Участничката в битката за Плевен в Руско-турската Освободителна война – 1877-1878г., баронеса Юлия Вревская спасява, като милосърдна сестра стотици руски войници, разболява се от тиф и остава завинаги в България.
„ЕДНА РУСКА РОЗА , ЗАГИНАЛА НА БЪЛГАРСКА ЗЕМЯ ! „
доц. д-р Петър Ненков
Баронеса Юлия Вревская се ражда в дворянско семейство на 25 януари 1841 г. Баща и е изтъкнатият руски генерал лейтенант , граф Петр Варпаховски . Тя е още девойка , когато той загива геройски при превземането на кавказката крепост Китури. На 16 години тя се омъжва за генерал, барон Иполит Вревски, който е с 28 години по-възрастен от нея. През август 1858г. мъжът и е смъртно ранен и умира. Така само на 17 години Юлия остава вдовица.Заедно с майка си и по-малката си сестра се преместват в Петербург. Влиза във висшето общество и за кратко време спечелва възхищението му с със своята образованост и чар. Големият руски писател Тюргенев се влюбва в нея и до смъртта и те си пишат дълги и изпълнение с нежност, писма. За да прогони депресията, баронеса Вревская предприема пътувания из Европа и Близкия изток , при които се запознава с известни личности като Виктор Юго и Ференц Лист. Париж също е очарован от младата руска баронеса. При завръщането си в Петербург тя завързва приятелство с такива изтъкнати представители на руския културен елит , като Тургенев, Полонски, Айвазовски, Сологуб и други .
Безметежният дворцов живот обаче я отегчава . Тя се запознава с българския емигрант Стефан Грозев, който и разказва за тежката, робска участ на своите сънародници оттатък Дунава и за смазаното с огън и кръв Априлско въстание на българския народ .
През април 1877 г. посреща с възторг указа на руския император Александър II за обявяване на война на Високата порта и без всякакво колебание продава орловското си имение и събира отряд от 22 милосердни сестри – доброволки. Получава разрешение от главнокомандващия Дунавската руска армия, великият княз Николай Николаевич да участва във войната и заминава със своя медицински отряд за непознатата далечна страна .
Милосердните сестри от санитарния отряд се включват в полевото отделение на Руския червен кръст. Отначало лекуват ранените руски бойци в Яш, но по-късно те преминават Дунав и на 20 ноември 1877 г. пристигат в 48-ма военно-временна евакуационна болница в Бяла. Тук е разположена Главната квартира на руската армия. В края на юли и началото на месец август 1877 г. лично император Александър II ръководи от това място военните действия. Юлия става свидетелка на жестоките боеве между руската армия и настъпващите турски войски на Мехмед паша.
Всеки ден докарват по 3 000 ранени руски войници и офицери в болниците за лечение .В писмо до Тургенев, Юлия Вревская пише , че са само пет сестри на 400 ранени руски войници . Със сестра си Наталия споделя: „Как мога да се оплача, когато виждам пред себе си толкова сакати, безръки, без крака и умиращи хора, които страдат ужасно. Макар че търпя големи лишения, живея в колиба, храня се лошо, но този живот е по моята душа и ми харесва“.
Юлия Вревская настоява да я изпратят, като санитарка на първа бойна линия. Молбата и е удовлетворена и тя заминава за превързочния пункт край село Обретеник. Участва на два пъти в сраженията край плевенските села Гривица и Радишево. Изнася на гръб из под турските куршуми десетки ранени руски бойци, които дължат живота си на нея. Така ден след ден се сблъсква с ужаса и горнилото на войната. Близките е настояват да замине за Санкт Петербург , за да посрещнат заедно Коледа . Вместо това тя остава в България и се завръща в своята болница в русенското село Бяла.
На 15 януари 1878 г. тя заболява от тиф. Когато в болницата избухва епидемията, лично главнокомандващият заповядва на баронеса Юлия Вревская да замине за Петербург. Тя обаче отказва и продължава да се грижи за болните .
Умира от коварната болест на 24 януари (5 февруари ст.стил), един ден преди да навърши 37 години. Ранените войници, за които тя се е грижила, изкопават гроб в снега. Носят я в ковчега, а после поставят на прясната могила дървен кръст. По-късно на гроба и полагат камък с издълбан надпис: „На милосердните сестри Неелова и баронеса Вревская. Януари 1878 г.“
И до днес на това място идват всяка пролет хиляди руски и български туристи , за да се поклонят пред безсмъртия подвиг на тази руска дворянка.
Научил за смъртта й, бележитият руски писател Тургенев посвещава на Юлия Вревская една от най-хубавите си творби „В памет на Ю. Вревская“. Руският поет Я. Полински написва стихотворението „Под червения кръст“, а великият френски писател-хуманист Виктор Юго сътворява своето великолепно произведение: „Руска роза, загинала на българска земя. „
