Св. Ефрем, патриарх Печки (Сръбски)
Преди векове култът към светеца българин патриарх Ефрем Печки, който двукратно е духовен глава на Сръбската православна църква (през 1375-1380 и 1389-1391/1392), е бил един от най-силните в днешните земи на Сърбия и Косово. Ето само една обобщена сръбска оценка за тази интересна и ярка личност: “Патриарх Ефрем е велик молитвен застъпник и духовен авторитет, той два пъти сяда на престола на св. Сава Неманич … При идването на великия исихаст Ефрем, по потекло от български род, сръбският народ е силно разколебан и разединен, което този голям молитвеник вече е виждал по-рано при своя православен народ, когото азиатските нашественици по същото време разоряват… ” Сръбските историци подчертават големите заслуги на патриарха българин в онези смутни времена.
Нека се спрем накратко върху личността на патриарх Ефрем, най-вече на някои по-съществени моменти от неговия живот и дейност. „По род българин от Търновската страна“, както четем в житието му, Ефрем изпъква като един от най-забележителните духовни водачи в сръбската и балканската средновековна история, и то в продължение на повече от четири десетилетия! Най-много данни за бележития българин се съдържат от неговия ученик епископ Марко Печки проложно житие и служба. Ефрем е роден през 1311/1312 г. в свещеническо семейство. Започва духовния си път в някоя от обителите край столицата Търново, а негов наставник е неизвестният от други извори „старец Василий“. Подготвен за висока духовна мисия, Ефрем се отправя за Света гора и постъпва в „Хилендар“ – манастир, който макар да е под егидата на сръбската династия, е едно от традиционните места на българско присъствие на Атон. Причината за това е както сръбската власт в днешна Македония през ХІV в., така и подчинеността на сръбските земи на Охридската българска архиепископия в продължение на векове, чак до 1219 г.
Ефрем е неспокойна и търсеща натура – освен в „Хилендар“ той пребивава и в други атонски манастири, вкл. в българския „Зограф“. От този период остава близостта му с видни исхасти като бъдещия вселенски патриарх Филотей Кокинос, бъдещия сръбски патриарх и негов предшественик Сава ІV, Исай Серски, Никодим Тисмански и др. Сред тях вероятно са и основоположниците на исихасткото учение, знаменитите духовни учители и бъдещи светци Григорий Синаит и Григорий Палама. Когато “агаряните” (турците) започват да нападат Света гора, българинът заедно с един свой ученик се запътва към България и се заселва до “Филиповия град” (Пловдив). Това става около 1344-1345 г., когато градът е върнат на цар Иван Александър (1331-1371) от правителството на императрица Анна Савойска. Тук си струва да поставим един въпрос, макар и в хипотетичен план – възможно ли е завръщането на Ефрем в България да е свързано с негово намерение да се присъедини към монашеската общност на Григорий Синаит? Такава възможност не трябва да бъде изключвана, тъй като по същото време исихасткото братство в Парория е в апогея на своята известност и слава, а личността на бележития “старец” Григорий привлича последователи отблизо и далеч.
Вероятно Ефрем временно се установява в Бачковския манастир. В текста на житието на съответното място може би не става дума за река Марица (Ибър – Хебър/Хеброс), а за самия манастир, който е “иверски” (грузински) по традиция. Фактът, че хилендарският монах става “наставник” на тукашните български, гръцки и грузински монаси свидетелства, че към този момент той вече се е ползвал с авторитет и известност. Още нещо, надали в този “царски манастир” това е можело да стане без знанието и съгласието на самия цар Иван Александър, доказал се като покровител на исихазма. Известни са връзките на българския цар със самия Григорий Синаит и неговите български ученици (бъдещите светци Теодосий Търновски, Роман, Ромил Видински и др.).
Подновената турска заплаха, а може би и достигналите до Бачково вести за смъртта на Синаит (1346 г.), насочват Ефрем към сръбските земи. В Печ, седалището на обявената с помощта на Търново през същата 1346 г. Сръбска патриаршия, Ефрем е благословен от тогавашния сръбски предстоятел Йоаникий (архиепископ от 1338, от 1346 г. патриарх – 1354 г.). Българският монах среща щедрата подкрепа на цар Стефан Душан и съпругата му, българката Елена, сестра на цар Иван Александър. Дълги години Ефрем прекарва като духовен отец на по-младите си събратя в Дечанския манастир. През 1375 г. княз Лазар се спира на него като на най-подходящата фигура за патриаршеския престол, която да преодолее разкола с Вселенската патриаршия. Мисията е възложена на Исай Серски, прота на атонските манастири Теофан и други видни представители на монашеството. Предвид авторитета на Ефрем в Сърбия и известността му на Света гора, в Константинопол, а вероятно и в Търново, този избор се оказва извънредно сполучлив. Така отношенията с Вселенската патриаршия са нормализирани.
Патриарх Ефрем се изявява като закрилник на беднотата, борец с ересите, а действията му са сходни с онези на патриарх Евтимий в България и митрополит Киприан в руските земи. Ефрем има заслуги и към книжнината – под негова редакция са написани последните глави на т.нар. “Продължител на архиепископ Данило”, а навярно и други трудове. Според житието му през 1380 г., чувствайки се вече стар и изморен, Ефрем се оттегля в манастира “Св. Архангел Михаил”. Напълно възможно е обаче оттеглянето (или отстраняването?) на патриарха да се дължи на политически причини.
Патриарх Спиридон, наследникът на Ефрем, умира нейде през пролетта на 1389 г. Скоро след това княз Лазар загива в битката на Косово поле (15 юни 1389 г.). В настъпилата атмосфера на отчаяние и разруха “добрият пастир”, както четем в неговото житие, отстъпва пред горещите молби на своето паство. Въпреки че това не е определящо в случая, нека припомним отново, че през онази епоха в Косово живее многобройно българско население, както впрочем и в редица други области и епархии на сръбската държава и нейната православна църква. Ефрем за втори път поема делата на Печката патриаршия (1389-1391/1392 г.). След успокояването на обстановката той се завръща в килията си, където умира на 15 юни 1400 г. Ефрем е погребан с всенародно шествие, а през 1406 г. канонизиран за светец. Гробът му е в печката църква “Св. Димитър” в Печ (днес в република Косово).
Датата за календарната прослава на св. патриарх Ефрем съвпада с деня на битката при Косово поле – Видовден, което само по себе си е знаменателно. Днес сърбите са позабравили светеца българин, на чиято морална подкрепа и духовна сила са се осланяли техните прадеди. Малко познат остава този забележителен човек и за нас, българите. Нека си спомним за св. Ефрем, „…българинът от Търновската страна…“, „… добрият пастир…“ за своето паство от сърби и българи в едно драматично време…
