България (2), Хърватско (3), Италианска Калабрия (4), остров Крит (5) и Турция (6). Арабски рабаб (7 – мавзолей Mevlâna, град Коня, Турция).
При изследване произхода на лъковите инструманти на Запад, известният музиковед Курт Закс използва една илюстрация поместена в Ултрехтския псалтериум от 860 год. Тя изобразява човек, пристъпващ с вдигната глава, който държи в лявата си ръка арфа и старинен фидел (гъдулка), а в дясната – лък. Курт Закс твърди, че за пръв път населението на Балканите (разбирай ранните българи) са преминали от единичен към двоен резонаторен отвор, което премахва отзвучаването и усилва звука. От тук чрез Византия това нововъведение преминава в Западна Европа, където всички фидели и виоли започнали да се изработват с по два симетрични резонаторни отвора.
Най-ранно описание на „византийската лира“ е оставил персийския географ Ибн Хуррададби (Ibn Khurradadhbih – Ибн Хордадбех ?) (+ 911 г.), който пише, че лирата (lūrā) е типичен инструмент на византийците наред с urghun (орган), shilyani (вероятно вид арфа) и salandj (вероятно гайда) [Kartomi, Margaret J. (1990), On Concepts and Classifications of Musical Instruments, University of Chicago Press, ISBN 02264254871990, p. 124]. Византийската лира се разпространила по търговските пътища, които свързват трите континента. В XI-ти и XII-ти в. европейските писатели вече ползват и названието цигулка (fiddle) за обозначаване на подобните лъкови инструменти. В X-ти в. през Иберийския полуостров прониква и арабският инструмент рабаб, който е подобен на кеменчето (фиг. 6 – пр.7), но има много по-различна конструкция. Състои се от кръгло кухо тяло, отпред покрито с овча кожа. Отсъстват двата резонаторни отвора, които усилват звука. Отдолу има краче. Счита се, че рабабът е заимстван от сасанидска Персия, откъдето той се разпространява в Индия и в арабските страни. Най-вероятно и гъдулката (кеменчето, византийската лира) също е създадена в Персия, откъдето прабългарите са я донесли във Византия. Византийската лира се разпространява в Западна Европа и дава начало на нови струнни и лъкови инструменти от вида на средновековния ребек (rebec), италианската lira da braccio (вероятния родоначалник на цигулката), скандинавския talharpa и келтския crwth. Влиянието на арабския рабаб върху този процес, макар да се предполага, е твърде съмнително, защото в сравнение с византийската лира той има слаб и гъгнив тембър и малък тонов обем (октава) и твърде бързо е изместен от кеманчето и цигулката даже в арабските страни. Като конструкция цигулката почти повтаря кеменчето и е много по-различна от арабския рабаб.
Фиг. 7. В ляво: музикант, свирещ на струнен инструмент – изображение върху стенопис от Хрельовата кула – Рилски манастир. В дясно: музикант с криле, яздещ лъв и свирещ на струнен инструмент – изображение от ранна Волжска България. Най-вероятно, музикантите са българи, а струнният интрумент е прочутата булгария.
Интересно е също и другото название – „китара“, с което византийският хронист Теофан нарича музикалните инструменти на заловените българи, свирели във византийския императорски двор. Вероятно тук става дума за друг български струнен музикален инструмент от типа на булгарията (фиг. 7). Терминът китара по-късно остава в употреба за означаване на новопоявилите се на Запад струнни инструменти – китари. В западноевропейска музикална наука се предполага, че китарите са донесени първо в Испания от арабите (VIII-ми век). Тази хипотеза не може да обясни обаче защо названието за този инструмент идва от Византия, където ранните българи са свирели на подобен инструмент. Това название Теофан вероятно е заимствал от самите музиканти – прабългари, защото подобна дума се използвала при източните иранци и индоариите. Това е думата gāithar на санскрит (gahthar при протоиндоиранците), която значи „песен“. Това е напълно разбираемо, понеже изпълнителите на подобни инструменти могат да пеят под акомпанимент на своя инструмент. При съвременните индийци, подобен инструмен се нарича „ситара или ситра“, което е същото. Обратно на горната хипотеза може да се предположи, че както прототипът на цигулката, така и прототипът на китарата, заедно с нейното индо-иранско название, са донесени в Европа от прабългарите.
Фиг. 8. Музикални инструменти на българите – богомили, занесени в Южна Франция през XI-ти век, музей на град Пюивер, Франция. На преден план се виждат три триструнни гъдулки с лъкове и душници, в дясно тарамбука. В ляво стои някакъв духов инструмент с шест отвора за пръстите на ръцете, подобен на кавал или дудук, чиято горна част е изкусно оформена като глава на лъвица с антропоморфно лице, характерен белег в изкуството на прабългарите. В дъното стоят два инструмента, десният от които прилича на миниатюрен орган с вертикални тръби, закрепени на дървена стойка [Максим Караджов, Цветан Томчев. Българска ерес покори Европа. В-к Труд, 6 ноември, вторник, 2007, с. 18 ].
