ВЪСТАНИЕТО ОТ 1876 Г.
В ИСТОРИЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИТЕ И ЕВРОПА
Петко Ст. Петков
Uprising of 1876
In the historical development of Bulgaria and Europe
Petko St. Petkov
Резюме: На фона на съществените изменения, предизвикани от Кримската война, в настоящия доклад се предлага анализ за развитието на българското националноосвободително движение през 19 век и мястото и значението на Априлското въстание в него. Аргументирани са изводи и заключения за трайните исторически промени в историческото развитие на българите и Европа в резултат от въстанието и провокираната от него Руско-турска война 1877-1878 г.
Summary: Against the backdrop of significant changes resulting from the Crimean War, this report offers analysis on the development of Bulgarian national liberation movement in the 19th century and the place and importance of the April Uprising 1876 in it. Are grounded conclusions about the enduring historical changes in the historical development of Bulgaria and Europe as a result of the uprising and provoked him Russo-Turkish War of 1877-1878.
Вече двадесет години публично споделям разбирането, че определянето на националния празник на съвременна България трябва да е резултат от широко обществено обсъждане, да отразява не само минали, но и съвременни ценности и да обединява българите. Затова моето лично мнение е, че от многото български паметни дни на комплексния критерий за национален празник най-пълно отговаря 24 май – денят, в който почитаме делото на светите братя Кирил и Методий и на техните ученици, приютени от княз Борис I, защото този ден с най-голямо основание се чества като общобългарски празник (в най-широкия смисъл на думата, т.е. в историческа ретроспекция повече от национален) – и на миналите поколения, и на днешните, а и на бъдещите. Това е празникът на най-българския спомен, настояща гордост и надежда за бъдещето1. Но ако съвременните българи предпочитат националният празник да е свързан с Освобождението от османското владичество, то като такъв паметен ден по-подходящ е 20 април – денят на избухването на Априлското въстание, защото е ден на българската решителност, дързост и смелост, за разлика от сега възприетия 19 февруари/ 3 март, на който се подписва едно неокончателно и международно непризнато споразумение между Русия и Турция, което след три месеца е съществено ревизирано с окончателния Берлински договор. Не бих казал, че съвременните българи не почитат 20 април, но със сигурност обществената значимост на събитието, което той символизира, би била по-голяма, ако именно тази дата беше символният Ден на Освобождението, какъвто сега е 3 март. Неслучайно сърбите отбелязват с почит деня на началото на Първото сръбско въстание 15 февруари 1804 г., а 25 март – денят на началото на гръцкото въстание за освобождение от османска власт през 1821 г. – е официален празник на южната ни съседка.
***
Поради редица причини самостоятелната българска политическа активност с цел придобиване на национална автономия започва сравнително по-късно от съседните народи – от началото на ХIХ в. насетне. Първите планове в тази насока са на политическия кръг около Софроний Врачански в Букурещ, който развива по-активна дейност по време на поредната руско-турска война от 1806-1812 г.2 Още в първата по-конкретна програма за разрешаване на българския въпрос една от големите държави – Русия – заема водещо място, на нея й е отредена ролята на главен фактор за придобиване на желаната самостоятелност. Дейците на букурещкия политически център и особено идеологът им епископ Софроний реалистично преценяват, че в този исторически момент българският народ няма достатъчно сили за самостоятелно разрешаване на въпроса, а единственият възможен и ефективен съюзник може да е само православната Северна империя, която и без друго води чести войни срещу султановата държава. Ако внимателно се анализира един от документите, в които е изложена тази ранна програма за самоуправление – Молбата на Софроний до ген. М. Кутузов от 1811 г., – ще стане ясно, че тя предвижда получаването на комплекс от икономически, административни, културни и др. права и свободи, които чертаят значителна (без политическа) автономия за българите на север от р. Дунав, която след една успешна война би трябвало да се разпростре и върху същинските български земи. Така още в първия план за частично разрешаване на българския въпрос през ХIХ в. на великите сили (в случая Русия) е отредена изключително важна, решаваща роля, но крайната цел, заложена в тази ранна програма (а както ще стане ясно и в повечето следващи), е самостоятелното икономическо и културно развитие на българите в своите територии.
През следващите няколко десетилетия до средата на ХIХ в. българската политическа идеология търпи бавна, понякога дори мъчителна еволюция. Закъснялото развитие на обновителните процеси, липсата на потомствена аристокрация и слабостта на новия български елит, както и продължаващата дискриминация на българите от двете чужди власти – османската администрация и Цариградската патриаршия – са основните причини въпросът за външните съюзници да придобие особено важно значение в развитието на българската политическа идеология през ХIХ в. Идеята за силна външна опора – гарант за успеха и необратимостта на една цялостна промяна с ориентир европейската модерност, но на основата на запазената и обновена българска самобитност – остава във всички по-сетнешни планове и програми. В повечето случаи тази външна сила е Русия, много по-рядко – като тактически съюзник в хода на църковнонационалното движение – и някоя от западните държави – Франция или Великобритания3. Доколкото съседните народи – сърби и гърци – активизират борбите си за политическа самостоятелност именно през този период, то в част от плановете се разчита и на тяхната подкрепа4.
