На 16 декември преди единайсет години на десетки хиляди километри от Родината, в далечна Клифорния, забравен и остракиран, издъхва един от малкото автентични български дисиденти.
През 1964 г. едва навършил пълнолетие Едуард Генов, заедно с Божидар Стриков и Луиджи Росито, създава „Младежка организация за национална свобода“. Държавна сигурност не спи и неопитните борци за национална свобода са незабавно арестувани и хвърлени в следствения арест. За техен късмет по случай 20 години от „деветосептемврийската революция“ е обявена всеобща амнистия и младежите са освободени. Четири години по-късно по време на Пражката пролет, Едуард Генов е вече студент по история в Софийския университет. Когато на 20 август 1968 г. танковете на Варшавският договор премазват плахия опит на Александър Дубчек да изгради социализъм с човешко лице, мнозина в България са потресени, но недоволството им се изразява в сподавено мърморене пред тесен кръг близки и приятели. Все пак се намират трима млади българи – Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев, които правят героичен опит да измият срама от челото на България. Тройката успява да отпечата и разпространи в София над 200 позива с призива: „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“След успеха в София студентите успяват да привлекат още съмишленици и се готвят да пренесат акцията и в Пловдив, но са предадени от един от новоприсъединилите се. По време на следствието Едуард Генов, като истински лидер, поема цялата отговорност върху себе си, стремейки се да оневини другарите си. Осъден е на пет години затвор, които излежава в Старозагорския затвор. Там получава допълнителна вътрешна присъда за участие в затворнически бунт. В затвора се сприятелява с Илия Минев, Григор Симов, Петър Бояджиев и други видни противници на режима. Освободен е през 1978 г. През 1986 г. се включва в т.нар. „Апел на шестимата“ до Виенската конференция за правата на човека. Отново е арестуван, но случаят придобива публичност извън желязната завеса и властите с неохота го освобождават. През януари 1988 г. Eдуард Генов, заедно с Илия Минев, е един от основателите на Независимото дружество за правата на човека. Този път е интерниран в село Михалково, Девинско, но и там Едуард продължава да изгражда структури и да се бори срещу режима. Държавна сигурност е паникьосана, че един автентичен млад и авторитетен антикомунист може да провали плановете им за изграждане на удобна опозиция, затова изоставя всякакви преструвки и през октомври същата година Едуард Генов е изгонен от България по бързата процедура. След кратък престой във Виена, заминава за САЩ и се установява в Сакраменто Калифорния, където остава до края на живота си. Естествено никой от новосъздадения СДС не смята за нужно да потърси Едуард Генов. Той не им е нужен. Както не са им нужни Илия Минев, Янко Янков, Георги Константинов и малцината други автентични противници на комунистическия режим, които постепенно са изтласкани, неглижирани и маргинализирани. Пътят към контролирания преход е разчистаен. В него не се предвиждат роли за хора като Едуард Генов.