През XI -XII-ти век в Западна Европа проникват много български богомили. Под названието катари, най-силно влияние богомилите печелят в областта Лангедок (днешна Окситания), която обхваща райна на градовете Тулуза, Каркасон, Безие и Монсегюр. Заедно с богомилската ерес те занасят и своите музикални инструменти. Част от тези оригинални раннобългарски инструменти можем да видим в музея на град Пюивер (Фиг. 8) и между тях познатата ни българска гъдулка. Появата на трубадурите във Окситания и цяла Франция също се свързва с идването на богомилите. Трубадурите възпявали дамите на сърцето си с тамбури (лют), гайди и гъдулки (рьобек на фр.) [Максим Караджов, Цветан Томчев. Българска ерес покори Европа. В-к Труд, 6 ноември, вторник, 2007, с. 18 ]. Има много основания думата трубадур да се представи като старобългарска дума (Ирански суфикси и префикси в езика на древните и съвременни българи: -ДАР).
В отделна статия ние представихме много доказателства, че древните прабългари са донесли на Балканите и в Европа неравноделните тактове, както и безмензурното пеене (Откъде са дошли неравноделните тактове в българската музика ?). В светлината на тези и по-горе изложените факти изглежда, че прабългарите са имали богата музикална култура. Това се доказва и от извесният факт, че освен гъдулката, те са притежавали още един ценен музикален инструмент – булгарината. Булгарината или булгарията е известна навсякъде, където са живели ранните прабългари, използвана е и в България и Гърция до скоро. Наричала се още „голяма тамбура“, понеже е била по-голяма и по-усъвършенствана от съвременната българска тамбура. Вероятно е имала и по-добър звук. Две изображения на подобен инструмент, използван от ранните българи в Дунавска и Волжска България могат да се видят на фиг. 7. Почти еднаквата форма, размери и държане на този музикален инструмент показва, че вероятно именно това е прочутата булгария – основният музикален инструмент на древните прабългари. 
Фиг. 8. Външен вид на булгарията, използвна от родопските българи до скоро [Стоян Райчевски. Булгарията не пее, а хортува. Българе. Сами-М. с. 16 – 18].
Основната част на булгарията (булгарината) (Фиг. 8), крушовидното тяло, се изработва от черешово дърво, по-червено на цвят. Дървото (дънера) се разцепват на две равни части. Избира се по-здравата половина, която се издълбава, първоначално грубо, след това се дооформя със специално изкривено ножче. Дълбае се, докато стените на крушовидното тяло се изтънят до два, най-много три милиметра. Върху отвора се залепва с туткал също толкова тънка дъска от червен бор. Грифът на булгарията е дълъг около един метър. Той също се прави от черешово дърво. На горният му край се пробиват отвори за чевиите (дървени гвоздеи), с които се натягат чрез въртене струни от стоманена тел. Струните са общо пет, от които четирите са еднакво тънки и еднакво натегнати. Петата струна се поставя в средата, по-дебела от другите и по-отпусната. В долния край на тялото се поставя назъбено дървено “магаренце”, което леко повдига струните, за да могат те свободно да вибрират при дрънкането. Перото-дрънкало се прави от черешова кора, която предварително се обелва и изсушава. Пердедата (позициите) са винаги нечетен брой (11 или 13). При свирене на булгария, пръстите трябва да вървят наред по пердетата, без да могат да ги прескачат.
Всъщност, булгарината не е изчезнала, понеже от хубавите неща обикновено все нещо остава. Тя е прототип на съвременния гръцки музикален инструмент бузуки. До II-та Световна война, бузуката в този й вид не е ползвана от гърците. След войната, американската музика печели голямо влияние в Гърция (също както у нас днес) и измества гръцката. Културната общественост и интелигенция в Гърция обаче е силно обезпокоена (за разлика от тази у нас). Под нейн натиск, гръцкият парламент решава да възложи на група от подходящи гръцки композитори да създаде нов стил гръцка музика, която да отвоюва вниманието на гръцките почитатели на музиката. Определената група от композитори, между които и известният Микис Теодоракис се усамотяват на един гръцки остров и за няколко години създават нов музикален инструмент – бузуки и други подобни струнни инструменти, оркестър и много музикални композиции за тях. Вземайки булгарината за първообраз на бузуки, те са създали инструмент подобен на тези, показани на фиг. 6-8. Както виждаме, булгарината продължава да живее, но не в България. Новият гръцки музикален стил, етники травуда (народни песни) или етники музики (народна музика) днес е най-масов в Гърция, има и много почитатели в околните страни. Демократична България не можа да роди български музикален стил, подобен на стила етники травуда в демократична Гърция. Роди се обаче стилът „чалга“ – един миш-маш от цигански, турски, гръцки и ориенталски „парчета“, изпълнявани от бездарни, слепи подражатели. Явно, за разлика от гърците и турците, ние не познаваме и не ценим нашата история.
ЛИТЕРАТУРА :
- М. Тодоров.Български народни музикални инструменти. Органография. Наука и изкуство. София. 1973, стр. 96
- Ив. Качулев. Гъдулките в България. Изд. на БАН. Изв. ИМ, кн. 5, София, 1959
- Стефан Илчев и др. Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век. Под ред. на Ст. Илчев. Изд. на БАН. София. 1974
- Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic, Finno-Ugric, Iranian,Germanic. Valenyn Stetcuk –http://www.geocities.com/valentyn_ua/
- Хаджар Фиюси. Персийски думи в българския език. Авангард Прима.София. 2004
- Речник за чужди думи в българския език. София. БАН, 1993
- Илинбахов В. Б. Във феодалния замък.Изд. Народна просвета. 1966. Превод от руски Г. Иванова. С. 16