Първата проява на националноосвободително движение с цел възстановяване на самостоятелната държава е Българската завера от 1835 г., начело с капитан Георги Мамарчев и Велчо Атанасов, обхванала няколко района на страната5. Заверата се организира самостоятелно от българи и като съзаклятие разчита на собствените сили на българския народ. Обстоятелството, че след избухването и разрастването на въстанието организаторите му са се надявали на руска военна подкрепа не променя собствено българския му характер (подобен е случаят и с Априлското въстание от 1876 г., а неговата характеристика като върхова проява на българското националноосвободително движение не се оспорва6). Българската завера има не само изявени ръководители, но и поделения и съратници в различни места предимно в Северна България. Съзаклятието обхваща значителна част от българските земи между Дунав и Стара планина, изготвен е план за действие, а политическата цел е не просто отхвърляне на османското владичество и замяната му с подчинение на друга християнска държава, а създаване на самостоятелна българска държава7. Заверата има изявени водачи, един от които – Георги Мамарчев – е участник във всички известни прояви на българските освободителни борби от началото на ХІХ век.
Тук трябва ясно да се подчертае едно обективно и дълготрайно противоречие, което винаги зарежда с напрежение отношенията между българите и възможно най-близкия им съюзник Русия. В начертанията на българския елит за постигане на самоуправление не се визира като цел установения в Русия през ХIХ в. вътрешнообществен ред (нито в икономическо, нито в политическо отношение). Напротив, както вече беше посочено, българският обществен идеал е свързан с такава промяна, която много повече се доближава до външните белези на стопанския и политическия либерализъм (но със запазване регулиращата роля на държавата), на конституционното демократично управление, на свободното развитие на личността, но всичко това на основата на съхранения и обновявящ се български национален дух и традиция. От своя страна, Русия в стратегическите си планове не се интересува толкова от самите балкански народи, колкото от главната си цел – излаз на топло море, за което ключово значение придобива контрола върху Проливите. В този смисъл за нея балканските народи и промяната на тяхното положение са по-скоро средство по пътя към крайната цел. Политическото самоуправление на българите (както и на другите съседни народи), а още по-малко пълната им независимост никак не се вписват в руските политически начертания и във водената от Северната империя политика. Впрочем това в пълна степен важи и за останалите велики сили. Отношението на всяка една от тях към българските стремежи за духовно и политическо освобождение зависи главно от интересите и целите на тези държави, независимо под каква форма са представени те.
Балансирането на плановете за постигане на национална самостоятелност става при едно общо взето неблагоприятно за българите геополитическо положение. Неговите основни характеристики са следните: 1. За Османската империя българските земи и население са от изключително важно значение – както в икономическо, така и във военнополитическо и стратегическо отношение. Затова султанът е особено “ревнив” към българите и крайно незаинтересован от тяхното откъсване от държавата му; 2. В плановете на големите държави през ХVIII-ХIХ в. териториите на Добруджа, Мизия, Тракия и Македония и българското население, живеещо в тях, не са пряка цел за завоевание, а по-скоро зона на сравнително голям икономически или политикостратегически интерес. При това повечето от великите сили, независимо от противоречията помежду им, са обединени от стремежа за запазване целостта на Турция; 3. Две от трите съседни балкански държави, които започват самостоятелното си политическо развитие преди българите, а именно Гърция и Сърбия, открито или тайно преследват цели и провеждат държавна политика, противоположна на българските национални интереси и идеали, целяща откъсването на големи територии и асимилирането на значителни части от българското население. Единствено управниците на Румъния до началото на 1878 г. (когато със Санстефанския договор Русия им подарява българската област Северна Добруджа) нямат шовинистични планове и намерения спрямо български земи и население. Това не означава, че румънските правителства не са се опитвали да използват, контролират и насочват българските стремежи за самостоятелност в посока, която е изгодна повече на тях. Достатъчно е да посочим като пример ранната история на Тайния централен български комитет, създаден в началото на 1866 г. в Букурещ с пряката намеса на новите румънски власти и с цел да обслужи техните временни нужди от въоръжен отпор срещу евентуална османска инвазия8.
***
Кримската война (1853-1856 г.) довежда до съществени и трайни промени в т.нар. Източен въпрос, изменят се условията и перспективите за разрешаване и на българския въпрос. По силата на Парижкия мирен договор от 30.03.1856 г.9, подписан от Русия, Османската империя, Великобритания, Франция, Прусия, Австрия, Сардиния съдбата на Турция (т.е. и на българите) окончателно е поставена в зависимост от интересите на всички велики сили. В сравнение с политическото освобождение на съседните балкански народи и за разлика от докримския период, след 1856 г. удовлетворяването на справедливите български искания за политическа самостоятелност в по-малка степен и по различен начин зависи от руско-турските отношения. То вече не е монопол на руската политическа активност, ползваща се с някои привилегии в Турция до Кримската война. По силата на договора от 1856 г. големите държави (в това число и Русия) гарантират независимостта и териториалната цялост на Османската империя и допускат Високата порта да участва в предимствата на публичното право и в съюза на европейските държави. Така чрез най-висша международноправна санкция Турция става (макар и неравностоен на великите сили) член на “европейския концерт” с всички произтичащи от това последствия10.
Според решенията от Париж става задължително споровете и конфликтите между една или няколко от великите сили и Турция да се решават с дипломатически средства (на обща конференция или конгрес) и едва след това (при евентуален провал на мирния подход) да се предприемат по-крайни мерки, и то отново със съгласието на всички големи държави. Категорично доказателство, че тази процедура реално се прилага в международните отношения по Източния въпрос, е Парижката конференция на великите сили от януари 1869 г., предизвикана от гръцко-турския конфликт за о. Крит, и особено Цариградската посланическа конференция от 1876 г., провокирана от балканските християнски въстания 1875-1876 г. и от сръбско-турската война 1876 г.
