“Неврокоп посреща бежанци до късна есен. Едни дойдоха при свои роднини, установили се тук от предишните войни. Невиждали се с десетилетия, срещите им бяха покъртителни, не сварваха да се наговорят и наплачат, сякаш можеше да се установи чия болка е по-голяма – на тия, дето са изоставили домовете си, или на ония, дето са изгубили роднините в разлъка…
Кобалищянци потънаха в общата тълпа на цялото Драмско и Серско Беломорие. Избягали от една бъркотия в Гърция, тук завариха не по-малка. През ден ставаха някакви събрания, митинги, четяха се депеши от централното ръководство, чертаеха се програми за развитие. Из улиците на града, пълен с непознати хора, се движеха партизани с червени ленти на ръкава и с надпис ОФ…
Коста Солаков, извел съселяните си дотук, не можеше да се отърве от усещането, че това не е България, която очакваше да завари. В представите си я знаеше наредена, напреднала, справедлива, всичко в нея е като за света. Вместо това му се видя опоскана, парцалива, безхаберна… Непрекъснато някого арестуваха, разобличаваха, измъкваха притаени врагове на народа…
Ала и на управниците имам какво да кажа – обърна се с лице към трибуната, към насядалите зад масата мъже, които бяха замлъкнали изненадани и смутени. – Този тук е чужд – посочи той Аяновски. – От чуждите българския народ не е видял нищо добро нито когато са му били врагове, нито когато са му били приятели. Затова неговите деяния по-малко ни засягат. Но вие сте българи, българи управляват българи. Как сте го пуснали в кошарата си? Не виждате ли какво прави, не чувате ли проповедите му? Как позволявате отново да късат парчета от народа и да хранят с тях чужди мераци! Къде ви е съвестта, къде ви е родството, затова ли слязохте от горите и възвестихте ново начало! Докажете, че наистина сте борци, като застанете на страната на справедливостта…
Някъде отзад глухи стъпки прекъснаха мислите му. Извърна се, но нищо не видя между летящите снежинки.
На следващия ъгъл хруптящият звук на няколко чифта нозе долетя съвсем отчетливо. Той не би обезпокоил Коста Солаков, ако не му се бе сторил по някакъв начин свързан със собствения му ход…
Миг след това удар по тила го събори по очи. Той замахна инстинктивно с ръце да се отбрани, но нападението дойде отзад и той нито видя, нито успя да го отбие. Докато се мъчеше да се изправи, коленичил, голямо чергило от груба тъкан го захлупи, скри от премрежените му от болка очи снежната белота на нощната улица. Със сетни сили Коста Солаков опита да смъкне покривалото, да види убийците си, но ръцете му клюмнаха като прекършени. Отгоре му се стовариха тежки удари като чукове, които го притиснаха и не му дадоха да си поеме дъх…
Трети ден вкъщи бяха свършили брашното. В интендантството не даваха купони без служебна бележка от милицията, че са си върнали старите паспорти и са подали заявление за новите още преди седмици, когато баща му донесе вестта за поредната акция на ОФ, но тогава не знаеха какво точно им се готви. Старецът само рече:
– Кой ли не реши да оправи с нас ръждиви сметки! На толкова години съм и доживях след турци и гърци да ме преследват българи за то, че съм българин!…“
Из романа на Весела Ляхова “Бежанци“. София, 2013 г., с. 470-471, 481, 489-490, 599-600.
На снимката: Неврокоп (дн. Гоце Делчев) в началото на 40-те години на ХХ век.
