Дедеагач- перлата на Бяло море /Александруполи/ – личен архив на Любомир Трифонов ИЛЮСТРАЦИЯ БЯЛО МОРЕ

Дедеагач (днес Александруполи, бел. наша) е сравнително нов град. Преди повече от сто години не е било известно тук да е съществувало селище.Този район тогава е бил във Ференска кааза. Главен град бил Фере. Дедеагач е разположен на самия бряг на Бяло море. Брегът е бил обрасъл със сребристо бели маслинови и паламудови дървета.

Край самия бряг вероятно голямо маслиново дърво се е откроявало от другите дървета. Мястото е станало любимо за хората, които са идвали тук за отмора и прохлада. Възможно е някакъв възрастен човек да е прекарвал тук по-продължително време. С течение на годините те са нарекли местността „Дядовото дърво“ – Дедеагач (официално на турски език).Така е произлязло името на град Дедеагач.

Имах сведение, че това грохнало дърво е съществувало неотдавна, но когато го потърсих, не намерих нищо подобно. От него нямаше и следа дори. Но пък местността бе превърната в градинки с цветни алеи и току-що боядисани пейки, които примамливо приканваха посетителя да отдъхне. Красив и широк булевард отделя градинката от града. Седнахме на една от пейките с моите спътници. Погледът ми се насочи към далечната синева, по посока на остров Самотраки.

Изведнъж плясък в морето и удари върху камък ми отклониха погледа….Рибар, до колене във водата удряше с все сила върху камък един октопод – осмокрак за да му излезе горчивината. В Бяло море има морски видове, които не познаваме в нашето Черно море.Като морския таралеж с кълбовидна форма и с истински бодли. Интересни са един вид миди. На изток от града морето е плитко и тези миди се заравят в пясъка. Те са дълги 10-15 сантиметри с две малко сплескани черупки във вид на масур. Населението от околните села ги нарича – сулини. Традиция бе в миналото селяните от близкото село Дервент да идват тук и да ловят сулини през Великите пости. Сготвени с ориз сулините са пикантна храна, истински деликатес…..

С часове се любувах и завиждах на вълните, които галеха този лазурен бряг. Но свирката на един кораб ме стресна и тръгнах обратно към града.Пристанището е на 200-300 метра. Успоредно на крайбрежния булевард друг булевард, много по-голям и широк, прорязва Дедеагач от единия до другия край. Това е главната улица, с много привлекателен вид, цялата окъпана с луминесцентно осветление. Планът на града е като нарязана баница в тава. Ако се говори за красив град на Бяло море с прави улици, с високи сгради и магазини, където всяка улица е с различна архитектура и с различен цвят,украсена, това е Дедеагач, кацнал на самия бряг.

Дедеагач е перлата на Бяло море, казват туристи и местните жители.

Разглеждайки го, вниманието ми бе привлечено от големината на една църква – свети Николай Чудотворец. Влязох вътре и с удоволствие прочетох името на наш земляк от съседните села, поставено на видно място: „Стамо Лафчиев – дарител“. На лично място бяха изписани и образите на нашите просветители братята Кирил и Методий.

Вярно е, че всеки нов посетител в града е привлечен от морето. Но и срещуположната околност има с какво да зарадва пътника. Затова реших да видя паламудовата кория (гора). Запътих се към нея.Запомнил съм я от детските години – гъста, с вековни дървета – гиганти, като в приказките. За съжаление, вместо дървета гиганти намерих в Паламутлука гола нива. Всичко беше изсечено. На 4-5 километра оттук достигат Родопите, които с морския бряг затварят една широка ивица. Тук маслиновите насаждения намират благодатна почва за виреене. На другия ден се запътих към пристанището и градинката.Седнах на същата пейка.Погледът ми отново се устреми към остров Самотраки, който се усмихваше и ме канеше дружелюбно в този слънчев ден. Не можах да устоя на това предизвикателство.Купих си билет за току-що пристигналия ферибот, заминаващ за острова.

Качих се и след два часа стъпих на Самотраки.

Разгледах малкото пристанище и околността наблизо, колкото време имах. На север се простираше малка равнинка. За щастие след малко пристигна автобус, който правеше редовни рейсове от единия до другия край на острова. Слязох на последната спирка.Това бе краят на острова. По-нататък море.Седнах в едно малко ресторантче под сенките на големи платани (чинари). Докато пиех бира, зърнах отсреща баня с топла минерална вода, а наоколо – тясна морска ивица с оскъдна зеленина и дафинови дървета.

Представата ми, че островът е една единствена скала, висока 1650 метра, се оказа точна. Действително скалата се издига направо от морето, както изглеждаше от брега, но не толкова отвесна, а леко наклонена към върха във вид на конус.

На отсрещната маса имаше трима-четирима души, които се черпеха.Бяха много любезни и учтиви. Като разбраха, че съм българин, почерпиха ме и те. И казаха добри думи за българо-гръцкото приятелство.

На връщане пътувах с по-луксозен ферибот. Морето бе тихо, пътуването приятно. По средата на пътуването по парапетите на палубата започнаха да се трупат туристи – предимно германски. Те сочеха с пръст няколко делфина, които бяха истинска атракция! Делфините ту изскачаха над водата, ту се гмуркаха в нея. Това продължи 10-15 минути, докато най-накрая се изгубиха. Слънцето клонеше към залез и лъчите му огряваха, за последен път през деня, върховете на южните разклонения на Родопите. Там, под полите на тези върхове се намира село Дервент. Това е моето родно село.Тук радушно ме посрещнаха много негови жители. Заглъхна ли са неприязнените отношения отпреди шестдесет и пет години. Сега хората говориха за приятелство и разбирателство. Дали не се задава нещо ново, оптимистично на Балканите?

Автор: Хараламби Етакчиев

Пътеписът, публикуван за първи път във вестник Тракия, брой 22 от 15 октомври 1992 г., както и снимковия материал ни бяха изпратени от

, внук на Хараламби Етакчиев, за което му благодарим.