Въпреки неблагоприятните последствия от Кримската война Русия не променя стратегическите си цели в Европейския югоизток. Формулирани още по времето на Екатерина II, те продължават да се следват и след 1856 г. Стремежът към контрол върху Проливите и излаз на топло море в новите условия обаче не може да се реализира със средствата от докримския период. Променя се тактиката на руската балканска политика. Победена и унизена, след 1856 г. Русия освен че трябва вътрешно да се стабилизира, е принудена да води предпазлива, дефанзивна политика в Европейския югоизток като се стреми да въздържа от радикални и несъгласувани с нея действия центровете на балканските освободителни движения. Тя не е заинтересована от революционни прояви и въоръжени сблъсъци между неосвободените християни и османските власти, защото в новите условия няма предишните възможности да осъществява успешно мисията на техен покровител. В резултат от войната 1853-1856 г. в руското държавно ръководство се създава своеобразен кримски комплекс – страх от нов военен неуспех срещу западна антируска коалиция при евентуален опит на Северната империя да се намеси самостоятелно и решително в разрешаването на Източния въпрос. Затова при подготовката на следващата война с Турция през 1877 г. Петербург полага големи усилия да осигури неутралитета на заинтересованите велики сили, като срещу това поема ред ангажименти, предварително ограничаващи успешните военни резултати. Исторически факт е (макар и премълчаван), че едва след неуспеха на мирните инициативи за уреждане на Източната криза в началото на 1877 г. Русия започва войната срещу Турция като една от най-заинтересованите страни, но и като своеобразен мандатьор на великите сили, при предварително приетото условие резултатите от войната да бъдат разгледани и утвърдени от целия “европейски концерт”, както и става на Берлинския конгрес през 1878 г.11
Промените, наложени в Париж през 1856 г. и потвърдени в основната си част с Лондонския договор от 1871 г.12, ликвидират задълго руската политическа доминация в Османската империя и позволяват по-силно вмешателство на западните държави в нея. Ползвайки се от предишните си привилегии според т.нар. капитулационни договори и новото си положение на гаранти за целостта и независимостта на Турция, победителките в Кримската война Великобритания и Франция успяват да укрепят и разширят политическото си влияние в Цариград, а оттам да придобият и по-изгодни позиции за икономическо и културно проникване в империята на султана. И за тях, както и за Русия, мотивите за отношението им към християните в Османската империя и по-специално към българския въпрос се обуславят от великодържавните им интереси и амбиции. Макар за всяка отделна страна те да са различни, а в съпоставителен план понякога и противоречиви, като цяло тези интереси се синхронизират в общия стремеж на западните държави за запазване целостта на султановата държава с оглед използването й за военнополитически, икономически и други цели. Те се оказват външните крепители на прогнилата Османска империя. Отрицателното отношение на европейските велики сили към естествения стремеж на българите за национална еманципация и политическо самоуправление е обусловено главно от съображението, че разрешаването на българския въпрос и възстановяването на българската държава като полунезависимо княжество ще благоприятства руския достъп до Проливите и Егейско море. Изключенията от това правило през ХIХ в. почти винаги се основават на доказана самостоятелност на българските инициативи или се явяват контрапункт на проявено руско неодобрение към определени български искания и акции (борбите за църковнонационална независимост, Съединението на Северна и Южна България).
***
Новата политическа обстановка след 1856 г. променя съществено перспективите пред българското освободително движение и налага корекции в плановете и ориентацията при избора на външни съюзници. За запознатите с Парижкия договор и с политиката на великите сили по Източния въпрос българи става ясно, че: 1. За известно време, докато преодолее наложените й ограничения и вътрешната криза, независимо че остава една от най-заинтересованите от разпадането на Османската империя, Русия няма да може да бъде единствена и сигурна опора за политическите инициативи на българите, целящи довеждането до успешен край на борбата за самостоятелна църква и възстановяване на българската държава; 2. Султанът, провъзгласен тържествено за самостоятелен владетел и член на “европейския концерт”, няма да срещне съпротива от западните държави, ако смазвайки опитите за бунт или въстание на угнетените българи, ги представи не като справедлива реакция срещу продължаващия (въпреки обещанията за реформи в Хатихумаюна от 1856 г.) данъчен, административен и политически произвол в империята, а като престъпления, насочени срещу държавата и вътрешния ред или като провокирано отвън злосторничество; 3. От друга страна, ако българското национално движение успее да извоюва каквато и да е придобивка в духовната или политическата област и тя бъде официално призната от Портата, то нито една от великите сили няма да има международноправни основания да оспори легитимността й. Най-красноречиво доказателство за това обективно следствие от новите политически условия е успешният край на църковно-националните борби и учредяването на първата и единствената законно призната общонационална институция – Българската екзархия, обхващаща по-голямата част от българските земи. През 70-те години на ХІХ в. Екзархията се изгражда и функционира като своеобразна българска протодържава, тя чертае бавния, постепенния път към пълно възстановяване на българската политическа самостоятелност13.
Следователно промените вследствие на Кримската война обективно обуславят пренасочването на националното движение за духовна и политическа самостоятелност в руслото на еволюционизма. От друга страна обаче, драстичното разминаване между неизпълнените обещания за реформиране и модернизиране на Османската империя и реалната й политика, както и острото противоречие между действителния стопански и културен напредък на българите и продължаващия икономически и политически произвол над тях са причините за размаха на организираното въоръжено националноосвободително движение след 1856 г.
***
Какво е мястото и ролята на великите сили в плановете за разрешаване на българския въпрос при съществено променената ситуация след 1856 г.?
