Иван Илиев Гологанов УК

Иван Илиев Гологанов е български военен деец, полковник и лидер на Горянското движение.

Иван Гологанов е роден на 17 януари 1899 г. във валовищкото село Крушево, което тогава е в Османската империя, днес Ахладохори, Гърция. Произхожда от големия род Гологанови и е син на възрожденеца Илия Гологанов.

Постъпва във Военното на Негово Княжеско Височество училище, което завършва през 1922 г. с 41^-ви випуск и на 1 април е произведен в чин подпоручик. От 1924 г. служи в 13^-а жандармерийска дружина, на 6 май 1925 г. е произведен в чин поручик, а от 1927 служи в 3^-та жандармерийска дружина. През 1929 г. поручик Гологанов постъпва на служба в 18^-и пехотен полк, в чийто редове като 2-ра дружина през 1928 г. се влива 13^-а жандармерийска дружина. През 1933 г. Гологанов постъпва в 12^-и пехотен балкански полк, а на 3 октомври 1933 е произведен в чин капитан. Женен е за дъщерята на кмета на Видин Бърни Бончев – Магдалена, с която имат едно дете – Любен.^[1] Негов внук е музиковедът Жан Гологанов.

През 1933 г. Гологанов завършва Юридически факултет, а от 1935 г. започва неговата военно-юридическа кариера като военен следовател в Софийския военен съд. От 1936 г. е постоянен член на Русенския областен военен съд, от 1937 г. служи като председател^[1] в Плевенския военен съд, на 22 декември 1938 е произведен в чин майор, а от 1940 е назначен на служба в Пловдивския военен съд. От 1942 г. Гологанов е прокурор в Шуменския областен военен съд, като на 3 октомври 1942 е произведен в чин подполковник. Впоследствие е прокурор, а по-късно и председател на Плевенския военно-полеви съд. От 1944 г. е юрисконсулт в Дирекция гражданска мобилизация.

След Деветосептемврийския преврат полковник Гологанов се укрива дълго време в София. Осъден е задочно на смърт от т. нар. Народен съд. През 1945 г. оглавява горянска чета в Родопите.^[2]^[1]^[3] След разбиването на четата му през 1946 г. се прехвърля в Гърция, където с подкрепата на ЦРУ^[4] създава Български противоболшевишки легион на народното спасение (1946 – 1949).^[5] Шеф е на приемния център за българи емигранти в Драма.^[6] След това живее в Париж, където през 1953-1955 г. е един от основателите на крило на емигрантската организация Български национален фронт. През 1957 г. се премества зад океана, където отново развива дейност в средите на антикомунистическата емиграция в САЩ и Канада. Умира през 1969 г. в Ню Йорк.^[7]