Велможите на Първото българско царство
Средновековната българска история е белязана от крайности. След неимоверния възход следва светкавично падение. Кесарят Тервел отблъсква арабите от Балканите и е приет в Константинопол, а наследниците му довеждат страната до опасност от пълно унищожение. Четиридесет години след Златния век на българската писменост, когато Симеон Велики с гордост се нарича „цар на българи и гърци“, източна България изчезва от картата, а столицата Преслав е превърната във византийски град. Четиридесет години след смъртта на могъщия Иван Асен II, при когото държавата достига до три морета, българското царство попада под политическата зависимост на татарската Златна орда. При Иван Александър започва културен разцвет, а при синовете му Иван Шишман и Иван Срацимир страната е покорена от османците.
Както отбелязва един руски учен, българската история е „странна върволица от бързо сменящи се мощ и безсилие“.
Но така е само на пръв поглед. Задълбоченият прочит сочи, че в българските земи хората са твърде привързани към традициите си. Ето че дори в наши дни все още се почитат празници, наследени още от езическо време – кукерски игри, нестинарство, ладуване и др. Езичеството слага солиден отпечатък върху българското държавно устройство в първите векове след Покръстването. Свикнали сме да мислим, че веднага след 865 г. българските първенци се разделят с езическите титли, които носят, и приемат наместо тях християнски. Но докато владетелите ни Борис, Симеон, Петър и Самуил биват назовавани князе и царе по християнски обичай, то велможите им дълго след Покръстването запазват старите си титли.
Нека видим кои са по-значимите езически титли и какви са произходът и предназначението им!
Във византийския дипломатически протокол е възприето следното церемониално отношение спрямо пратеници, идващи от България. То датира от средата на X в. и е описано в известно съчинение на Константин Багренородни: „Как е духовният внук на нашия свят император (поставеният) от Бога владетел на България? Как е (поставената) от бога владетелка? Как са канартикинът, вулиатарканът, синовете на поставения от бога владетел на България и останалите му чеда? Как са шестимата велики боляри? Как са останалите вътрешни и външни боляри? Как е целият народ?“
Канартикинът и вулиатарканът са титли, носени по родство, които биват давани на престолонаследниците – синове на владетеля. А кои тогава са другите споменати – въпросните „външни и вътрешни боляри“? Явно, че церемониалното изреждане не е произволно, а се извършва по чест, затова се започва с владетеля и владетелката и се завършва с народа.
От домашните исторически извори знаем, че с най-голямо достойнство сред „вътрешните и външни боляри“ се ползват ичиргу боилът (за вътрешните) и юк боилът (за външните). И двете прабългарски титли са преведени буквално, тъй като ичиргу боил значи „вътрешен болярин“, а юк боил – „външен болярин“. Но докато ичиргу боилът е висш сановник, много приближен на владетеля (негов „вътрешен“ човек), то юк боилът е болярин с по-второстепенни задължения.
Сведения за юк боила получаваме от старобългарски надпис, открит край Мадара, Шуменско: „Юк боилът има 26 ризници, ичиргу багаинът 12, зиткомирът 17, юк багаинът 22, бири багаинът 22.“ Видно е, че от изброените военно-административни длъжности юк боилът има най-много ризници, следователно има под свое командване най-много войници. Това е закономерно, тъй като само той измежду посочените произхожда от боилското съсловие, докато останалите са от багаинското. Етимологически изразът „юк боил“ е изводим от тюркските езици. „Юк“ има смисъл на „край, далечина“, а според други гледища – на „обоз“, но при всички положения насочва към по-второстепенната роля, която има този боил за държавата.
За разлика от него ичиргу боилът се ползва с огромна власт. Титлата и на този болярин е тюркоезична по произход. Словосъчетанието „ичиргу“ присъства в писмените традиции на тюрки и уйгури, като има значението „вътрешен, дворцов служител“. Първият исторически засвидетелстван ичиргу боил носи името Тук (според някои се нарича Цук). В Хамбарлийския каменен надпис, изсечен по поръчение на Крум и датиран в 813 г., е отбелязано: „Пръв е Тук ичиргу боилът за дясната страна, а стратезите Янис и Вардан нему подчинени.“ Надписът изразява подготовката за военните действия между България и Византия, в които българите разбиват византийците при Версиникия. Ичиргу боилът Тук, висш военачалник, ръководи едното крило на българската войска.
След Покръстването, във връзка с решаването на българския църковен въпрос, се споменава името на друг български ичиргу боил, изпълнявал тази длъжност по времето на княз Борис-Михаил. Става дума за ичиргу боила Стазис, който оглавява две български делегации, проводени в Рим през 867 г. и 869/870 г. на Осмия църковен събор. Стазис е в ролята на първи дипломат и външен министър на княз Борис. При управлението на Борис властва и друг ичиргу боил – Петър, до когото папа Йоан VIII адресира писмо през 879 г. Явно Петър заема мястото на Стазис.
В хрониките на продължителя на Теофан и на Симеон Логотет се споменава за дейността на Георги Сурсувул (т.е. Георги ичиргу боила), който през 927 г. води преговори в Константинопол по мирния договор с Византия от името на цар Петър. И този ичиргу боил изпълнява функциите на външен министър на царя. През 50-те г. на XX в. във Велики Преслав археолозите попадат на гроба на един от българските ичиргу боили.
Посвещението на надгробната му плоча е на кирилица и гласи: „Тук почива Мостич, който бе чъргубиля при цар Симеон и при цар Петър. А на осемдесет години, оставяйки чъргубилството и всичкото си имущество, стана монах и така свърши своя живот.“ „Чъргубиля“ е славянизирана форма на ичиргу боил. В науката се правят предположения, че Георги Сурсувул и чъргубиля Мостич са едно и също лице, но на този етап това е недоказано.
Велможите от Първото българско царство запазват езическите си титли и след Покръстването. До падането под византийско владичество България следва свой специфичен път на развитие, а начело на страната са все първенци, тясно свързани с езическото ни минало.