Вече бе изтъкнато, че макар Русия да остава като главен външен съюзник в българските политически програми, тя не е единствената голяма държава, от която българите търсят съдействие и се обръщат за подкрепа в променените условия след 1856 г. Доказателства за това откриваме в първата “широка и многостранна програма”, поставяща си за цел подготовката на българския народ за освобождение след края на войната, – т.нар. “Проект на безсмертното общество” на Ив. Кишелски от 1856 г. В проекта се предвижда членовете на т.нар. “любородно общество” да имат право “от страната на сичката Болгария да протестуват пред султанът и пред другите держави, ако ся случат някои си морални и физически злоупотребления, които в Болгарията часто ся случават”. Макар да е силно повлиян от руските славянофили и техните идеи, Ив. Кишелски поставя над всичко “пользата българска”, “Болгарията”. Така напр. той предвижда представителите на организацията в окръжните центрове да информират руските консули за дейността й, но да им “съобщават само туй, което трябва да знай Россията…, а другите работи, които и Россията, ако ги знай, нам не ще ни стане по-леко от това, трябва да си мълчим и хиляди пъти по-добре е да си мълчим, като мало по мало да си работим, дето никой да не ни знай какво правим и що мислим”14.
Нови нюанси във външнополитическата ориентация на българското освободително движение след Кримската война откриваме и в първия “План за освобождение на България”, съставен от Г. С. Раковски през 1858 г. Там се предвижда като част от подготовката на “народното движение” да се осигури подкрепата на Русия, но и дипломатическото съдействие на Франция. Според плана ръководният център на бъдещото въстание “трябва да отбере двама достойни учени българи и да изпроводи едного в Петроград, а другиго в Париж”, за да спечелят благоразположението на двете велики сили за българската национална кауза15. Целият ход на т.нар. униятско движение, което се развива с голяма интензивност след Кримската война и стига до подписване на съюз с Римската църква и признаване на отделна българска униатска църква и съответно на “български католически народ” (1860-1861 г.)16 е красноречиво доказателство за извършващата се преориентация. В потвърждение на същата констатация може да се посочи публицистичната продукция на Г. Раковски, който печата някои от материалите във вестника си “Дунавски лебед” на френски език с цел да привлече вниманието и да запознае западното обществено мнение с проблемите и надеждите на българите.
Особено ясно тенденцията да се търси политическа подкрепа не само от Русия проличава в някои инициативи на българския емигрантски елит от втората половина на 60-те години на ХIХ в. Десет години след приключването на Кримската война нито обещанията на султана за реформи са осъществени, нито великите сили (и особено Русия) са се застъпили решително и ефективно за подобряване положението на българите. При това положение от 1866 г. насетне сред част от българската емиграция все по-настойчиво започва да си пробива път идеята за по-голяма самостоятелност на българското освободително движение. Правилно отчитайки, че пълна независимост и необвързаност с орисниците на Източния въпрос – големите държави – е невъзможна, някои нови планове се стремят да ангажират колективно великите сили в смисъла, който те самите (макар и формално) са изтъкнали в Парижкия договор, т.е. като гаранти за мира и сигурността на Европейския югоизток без териториално разчленяване на османската държава.
Първата подобна акция е изпращането на прословутия Мемоар на Тайния централен български комитет до султана, държавните глави на великите сили и някои европейски вестници през 1867 г.17 Само след две години, през януари 1869 г. подобно обръщение към заседаващите в Париж представители на големите държави изпращат 51 български първенци, емигранти в Румъния18. И в двата документа се настоява пред великите сили за предоставяне на широка политическа автономия на българите във всички техни земи без формално откъсване от Османската империя. Тези нови програми са доказателство за порасналия политически такт на българския елит, те са ясен знак за появата на една нова тенденция – вписвайки се в наложената от самите големи държави представа за съдбата на Европейския югоизток като неделима част от султановата държава, да се издейства по мирен път такава висока степен на автономия на българите в пределите на Турция, която едновременно да задоволява естествените им стремежи за самостоятелно управление и да не накърнява главно финансовите и военностратегически интереси на султана и на застъпващите се за неделимостта на държавата му велики сили. Неуспехът и на двете инициативи от втората половина на 60-те години се дължи както на липсата на желание и заинтересованост у големите държави и Високата порта да удовлетворят отправените към тях искания, така и на слабата подкрепа и на двата плана от по-широк кръг български обществени дейци. Провалянето им отново връща част от елита към старата идея и надежда да се чака съвземането на Русия от Кримската катастрофа и нейната решителна намеса за разрешаване на българския въпрос с всички рискове и неизбежни последствия от този подход.
***
В развитието на плановете за освобождение след 1856 г. важно и постоянно място имат и съседните държави – Сърбия, Румъния, Гърция. Отношението на политическите идеолози на късното Възраждане към тях се определя от редица фактори: 1. Особеното геополитическо положение на Европейския югоизток и вече изтъкнатите шовинистични стремежи на гръцките и сръбските управници спрямо някои земи и населения в западните и югозападните български области (макар и осъзнато, това обстоятелство не винаги се отразява в практическата дейност на политическия ни елит); 2. Личните качества, пристрастия и ориентация на авторите на отделните планове и програми; 3. Зависимостта и на съседите ни от противоречивите интереси на великите сили и нежеланието на управниците в Атина, Белград и Букурещ да подкрепят общобалкански политически акции на основата на равнопоставеност, взаимен интерес, искрено партньорство и разбирателство.
Развитието на идеите за мястото и ролята на балканските ни съседи в плановете за освобождение започва от едно почти безусловно предоверяване на тяхната безкористна помощ (от началото на ХIХ в. до средата на 60-те години). След Кримската война особено ясно това проличава в първия “План за освобождение на България” на Г. Раковски от 1858 г., където готовността за постигане на желаната общобалканска солидарност стига дотам, че съдбата на готвеното въстание е поставена в зависимост от съгласието на съседите за общи действия. “От отправените в Атина, Сърбия и Черна гора българи – пише Раковски – зависва да назначат время и ден народнаго движения и да съобщят на Главная канцелария и другаде, де е удобно”19, т.е. ако съседните правителства не склонят да се включат в проектираната общобалканска антиосманска коалиция, въстание няма да има.
