Султана Петрова е една от видните дами в българското общество след Освобождението. Баща й Пантелей Минчевич е военен лекар и политик от Консервативната партия, а съпругът й е генерал от пехотата Рачо Петров. Нейният брат Димитър Минчевич е опитен дипломат и за кратко оглавява Министерството на правосъдието.
Султана е родена през 1869 година в град Тулча, Северна Добруджа – важен духовен и търговски център за добруджанските българи през Възраждането. Родът произхожда от Жеравна – дядо й Димитраки Теодоров е богат търговец, участник в движението за църковна независимост и делегат на Първия църковно-народен събор през 1871 г.. в Цариград.
Дъщерята на Пантелей Минчевич завършва образованието си в Кралския френски колеж в Букурещ. Въпреки настояването на румънската кралица Султана да остане в Букурещ под нейно попечителство, през 1885 г. баща й я отвежда при себе си в България с думите: „Моите дъщери са българки, те трябва да се запознаят със своето отечество. Децата си сам ще възпитавам, но те ще трябва преди всичко да научат български.
Труден е животът на младото момиче в София – по това време българската столица не може да се мери като градоустройство и налични развлечения с Букурещ. Тя дори обмисля сvоето бягство, но всичко се променя след края на Сръбско-българската война. Султана се запознава с прославилия се като началник на Щаба на Действащата армия по време на войната капитан Рачо Петров. Първоначалната любов между двамата е толкова силна, че те се оженват тайно без знанието на Пантелей Минчевич, който е против този брак и дълго време не може да прости на дъщеря си.
Това е повратната точка в живота на Султана Петрова – като съпруга на висш български офицер, а в последствие и министър-председател на Княжество България, тя получава достъп не само до софийския елит и чуждестранните представители, но и до самия дворец и частните приеми, които често се организират в него. Без съмнение за това помагат не само нейните роднински и семейни връзки, а и естествената красота и интелигентност, която притежава. Клюките за интимните й отношения с княз Фердинанд, неговите министри и посланиците на Великите сили обикалят цялата страна.
Въпреки високото си гражданско положение и неодобрението на съпруга си, добруджанската българка заминава към бойните полета по време на Балканските войни и на Първата световна война, където помага за организирането на полевите болници и оказва помощ на ранените войници. В спомените си Султана разказва много емоционално за този период от живота си, преживявайки още един път страданията по загубения национален идеал и хилядите български жертви. Въпреки първоначалното си нежелание да живее в София и незаинтересоваността си от българския национален въпрос, общуването с най-видните представители на българския политически, икономически, военен и културен елит оказват влияние върху нея и тя искрено и дълбоко обиква своята родина.
През 1919 година Султана и Рачо Петров се развеждат, а последвалите съдебни дела между тях водят до материалното разоряване на добруджанската българка. Управлението на Българския земеделски народен съюз след войната я принуждава да напусне страната и да се установи в странство. Неколкократно посещава абдикиралия цар Фердинанд, срещите с когото пресъздава по увлекателен начин в своите спомени.
Султана Петрова умира на 16 ноември 1946 година в София.
