През лятото на 1913год. безкрайните преговори на съюзниците дотегнаха на всички. Наоколо природата бе разтлала своите изобилни дарове. Като ги гледаха, сърцата на нашите селяци-войници се свиваха от мъка – затъгуваха за родните поля …

По скоро мир. Или война ! Мирът бе отложен и започна пак войната. Война между довчерашни другари по оръжие, между близки , и затова – война жестока… Току що бяхме прогонили общия враг и побързахме да се хванем за гуша, като немирни деца, на които дълго строгият баща е пречил да полудуват на свобода… За жалост и тоя път нашата тъжна българска история се повтори… Спомняте ли си поучителните разкази за бойните подвизи на дедите ни през миналите векове ?… Нашите разбили византийците при …, но в това време маджарите оплячкосали страната им… Или обратното… Тягостно еднообразни събития, които се заредиха и в най-новата ни история.

На 21 юни бе третия ден от кървавата среща с гърците при Лахна. От три дни южното слънце гореше немилостиво разположеният по голите чукари на Круша планина бойци. Жаждата бе по-страшна от куршумите и гранатите, от които Драгоманци не са се бояли никога. Тоя път по-малко от всякога, защото на среща им бяха гърци. Едно смътно съзнание за войнишко превъзходство, някакво чувство на надменност на по-оптиния и изпитания към новака, ги караше да гледат с презрение към многобройните гръцки колони, които идваха срещу тях. И три дни, гладни, жадни, изтощени, убивани, те стояха непоклатими на своите места като околни скали. Най-после обходени обградени, те щяха да пленени , ако не отстъпят.. и началството заповядва “ Отстъпление“. Повлякога се назад гордите и самонадеяни балканци – по неволя, сломени не толкова от врага, колкото от мъка и срам… Сбъдна се най-неочакваното , невъзможното, смъртно обидното…Гърците са на няколко десетици крачки от фланга на 13 рота. Командирът и, капитан Петков , ранен в двата крака лежи на позицията и с мъка оправя своите войници на къде да вървят. Той не може, пък и не му се иска да върви с тях. Страшна тъга разяжда сърцето му. Чувства, че не може да преживее позора…
– Вървете към моста на Струма, четвъртият взвод да остане назад в прикритие, … Спокойно, да не ви видят гърците, че бягате…
Изпитани бойни другари в толкова опасности, войниците не искат да изоставят своя водач. И неколцина от тях се втурнаха към него да го отенсат на ръце, да го спасят..
-Оставете ме, бързайте да спасите себе си, вие още сте нужни, не аз.. сухо и твърдо отсече той.
-В въображението му като мълния премина призракът на пленичеството. И той реши.
– Не, това удоволствие няма да им доставя, те няма да ме видят жив в тяхни ръце!
Примерен, решен, със светнали очи, той заговори кротко на стоящите около него войници.
-Вие искате да убият и вас и мен? Вървете,спасявайте се, аз ще остана тук!
И внезапно една мисъл го огря. Той извади от джоба си грижливо сгънат пакет и го предаде на един от войниците.
– А който от вас остане жив, нека занесе този плик на годеницата ми.
Зачервеното от слънцето лице потъмня още повече. Изви главата си, за да скрие от войниците своята мъка…
Всяка минута беше вече съдбоносна. Верните му войници се сбогуваха и бързо отделечиха. По тъмните загрубели лица лъснаха сълзи…
На върха на висотата се появиха първите гръцки войници. На няколко крачки от тях Капитан Петков лежеше с разбит череп, захапал револвера си…

кап. Аристотел Петков, родом от Видин. Командир на 1ва рота от 25ти Драгомански полк. Загинал на 21 юни 1913 г. в боевете при Лахна с гърците.
сп. Завети, март 1934 г. кн 6