Все пак най-значимото в идейното развитие на Раковски и негово своеобразно завещание към следовниците му е идеята за самостоятелност на българското освободително движение, до която той достига в последните години от живота си и която е отразена в програмните му документи и статии в печата от периода 1863-1867 г. След провала на опитите за българо-сръбско сътрудничество през 1861-1862 г. и след като научава за водените по същото време официални сръбско-гръцки преговори за подялба на български земи при евентуално разпадане на Османската империя, Г. Раковски променя отношението си и към двете съседни балкански държави. В статията си “Сръбската политика относително българите или мечтаний покрит пансърбизъм в Турска Европа” той заключава: “Сърбите, ако да се сближават доста тясно по езику си с българите и ако да живеят в непосредствено съседство с тях, обаче, всякога са били смъртни неприятели български и никоги не са престанали да им противодействат, когато им се е появявало и най-малкое счастливо и благоприятно обстоятелство”20. А по повод “самопроизволните изисквания на гърците”, Г. Раковски прогласява във в. “Бъдущност” следното: “Нашето начало всякога е било да почитаме и уважаваме всичките народности и да правиме съюз с тях, когато са тий искрени и праведни, т.е. когато признават взаимната си длъжност с нас. Когато гръкоелините дойдат в съзнание и се покажат такива, ние сме първи да им простираме приятелска и братска ръка”21.
По този начин развитието на идеите за мястото на балканските съседи в българските планове за освобождение стига към края на 60-те години на ХIХ в. до един трезв прагматизъм и политически реализъм, характерни най-вече за идеологията на “късния” Г. Раковски и В. Левски. Той единствен след смъртта на прозрелия Раковски неотклонно, аргументирано и настойчиво ще проповядва и отстоява убеждението си, че не само центърът на подготвителната работа трябва да се пренесе вътре в България, но и не трябва повече българското освободително движение да се обвързва дори с балканските съседи – било с правителствата им, било с отделни организации, – докато не се постигне равноправен диалог и равнопоставено партньорство с тях. “Чак тогава, когато съберем и четертях краища на Българско в едно и направим прописът си (сметката си), та да видим какво имаме пред нази, че тогава за хора да пратим в Сърбия е лесно. И тяхната работа е с две думи да се извърши, ако сръбското правителство отговори истинно. Ако ли мисли то с комедии да постигне целта си, т.е. с лъжи и предателства… тогава ще отсвирюваме”. И тъй като гласът му не е чут от емигрантските революционни дейци, той многозначително ще се провикне: “Цели сме изгорели от парене, и пак не знаем да духаме”22. С физическата смърт на Левски на 6/18.02.1873 г. революционното движение загубва не само един талантлив организатор, но и единствения си всеотдаен Апостол, чийто пример на трезва преценка, истинска демократичност, стремеж към обединение на партизанстващите групировки в българския елит, висока степен на самовзискателност, отговорност, неподправена християнска нравственост ще останат в миналото, заедно с голямото разочарование на този изключителен българин, неразбран и предаден именно от своите.
След смъртта на В. Левски националноосвободителното движение изпада в криза, която се проявява и в организационен, и в политически, и в идеен план. Тя намира израз и в импулсивното, непоследователно отношение към възможните външни съюзници – големите държави или балканските съседи. Председателят на Българския революционен централен комитет (БРЦК) Л. Каравелов на думи неведнъж ще заявява, че “ние чуждото не искаме, но и своето си не даваме”, както и че “нашето спасение се заключава само в нашите собствени сили”, но в практическата си дейност неведнъж ще опровергава тази иначе правилна максима. Например през есента на 1872 г. след разкритията във Вътрешната революционна организация, нарушавайки устава на БРЦК23 и следвайки трайните си разбирания за обвързаност на българските освободителни борби с тези на другите южни славяни, той ще напише на Левски: “трябва да се върви на бой, без да губим ни минута… На всички тадявашни юнаци се писа и ще заминат отсреща (в България). И надяваме се от Сърбия и Черна гора за помощ”24, макар такава нито да е договорена, нито реално може да се очаква по това време. За отношението на Л. Каравелов към външните съюзници трябва да се съди не само по многобройните му публикации във вестници и брошури (макар че и там не е трудно да се открият противоречия), а главно чрез сравняване на писаното от него с реалната му политическа дейност.
