. на Македония чадата…“
„След Първата световна война Гърция затвърждава господството си над голяма част от Македония и присъединява Западна Тракия. Тези територии преминават под гръцка власт по различен път. Южната част на Македония е завладяна по силата на Букурещкия мирен договор, но гръцката армия я окупира още през Балканските войни. Западна Тракия е отнета от България с чл.27 и 46 от Ньойския договор и предадена на силите от Антантата. Още от октомври 1919 г. там се установява междусъюзническа окупация под ръководството на френския генерал Шарпи. Тя продължава до края на май 1920 г. и въпреки някои изключения способства за запазването на българското етническо присъствие там. На конференциите в Сан Ремо (IV. 1920 г.) и Севър (VIII. 1920 г.) силите-победителки предават цяла. Източна и Западна Тракия на Гърция. След гръцко-турската война обаче по Лозанския мирен договор Гърция получава само Западна Тракия.
Независимо от усложненията, които настъпват за Гърция във връзка с прекомерните й амбиции за териториално разширение, спрямо българското население в завладените области гръцките управляващи подхождат с идеята за неговото прогонване. Именно затова още по време на преговорите за мир в Ньой Гърция успява да наложи на България известната Конвенция за доброволно изселване на малцинствата. По силата на чл.1 от тази Конвенция двете страни признават „на своите поданици принадлежащи към малцинствата по народност, по вяра или език, правото да се изселят свободно в техните съответни територии“. Конвенцията влиза в противоречие със залегналите в мирните договори принципи за покровителство на малцинствата. От формално-юридическа гледна точка тя е излишна тъй като в мирните договори е предвидена т.нар. „опция за поданство“, което означава, че жителите на дадена анексирана област, могат свободно да поискат поданство на държавата, с която са етнически свързани. Гърците с основание се съмняват и във възможностите за асимилация на българското население и във вероятността то да се възползва от „опцията за поданство“, затова и налагат на България „доброволната“ размяна.
Конвенцията урежда, макар и твърде общо, имуществените проблеми породени от замяната на населението. На преселниците е разрешено да отнесат със себе си цялото си движимо имущество. Що се отнася до недвижимите имоти – тяхната ликвидация е предоставена на т.нар. Смесена комисия. Тя прави оценка на имотите и ги плаща на изселниците със суми предоставени от съответното правителство. В Конвенцията е предвидено разтурянето на общини, училища, манастири, фондации и др. подобни. Тяхното право да изнесат движимото си имущество е поставено под ограничение – то може да стане само с разрешението на Смесената комисия.
През годините след Първата световна война българо-гръцките отношения се развиват под знака на заложеното в Конвенцията желание на гръцката страна за осъществяване на етническа чистка в завладените български територии. Като важен стимул за нейното осъществяване се очертава загубата на гръцко-турската война и прииждането в Гърция на 1,5 млн. бежанци от Мала Азия. Предвидената в Конвенцията Смесена комисия е създадена през декември 1920 год. До 1922 г. тя извършва преди всичко техническата подготовка за дейността си. В този период българското население под гръцка власт не изявява особено желание да се възползва от възможността за „доброволно изселване“. Административният натиск от страна на официалните гръцки власти спрямо българите от Западна Тракия и част от Южна Македония става изключително брутален към началото на 1923 г. Както е констатирано от множество български и чужди наблюдатели, за някаква доброволност при изселванията на българите и дума не може да става. България не успява да избегне прилагането на Конвенцията за „доброволно“ изселване спрямо Западна Тракия, макар че тази област е присъединена към Гърция след нейното подписване.
Поредният прилив на бежанци в България и многобройните социални проблеми, свързани с устройването им карат правителството на Ал. Цанков да предприеме опит за смекчаване на негативните последици от Конвенцията за доброволно изселване. През 1924 г. е сключена известната спогодба Калфов-Политис. Според протоколите двамата неутрални членове на Смесената комисия се натоварват да осигурят на съответните малцинства в България и Гърция справедливо третиране, съобразно мирните договори. Гръцката страна обаче не ратифицира протокола и той не влиза в сила. Гръцкото правителство прави опит да имитира някакви реформи в духа на протокола Калфов-Политис. „Най-значимата“ от тях е изработването на т.нар. „Абецедари“ – буквари за българското малцинство, в които кирилицата е заместена с латиница. Същевременно продължава натискът за изселване или асимилация на българите от Западна Тракия и Южна Македония.
След Първата световна война България е чувствително дебалансирана в отношенията си със своите съседи. Тя се намира във враждебното обкръжение на държави заграбили нейни етнически територии. Това позволява на двете ни южни съседки да узаконят чрез Ангорския договор и спогодбата Моллов-Кафандарис изтриването на българския елемент от Източна и Западна Тракия и част от Южна Македония. Българската държава е поставена и в невъзможност да защити дори имуществените права и интереси на своите граждани. Ангорския договор и спогодбата не се вписват и в следвоенната политика на мирен ревизионизъм. Те са част от договорите, в които българската държава и нейните граждани се третират неравноправно, като победени. С одобрението им т.нар. „международна общност“ показва морален релативизъм и различна мяра спрямо различните държави и народности при разрешаването на техните национални и икономически проблеми.“
Източник: Сборник Тракия, т. I, 2001 г.