Настъпилата в края на 1872 г. криза в революционното движение не е преодоляна, а идеята за самостоятелното му развитие е изоставена. В средата на 70-те години на ХIХ в. начело на революционната организация застават привържениците на радикалните средства. Идеолозите на отчаяната развръзка на българския въпрос – Българският революционен комитет начело с Хр. Ботев, избран на събранието от 12.08.1875 г., и неговите наследници от Гюргевския “комитет на апостолите”, водени от Ст. Стамболов, Н. Обретенов, Ст. Заимов, – вземат самостоятелно решенията (а следователно поемат и историческата отговорност) за провеждането на въстанията от есента на 1875 и пролетта на 1876 г. Макар да изписва десетки страници с прецизни коментари за користните цели на великите сили в Европейския югоизток и за шовинистичната политика на съседните правителства на сърби и гърци спрямо българите, макар по принцип да се обявява за привърженик на заветите на Левски за продължителна подготовка на въстанието, с което да се извоюва коренна промяна, а не само чужда намеса, когато през юни 1875 г. бунтът на Балканите започва анархистът-революционер Хр. Ботев сякаш забравя всичко това. Той призовава сънародниците си към отчаяна съпротива срещу вековния угнетител: “И така, когато ние вече виждаме, че Сърбия е сама дала причини да мислиме, че тя не желае да помогне на своите братия, че Черна гора е в несъстояние да излезе сама из своите природни крепости и че Румъния не особено обича славяните, то питание е, какво тряба ние да правиме, за да смъкнеме от шията си тоя унизителен хомот, който от ден на ден става още по-несносен, още по-убийствен и още по-безчовечен? Трябва да търпиме и да чакаме ли? Или трябва да се запретнеме и сами да решиме своята съдба”25. С тази радикална нагласа (неслучайно главният пропаганден лозунг на бунтовете от 1875-1876 г. е “Свобода или смърт на всичкото население!”) организаторите на отчаяната съпротива няма да се спрат и пред ясно изразеното руско желание да не се вдига българско въстание, тъй като Северната империя не иска и не може да го подкрепи с ефективна военна намеса. В телеграма до руския консул в Букурещ от 1.09.1875 г. посланикът на Петербург в Цариград граф Н. Игнатиев категорично му нарежда: “Изяснете на българите безумието и вредата от опитите, обречени на неуспех… Обстоятелствата сега са неблагоприятни. Нека запазят средства и кръв за друга минута. Действайте незабавно за предпазване от нещастието”26. Това, което за Русия е “нещастие”, е всъщност целта и на двете български въстания – чрез една колкото е възможно по-продължителна, отчаяна въоръжена отбрана срещу вековния османски угнетител да бъдат заставени великите сили (все едно дали желаят или не) да се заемат с разрешаването на българския въпрос27.
***
Днес ние знаем много за подготовката, хода и отзвука от Априлското въстание. Познаваме почти в детайли подробностите по организацията и провеждането на бунта в отделните окръзи, макар че все още се намират нови исторически свидетелства или различни гледни точки за интерпретиране на доказаните факти. След дългогодишни усилия най-вече на по-млади историци през 90-те години на миналия век вече не се говори за политически неуспех на Априлското въстание, защото всъщност то е най-успешното въоръжено начинание на българите срещу Османската империя. Признават се, макар и половинчато, и някои от грешките в подготовката и организацията на въстанието – липсата на предварително решение за обща начална дата на бунта за всички окръзи, както и на общ ръководен щаб, довели до съществени загуби от страна на въстаниците и мирното българско население. Преодоля се, макар и частично, едностранчивото разбиране, че само част от българския народ е проявила родолюбие и жертвоготовност през тревожните месеци на 1876 г., че представителите на по-заможните прослойки и на еволюционистката интелигенция не са подкрепили каузата на въстанието, като ясно беше показана тяхната значителна роля за успеха на политическите цели на въстанието след неговото потушаване (напр. мисията на М. Балабанов и Др. Цанков, ролята на Екзархията и лично на Антим I и др.; благодарение на тази мисия широкият обществен отзвук от жестоко потушеното въстание в Европа беше насочен в конкретна политическа насока с цел реални и гарантирани от европейските велики сили промени в Турция с оглед удовлетворяване справедливите искания на балканските християни за политическо самоуправление). Напоследък все по-разбираема става и констатацията, че с решението за въстание при ограничен военен ресурс от българска страна и обективно следващото половинчато решение на българския въпрос гюргевските апостоли слагат край на продължителния еволюционен преход на българите към Новото време и Модерността, който имаше за цел постепенно постигане на административно и политическо самоуправление на българите, но в пълните им национални граници или поне в тези на Екзархията, признати и от великите сили. Казано с други думи с така организираното въстание и прехвърлянето на отговорността за решение на българския въпрос върху Русия и другите велики сили беше невъзможно постигането на вече формиралия се национален идеал за модерна и унитарна българска държава, обхващаща цялото национално землище. С въстанието, подготвено по плана на Гюргевския комитет, т.е. с недостатъчно военни сили, с акцент върху отбранителната тактика и при ясното съзнание, че резултатите от бунта няма да решат българския въпрос, а само ще го поставят на вниманието на великите сили, които нямат за цел пълното удовлетворяване на българските искания, а получаване на изгоди за себе си от поредната Източна криза, историческото развитие на българите претърпя решителна, категорична и съдбовна промяна.
Но всички са единодушни, че въстанието на българския народ от пролетта на 1876 г. е върхова проява на десетилетните борби за освобождение от османска власт и създаване на модерна българска държава. В резултат от него кризата в Османската империя се изостря до краен предел. Варварското потушаване на въстанието от турските власти става повод за насочване на дипломатическата активност на големите държави по начин, който в крайна сметка довежда до освобождение на част от националната територия и възстановяване на българската държава през 1878-1879 г.
Съществуват ясни свидетелства за целите, които си поставят организаторите на най-голямото българско въоръжено надигане срещу Османската империя – Априлското въстание. Ето какво заявяват след потушаването му четирима от тях: Георги Бенковски – “Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога не ще заздравее. А Русия – нека тя заповяда!”; Тодор Каблешков – “Не в куршума и кремъклийката се надявах, а в гърмежа й, който трябваше да стигне до ушите на Европа, на братска Русия”; Цанко Дюстабанов – “Нашата цел не е била да ви надвием със сила, а само да ви предизвикаме да направите зверствата, които вече премного направихте, и благодарение на които се компрометирахте пред целия образован свят. И тая наша цел е достигната вече. И тъй, ний ви победихме“ И пак той – „С въстанието ние не ще освободим България. В това съм твърдо убеден. Но ще научим българина да знае как да мре … и ще дадем възможност на Русия да вдигне гюрултията”; Стоян Заимов – „Въстанието от 1876 година беше чисто българска работа, самостоятелен труд – инициатива чисто българска, поддържана с български средства. Това прави чест на нашия народ… Но че това движение не беше по народните налични сили и че то се нуждаеше от Дяда Ивана, чини ми се, че всекой признава“28.
И наистина, въстанията на християните в Херцеговина, Босна и България през 1875 и 1876 г. и последвалата сръбско-черногорско – турска война 1876 г. успяват да принудят великите сили да се намесят за уреждането на поредната остра политическа криза в Османската империя. Целта на гюргевските апостоли е постигната. Големите държави обсъждат различни варианти за удовлетворяване справедливите искания на въстаниците за политическа самостоятелност. Но това те правят, ръководейки се единствено от своите великодържавни интереси. По този начин обаче българският въпрос (и без това превърнал се в международен с решенията на Парижкия конгрес 1856 г.) е поставен в изключителна зависимост от противоречивите интереси на великите сили. С така организираното въстание през 1876 г. е невъзможно да се създаде едновременно голяма (т.е. върху значителна част от националната територия) и независима българска държава, какъвто е възрожденският идеал. Такава нова велика сила на Балканите – простряла се от Видин до Одрин и от Тулча до Охрид – не желае нито една от големите държави, в това число и Русия. Изтъквайки това обективно следствие от българската политическа активност през 1875-1876 г. не омаловажавам ни най-малко героизма и саможертвата на хилядите българи, участвали във въстанията и платили с живота си за възстановяването на българската държава. Посочването му е продиктувано от обстоятелството, че тази малка, но немаловажна част от цялата истина за финала на Българското възраждане обикновено се премълчава, не се анализира критично, а тя има съществено отражение върху развитието на редица процеси в българското общество.
Друг неизбежен резултат от провокираната с Априлското въстание европейска намеса е, че след освобождаването на част от българските земи и възстановяването на българската държава през 1878-1879 г., тя започва самостоятелното си развитие с висока степен на зависимост от противоречивите интереси на великите сили и при общопризнатата политическа доминация на Русия в Българското княжество – следствие от първостепенната й роля за нашето освобождение. Обективният исторически подход при тълкуването на фактите изисква да се признае, че не някой друг, а българският политически елит (макар и не целият) направи Русия вътрешнополитически фактор, като я застави да се заеме с освобождението на страната, което не можеше да не доведе до руска окупация на България (такава дори се предвиждаше в програмата на Българското централно благотворително общество от 19.11.1876 г.29). Същият този елит, след като не успя сам да се справи с управлението на Княжеството и правилно да съветва младия си и неопитен монарх Александър I (главно поради партизански противоборства и поради липсата на осъзнат и неотклонно следван приоритет на държавните и националните интереси над партийните и личните), допусна пряката намеса на официален Петербург в ръководството на държавата чрез руски министри, генерали и недобросъвестни дипломатически агенти, с което сам създаде предпоставките за острата политическа криза от средата на 80-те години. Изтъкването на тези далечни последици от българската радикалнополитическа активност през 1875-1876 г. позволява по-обективно и най-вече по-цялостно да се представят и обяснят някои неблагоприятни, но закономерни следствия от Априлското въстание, свързани с предизвиканата от него намеса на великите сили и особено на Русия в политическото развитие на България30.
Години и дори десетилетия наред се приема, че ние, българите, сме „освободени”, сиреч българската държава е възстановена в резултат на война между две империи и компромис между великите сили. Само че основен повод за отлаганата и дори нежелана от страна на дипломацията на Русия нейна военна намеса е най-вече Българският Април 1876 г. Със своето саможертвено надигане през пролетта на 1876 г. срещу един силен, очаквано превъзхождащ ги противник, чиято жестокост беше известна и очаквана, българите показаха на света, че заслужават своята политическа самостоятелност. За това величие, смелост и дързост трябва да си спомняме в дните, когато поменаваме героите на Априлското въстание. Само ако си представим реалната ситуация и действителното съотношение на силите при избухването на въстанието – многобройна и наскоро превъоръжена османска редовна армия и значителни резерви от нередовни османски части срещу многократно по-малоброен противник – българските въстаници, само една трета от които имат някакво, предимно старо огнестрелно оръжие – ще можем да осъзнаем величието и саможертвата на априлци.
Решението, взето на Оборище – „Свобода или смърт на цялото население”, не е просто оригинален лозунг на шепа ентусиасти. Още в началото си Българското Освобождение е платено с кръвта на жертвите от въстанието. А като се има предвид и активното и много полезно за военния успех на Русия участие на българския народ във войната през 1877-1878 г., то днес без преувеличение можем да твърдим, че българите през 1876-1878 г. са съосвободители на отечеството си
1 П. Ст. Петков, Руско-турската война 1877-1878 г. и българският въпрос. // Участие, 1997, № 4, с. 20-23; Също и в: Историята като полифония. В. Търново, 2005, с. 81.
2 Ст. Дойнов, Българското националноосвободително движение 1800-1812. С., 1979, с. 160-190; В. Мутафчиева, Книга за Софроний. Варна, 1983, с. 181-203.
3 С. Дамянов, Франция и българската национална революция. С., 1968; А. Пантев, Лекции по сравнителна история. Българската политическа история в европейски контекст. Благоевград, 1995, с. 7-26.
4 История на България. Т. V. С., БАН, 1985, с. 331-387.
5 П. Ст. Петков, Българската завера от 1835 година – първа проява на националноосвободителното движение през ХІХ век // Историческо бъдеще, 2015, 1-2, с. 177-187.
6 К. Косев, Н. Жечев, Д. Дойнов, История на Априлското въстание 1876. С., 2006, с. 7.
7 Колкото и да са оскъдни сведенията за подготовката на съзаклятието, няма спор по това, че целта му е възстановяването на българската държава, начело с княз – за тази отговорна длъжност според изворите е бил предвиден Велчо Атанасов. Впрочем това е един от малкото, ако не единствен случай в историята на борбите за възстановяване на българската държава, когато българите приемат българин за бъдещ държавен глава. – Срв. Петков, П. Ст. Александър Екзарх – княз на България? // Електронно списание LiterNet, 07.12.2007, № 12 (97) <http://liternet.bg/publish11/petko_petkov/aleksandyr.htm>; Също в: Преди сто и повече години. Изследвания и очерци по нова история на България. В. Търново, 2009, с. 35-43.
8 Ал. Бурмов, Таен централен български комитет. – В: Избр. произв. Т. 2. С., 1974, с. 51-106.
9 Текста на Парижкия договор от 30.03.1856 г. вж. в: Източният въпрос. Съст.: И. Илчев, Б. Гаврилов. С., 1995, с. 92 сл.
10 П. Ст. Петков, Българският въпрос (1856-1878) – перспективи, идеи, реализация. // Научни трудове на ВВОУ “В. Левски”. Кн. 54. История. В. Търново, 1997, с. 245-246.
11 П. Ст. Петков, Руско-турската война 1877-1878 г. и българският въпрос, с. 20-23.
12 Лондонският договор от 1871 г. отменя някои ограничения, наложени на Русия с Парижкия мир, но изрично постановява, че другите постановления от 1856 г. остават в сила. – Източният въпрос, с.115-117; М. Семов, Великите сили и българската национална драма. С., 1991, с. 83-84.
13 П. Ст. Петков, Екзархията като българска протодържава до 1878 г. – В книгата му: Българската православна църква и държавната власт в Княжество/Царство България 1878-1912 г. (Институционални отношения). В. Търново, 2012, с. 10-20.
14 Ф. Шашко, Иван Кишелски и неговият “Проект на безсмертното общество”. – Истор. преглед, 1972, кн. 3, с. 108-109.
15 Г. Плетньов, Ив. Стоянов, Планове и програми в националноосвободителното движение през Възраждането. Сборник документи. В. Търново, 1994, с. 58.
16 П. Ников, Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1971, с. 162-169; О. Маждракова-Чавдарова, Българското национално представителство – идеи и опити за създаването му (40-те – 60-те години на ХIХ в.). – Истор. преглед, 1993, кн. 4-5, с. 34.
17 История на България. Т. VI. С., БАН, 1987, с. 234-235.
18 П. Ст. Петков, В. Бонева, Българите пред Европа през 1869 година. В. Търново, 1993, с. 28-32.
19 Г. Плетньов, Ив. Стоянов, Планове и програми в националноосвободителното движение през Възраждането, с. 59.
20 Архив на Георги С. Раковски. Т. I. С., 1952, с. 590.
21 Бъдущност, г. I, бр. 4, 29.03.1864 г.
22 Д. Т. Страшимиров, Васил Левски. Живот, дела, извори. С., 1929., с. 22-23; с. 27.
23 Според Устава на БРЦК от 1872 г., в който са залегнали именно идеите на В. Левски, “само Централният български революционен комитет има право и длъжност да даде знак за общонародно въстание”. – Г. Плетньов, Ив. Стоянов, Планове и програми в националноосвободителното движение през Възраждането, с. 107.
24 Д. Т. Страшимиров, Цит. съч., с. 385.
В програмната си статия “Мои братия” Л. Каравелов изповядва убеждението, че “българи, сърби, ромуни и гърци тряба в сегашно време да подадат един другиму братска ръка и с общите си сили да откупят отечеството си, ако иска секи из тях да достигне свойта слобода. Тия четире народа търсят слобода, желаят спасение, а имат едни общи врагове и ако се карат между себе си, то помагат на своите душмане. Нашата вражда против гърците тряба сега засега да се остави настрана и да се гледа общата цел. Кога ние бъдем слободни, тогава ние можеме да се препираме и да делиме това, щото имаме; кога бъдеме слободни, тогава и църковния наш вопрос ще се свърши сам по себе си; кога бъдем слободни, тогава и вражда не може да бъде между нас (к. м. – П. П.)”. – Народност, бр. 16, 9. III. 1869 г. Освен с известна наивност, цитираният възглед на Л. Каравелов за общобалканска солидарност, е характерен и с едно алтруистично предоверяване към балканските съседи (през следващите години проявявано особено към южнославянската общност), което, независимо от по-сетнешните му декларации за независимост на българското движение, оставя траен белег върху политическата активност на “главното лице” в БРЦК.
25 Българите и съседните народи в публицистиката на Раковски, Каравелов, Ботев, Яворов. Съст. Ив. Николов. С., 1996, с. 55.
26 История на България. Т. VI. С., БАН, 1987, с. 358-359.
27 П. Ст. Петков, Руско-турската война 1877-1878 г. и българският въпрос, с. 22.
28 К. Косев, Априлското въстание – прелюдия на Освобождението. С., 1996, с. 139.
29 Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. 1. М., 1961, с. 557; Нова България, бр. 53, 11.12.1876 (Програма на народния събор от 19.11.1876 г.).
30 П. Ст. Петков, Климент Браницки и Търновски като министър-председател на Княжество България. // Исторически преглед, 1994-1995, № 5, с. 118-133.